Георги Гривнев

Вие идвате от спомена - млади, озарени и поривни, забързани и бавни, белязани от печал, радост и възкресение. Къде сте, мои учители, от легендарната Райковска гимназия? В колко посоки ви разпръсна времето? Въпреки неговата неумолимост, аз ви събирам в една южна класна стая с тебеширен прах и с оня прилежен вик на дежурния: „Клас, стани!”

Откъде да започна? Може би от математика Стоян Попратилов - с триъгълник и с пергел под мишница, строен като гвардеец и с коса като буен пламък. За него математиката бе като солта на земята и в тази всеотдайност, граничеща с фанатичност, имаше неизразима красота и неповторимост.

Аз не обичах математиката, но не можех и да я намразя. И там, на границата между любовта и омразата към предмета - беше той, Стоян Попратилов, според когото животът се състои от удобни моменти и изпуснати случаи.

Попратилов измина пътя от обикновения даскал до експерт в Министерството на просветата и автор на учебници и сборници, за да се завърне бездиханен при старата си майка и да намери покой сред дългите сенки на родопските борове.

Класната Спасена Тодорова никога не дръпваше усмивката си докрай. Как умееше да владее сетивата си за мъка и радост? Малко хора допускаше до себе си, бранейки своя „мъничък свят”. В достойнството да отстоява себе си Спасена намираше опорна точка да гледа света в очите, а той, от своя страна, за да й се доверява.

На географската карта ни показваше държави и меридиани, планини и столици и по този начин ние извървявахме далечни пътища, преплувахме солени морета и безбрежни океани, летяхме над оазиси и пустини…

Така тя навярно намираше утеха за болката си, потушена дълбоко в душата - невъзможността да се сдобие със своя рожба и да изпита великата сладост от майчинството. Спасена, Спасена, ти знаеше ли от какво ни спасяваше? Всичко в човека трябва да е красиво, както е писал Чехов, и ние я разбирахме, макар и късно.

Литераторът Георги Василев вземеше ли тебешира, обърнеше ли се към черната дъска, ръката му свещенодействаше - изписваше буквите на новия урок като художник, като стар зограф, с калиграфски почерк.

С литературата Василев ни преобразяваше и отваряше сърцата и душите ни за благородното, за високото и доброто. Тоест, за красотата, която според Достоевски, ще спаси света. Василев живееше изцяло в света на литературата и може би затова понякога ни изглеждаше неадекватен, имагинерен, дошъл от незнайни земи при нас - палавите, неуките и незрелите, дето гледахме урок да мине, час да загине.

Когато завършихме единадесети клас, Георги Василев ни завеща: „Обичайте положителните герои в литературата и им подражавайте!” Сега това може да звучи патосно и декларативно, но тогава тия слова се надпреварваха с бащината заръка и майчината любов.

Белогвардеецът Виктор Попов беше още Чичката и Нуката.Излизаше от полутъмния кабиет в приземния етаж като древен алхимик, пристъпваше бавно и размерно към чиновете, и с изражение, склонно към ирония, изричаше: „Ну, голубчик, какие там полезные изкопаеми в твой нос?” Беше роден в Харковска губерния. Завършил Харковския университет по химия и естествена история, както и Военно-артилерийско училище.

В Райковската гимназия преподаваше от 1926 година. В ревизионни бележки четем: „Саможив, неконтактен, обществено неактивен. Владее предмета до съвършенство…” Точен физически портрет му прави журналистът Крум Георгиев: „Среден на ръст, суховат, подвижен, с големи уши и остър поглед. Често ходеше с обръсната глава и от това ушите му изглеждаха по-големи.”

Там, в своя кабинет, Чичката се чувстваше силен - сред валенции, колби, таблици и опити, сред портретите на видни учени… Какъв бе извън кабинета ние не знаехме - челичен или крехък, раним или непроницаем, гневен или кротък? Жена му Лидия свиреше на пиано - в тъжните звуци тя изливаше болката си по далечни близки и по роден край.

