НА ЧЕРВЕНАТА ПРЪСТ
Из „В кълбото на живота” (2018)
НА ЧЕРВЕНАТА ПРЪСТ
На зимата след дългата прегръдка
лозите, срамежливите девици,
забиха напращелите си пъпки
в окото на задъхания рицар.
Краката му тежаха като бъкел
на лозето в оголената пазва,
а къщичките - бели като църкви,
и Бог, не съумя да ги опази.
Клокочеше сърдитото аязмо,
тук слънцето долюбваше салкъма.
Червено-бели огнени талази
минаваха на светло и на тъмно.
Престъпен свят - объркани представи,
безбожието ражда фарисеи.
След циганските набези, Чирпане,
ти тук не можеш вече да запееш.
Сега отваряй всякакви ментета
и пий, защото тъй ти се полага.
Забравилият рицарската клетва
от себе си не може да избяга.
НАШЕТО ТЕСТО
Страхотни миротворци, няма що!
Отгоре, от небесния таван,
замесиха убийствено тесто -
с мая от обеднения уран.
Далеч от тях, във чужда нива,
отровен дъжд във тъмното вали.
И падат хора, жълти като сливи,
от мъка даже въздухът боли.
Мълчи като гипсиран слугинажът,
безпаметно изпънат като стрък.
През четири години на паважа
отключват изхабения сандък.
Наистина е страшно да мълчиш,
когато цяла нация загива!
Чернобил беше първият афиш,
сега зад океана ни убиват!
САМОТА
Зимата, злата свекърва,
дращи със пръсти стъклото.
Студ ли, тъга ли се върна?
Ето я черната котка.
Гледа с очи като фосфор
в стаята празните чаши.
Сякаш неканени гости
идват отвън и е страшно.
Няма ни вик, ни планета,
ни звън на строшено стъкло.
Онемяха ли тези пердета,
та не казват какво е било?
И макар че отворих вратата
в тази стая, досущ като в църква,
тук на пръсти дойде самотата
и не съмва, дори и не мръква.
НА КОСЪМ
Когато истината вземе връх
и сложи всички хора на местата,
тогава сам, макар да съм без дъх,
ще сложа бяла кърпа на душата.
Ще мога да ви кажа, че видях
това, което в сънищата носих -
изплаках ли, а може би изпях
безброй недоизказани въпроси…
Кои са те? Тъга или любов,
а може би и собствената мъка?
Пришити върху земното кълбо,
горяха в мене, също като пъкъл.
Виновен ли е този грешен свят?
Уж казват, че доброто побеждава,
е всеки е действително богат,
когато безвъзвратно се раздава.
Затуй не търсих пътища и брод,
разкъсвах се на две и половина.
Жалоните забивах с много пот
във тялото на своята Родина.
Капризен ли е този труден век?
Едва ли, всеки в себе си го носи.
Но колко струва? Сам ли е човек -
животът му виси на косъм!
В ЗИМНАТА ГОРА
Студът накара слънцето да киха
зад облачната кърпа над гората.
Мъгли като камшици се извиха
и сръгаха дърветата в ребрата.
От воя на тревожната вълчица
настръхна и косата на скалите.
Ледът стовари тежката плесница
във пазвата на речното корито.
Това са още първите сиптоми
в трахеята на идващата зима.
От багрите остана само спомен
в утробата на бялата пустиня.
Сега е много тихо и студено,
шишарките минават, но на пръсти.
На Коледа мечтите са зелени,
когато си потънал в сняг до кръста.
Когато бие ледената брадва
и камъкът във въздуха се пука,
единствено в съня си ще се радват
на двете запетаи от капчука.
СРЕЩА СЪС ЗИМАТА
Зад тънки нишки облачна коприна
мъглата хвърли сивата си риза.
Търкули се и някъде замина,
но даде път на снежните капризи.
На зимата в стерилната утроба
надничаше лицето на скалите,
със бяла шапка, с вятъра във джоба,
и камъни със ледени копита.
Самият дъх ме свари неподготвен,
аз още бяха със чувството за есен.
В мен слънцето лежеше като котва.
Къде отиде, кой ли го отнесе?
Събрала сила, дръпнала юздите,
накара ме да спра и да замлъкна!
