Хубен Стефанов

Из „Наблизо има светлина” (2019)

РИСУВАНЕ С АКВАРЕЛ

Звярът
в мен
живее
в резерват…

Непрестанно наблюдаван от човека.

И Бог живее в мен…

До следващата тяхна среща.

А мене ме интересува акварелът
със живото преливане на цветовете.

Сега…
Сега това
ме вдъхновява!

БАЛАДА
ЗА ПОЕТА ОТ ОРЛАНДОВЦИ

На Иван Желев

В София той е Центърът.
За него сутрин слънцето възкръсва
от кръстовете на Централни гробища.

Цял ден гори без пепел.
Той има най-високата халба за бира,
с по-бяла пяна от облаците
върху комина на ТЕЦ-София.
И единствен знае цялата истина
за Сухата река.

Изпуснал всички влакове
от Централна гара,
нощува под моста на Надежда.

Всички трамваи водят
до неговия прозорец,
правят по едно голямо ухо
и го слушат как диша.
После тихо бързат да разказват
за мъртвите хора и живите кръстове.

А сънят на Иван мълчи,
хванал въздуха за яката,
стиснал ръка в юмрук,
повдига вежди
и гледа в очите един ангел,
който се готви да отлети.

***
Не съм сляп.
Добре виждам.
Духа отвсякъде.
Намерих вратата на живота.
И кой я държи, мислите?
Мислите…

ПОЕТ

*
Един двестагодишен индианец
прошепна на вятъра:
“Жив поет - чувствителен компромис”.

И се обърна.

*
Единствено върху Пегас,
Вселената - това съм аз!

*
Душата ми - езиче на камбана -
се блъска във стените на живота.

Ще разберете,
че всъщност АЗ СЪМ БИЛ,
когато се откъсна като капка.

ЧАСЪТ

Сега единствено звезди валят.
В такава нощ луната не изгрява,
а гениите -
слепоочията ги болят
и изстрел възвестява
часът на тяхното Провиждане.

ПО СТЪПАЛАТА

Големите,
Великите,
колко лесно ги настигаме по стъпалата!
Само дето мълчат
и не казват
как се стъпва във въздуха
и се остава…

***
Пролет - надежда.
Посипана с пуканки,
земята на печка прилича.
Душата навънка поглежда.
Небето гори.
А готвачът говори с капчука.

***
Имам и нямам.

Имам това,
което съм.

Къртица съм
и цялата земя е моя:
пръстта и корените,
и подземните води.

Сега съм сянка -
Вселената е моя.
И светлината на звездите
ме носи и отглежда.

Колко още имам да ти давам,
дух мой?…

***
Какъв е животът:
кратък -
колкото един трепет,
докато падат клепачите,

и дълъг -
колкото една въздишка.

Камъкът до мен се разсипа,
а аз още карам облаците
да летят като перушинки.

ИГРА

Животът ражда -
Смъртта решава.

Търкаляме се по земята -
малки бяло-черни топчета.

Току се скрие някое.

Душата си играе със окото.

***
Аз - яйцето,
изглежда никога няма да се излюпя
от любов към завършените форми.

***
Вгледах се в своето време -
не ми хареса.

Писах за самото време -
не ми хареса.

Взех си най-хубавите очи
и погледнах навън.

Това е… …то.

ЗА РИБИТЕ
ГОРНАТА ЗЕМЯ Е АДЪТ

Светът навсякъде е свят.

Когато хоризонтът е черта отвесна,
значи си понесъл света върху раменете си
и се изкачваш
по стръмната скала на неизвестното.
Тогава се усещаш, че живееш.

Когато хоризонтът е черта отвесна,
значи пазиш със гърдите си живота
и потъваш в тъмното море на неизвестното.

Малка рибка се оглежда в езерото на Вселената.

ПОСТМОДЕРНИЗЪМ

За череши по гроздобер.

СОЗОПОЛ - АПОЛОНИЯ

Най-бурното море…
Денонощна купонна система.
Джаз до сутрешния залез.
Някои - на бира,
други - на смокинята.
Хармония!!!
Созопол - Аполония:
блуз между две шкембета,
девет бала вълнение,
небесно късо съединение.
Созопол - Аполония:
с прашки и потури,
сто шотландски гайди,
с много чесън
и среща с кралица
пред градската тоалетна.
Естествено романтична!
Аполония!!!

ЛИТЕРАТУРЕН ПЕЙЗАЖ

Цветове в ноември,
гроздове от думи.

Вятърът отвява
септемврийска шума.

Завръз от април -
орехова сянка.

Нивата е гола
шарена полянка.

Пламъци и сенки -
тайнство на нощта.

И във диви стъпки
кротко спят жита.

***
Слънчевото зайче е безплатно
от другата страна,
където никой нищо не купува.

Истинско е само бялото.

Да съществуваш, значи да се радваш.

***
Едно е тялото ми,
а душата ме дели на две.

Разумът и чувствата заедно ме водят.
Посоката на пътя сякаш определя
разумът.
Дори с правото на вето.
Но чувствата пък като вестоносец
стремително напред ме теглят
и, кривнали за миг, в тревите, викат:
- Ела любов, побързай, докато зад завоя
изгубили сме тромавия разум.
Ела, да се налюбим, докато още можем!
А после дори да се покаже
завинаги накуцващият разум,
ще събереме сили да изтичаме -
напред, зад следващия хоризонт.

Дори при залеза
с любов
ще чакам
себе си.

***
Пролет е!
Времето е само слънчево!

Облак ли?
Някой си е хвърлил шапката.

СРЕЩА

Разглеждаме се през стъклото.
Аз виждам себе си отвъд.
И не зная,
кой от нас
е на витрината на своите мечти
и кой - в затвора на своите мисли.
Сега ще протегна ръка
и ще имам.

А от всякъде ще бодат
разпилените ъгълчета
на старите ми очи.

ПРЕД ИЗГРЕВ

*
Камъните плачат само сутрин.
Когато цветята най-силно ухаят.

*
Ден,
защо ли идваш?

От твоята неизвестност
изпокриха се звездите вдън небето.

А луната бяла рокля си облече.

ДАМИ КАНЯТ

Има ли значение
кой кани?
Чий е танцът? -
Винаги е твой.

Пожелавай и танцувай!
Танцувай, докато музиката свири!

Има ли значение,
кой кани?

*
Чакам.
Чакам.
Чакам.

Търпението е безкрайно.
По-голямо е само желанието.

ПОЕЗИЯ

Вселена с тихи откровения!
Открих те -
виолетово мълчание!
Наметната със звездното небе,
политнала към мен:
подаваш ми ръцете си - криле
и мост
към белия свят.

***
Дръж ръката ми!
Усещаш ли доброто ми желание?
Чуваш ли ритъма на сърцето?
Аз съм твоят часовник,
навит до безкрайност.
Погледни ме!
Сега е точното време.