Един ден Виктор Попов трябваше да затвори очите на съпругата си. Кучето му виеше, жално и продължително. Остана сам, но хленчът му беше чужд. Гледаше философски на живота - няма да се живее зер с белите орли. Дари библиотеката си на гимназията, раздаваше вещи на близки и познати. Веднъж по сънародник, който щеше да пътува за Харков, поръча семенца от тамошни цветя - да ги посее на гроба на любимата Лидия.

Донесоха му семенцата, пося ги, поливаше ги, ала не се хванаха, не поникнаха… И в това Чичката видя зла поличба. Докато и той се пресели при Лидия. Виктор Попов така и не можа да зърне как там, в празните квадратчета на Менделеевата таблица, се вмества и образът на учителя, още непознат, непроучен и тайнствен като състав и душевност.

Борис Дочев бе висок, спретнат и точен като германец. Всеки чужд език е прозорец към света, казваше той. Спомням си, като студент в София случайно срещнах учителя си сред щандовете за платове в Централния универсален магазин. Попита ме как е на немски „плат”, отговорих му „щоф”. Дочев се усмихна драголюбно, значи, помисли си той, все пак нещо, което съм преподавал, е останало в главите на учениците. Дали тези мигове не са най-щастливите за всеки учител! Когато от семето избуява стрък, а всеки стрък натежава от плод.

От далечността още звучи мекият и кадифен глас на физика Христо Семерджиев, патриотичният напев на историка Димитър Пеев, строгата забележка на биолога Тодор Хоптериев, още ехтят стъпките на акуратния Стефан Балабанов, на добродушната русистка Първана Боюклиева, на Сийка Сиракова, за която си мислихме, без да го казваме: „Колко е младичка, а колко много знае!”, на Драган Неделчев, който изрично ни завещаваше да не разпиляваме чувствата си, на импозантния химик Георги Казалиев, на когото почтително и отдалеч сваляхме фуражките и поздравявахме на висок глас, на учителя по рисуване Димитър Главчев, който ни посвещаваше във вълшебството на изкуството, на директора Димитър Велков, човечен, енергичен и неподражаем.

Анастас Саламбашев бе орисан да е учител, макар че сърцето му го теглеше към науката. Не му дадоха да стане повече от директор на техникум, защото по време на Втората световна война е следвал в Мюнхен, Германия.

Нисък, с плътни мустаци, сладкодумен, с природна интелигентност и ерудиция, бе „попил” много от западната култура и възпитание. Неговите кумири бяха знанието и любовта. В дневника му четем: „Особено много се радвам, че се научих да ценя времето и се приучих да правя живота си смислен и радостен, да живея благоразумно… Обичайте книгите и музиката.

При всякакви обстоятелства не преставайте да четете. Има много хубави книги, но ние трябва да четем само най-хубавите, защото времето ни е малко… Животът на човека е постоянна смяна на радост и скръб. Това е вечният прилив и отлив: ден и нощ, светлина и сянка, любов и омраза, мир и война, живот и смърт.” И цитираше Хайне, Гьоте, Шилер, Лесинг…

Анастас Саламбашев е автор на много лекции и статии, но най-значимото му произведение е книгата за топонимите в Смолянско. В нея той осъществи част от себе си, това бе утешението му, че въпреки че живя в „прокрустово ложе”, намери сили да подготви издание, което е принос не само в родопското краезнание, но и в българската култура.

Къде сте, мои учители? Къде се пръснахте - по пролети и есени, при деца и внуци, по земята и небето?

И често, когато свечерява, когато здрачът обгръща дървета, реки и върхове, когато „зрението на душата” се обръща назад във времето, аз ви извиквам като на проверка - живи и мъртви - и разговарям с вас до късно в споменната тишина.

И вие пак сте същите - поели по неизбродни друмища, озарени от познания и примамвани от далечни брегове. И там, почти на самия хоризонт, почти на границата между постижимото и непостижимото, зазвънява звънецът за поредния урок и вие отново влизате в голямата стая на света: чисти като светци, възторжени като деца и високи като птици!