Извадих бяло кръстче за молитва
пред купола на снежната й църква.
ЖИВОТ НАЗАЕМ
Аз не искам парченца живот,
нито кредит от дълги години.
Дай ми, Боже, пътека и брод,
през които разгърден да мина!
Дай ми силна и здрава снага
да нагазя във есенна шума.
Като вълк да лежа във снега,
самодиви да любя безумнно!
Да кръстосвам надлъж и нашир
по челото на свойта родина,
ако видиш, че спя в манастир,
ти ела, надникни във комина.
Сам решавай дали съм изхарчил
на живота последния грош.
Ако с чуждите болки не плача,
прибери ме, защото съм лош!
Отрежи ми и всички пътеки!
Събори и последния брод!
Ако в мене го няма Човека,
за какво ми е този живот?!
МОЕТО УТРО
Завита с тежки облачни пердета,
луната се търкули като пита.
Целуна двете устни на небето
и хлътна във бездънното корито.
И сякаш от огромната жарава
се пръскаха безбройни пеперуди.
Не се купува, нито се продава
на утрото запаленото чудо.
И седна като праведен на трона
денят, препасал слънчевата сабя.
Троха ли пред крака му се отрони?
Но даде старт на битката за хляба.
Не съм ли омагьосаният скитник,
наметнал ежедневното си ласо?
От устните на първата молитва
до жилото на лунната подкваса.
ГРАНИТСКИЯТ ДЪБ
Пред него съм, без поглед и без слух.
Със клони като пръсти за молитва.
Преди да дойде още Аспарух,
подпирал с гръб небесното корито.
С листата си премитал пред звездите,
научил ги да влизат като в храм.
Тук жълъди замествали свещите,
блещукал даже селският мегдан.
Обрижвал зачервените жътвари,
със устните си пръскал хладина,
блестели като слънчеви пендари
очите на тракийската жена.
Дърво и птици, хора и любов,
гравирани във твърдата му кожа,
въртят се в многолетното кълбо -
живот и смърт, различни, но тревожни.
Отиде си и селският мегдан,
отдавна вече няма самодиви.
Разпръсна се и звездният керван -
самотникът за никъде не бива.
Видели ли сте да гипсират скръб?
Сълза върху напуканите устни?
Той сам преви огромния си гръб
и сам реши света ни да напусне.
ЧИРПАНСКИ ГРОЗДОБЕР
Сред лозето пристъпям като в църква,
във моя град това е ритуал.
На този ден вселената землъква
на слънцето под златния воал.
Сълзите на брилятната лоза
се вливаха в очите на салкъма.
Цената на небесния пазар
достигна вече няколко алтъна.
В ръцете ми зърната като ноти
подреждат песен, пишат и рефрен.
По нотната им стълбица животът
събира вересиите от мен.
От дланите, през ангелските пръсти,
прелива в благородния стакан
амброзия - и градусна, и гъста,
от вената на стария Чирпан.
Дали съм брат на старите листа,
които във душата ми надничат?
Не знам, но днес светът се завъртя
край щедрите лози като момичета.
ПРИ РОДОВИЯ КОРЕН
Във други, мои светове,
неоскърбени и насъщни,
душата често ме зове
и често нощем се завръща.
Целува стария чемшир,
препуска палава по двора.
Сълзата й като сапфир
потъва в родовия корен.
И детски смях, и крамола
тежат в престилката на мама.
Дали е полет на пчела
или е зрителна измама?
Не знам, но жилото е връх
и вените ми инжектира,
остана ли без капка дъх,
назад се връщам в манастира.
Животът е молитвен дар,
изригнал в родната ми къща.
Жълтее хляб - като пендар,
троха да падне и преглъщам.
ИЗГРЕВЪТ НА СЛЪНЦЕТО
Като дете в небесното корито
с ръце разкъса облачната грива.
Показа се и смигна дяволито
на хората и зяпналите ниви.
Пред жиците, от птици натежали,
отвърза позлатената си риза.
Изтупа я и сетне ги погали,
защото бяха станали капризни.
Те искаха да плуват денонощно
в това море, спасило светлината.
Не мислеха за есенната поща,
която ще почука на вратата.
Днес изгревът трепти между крилата,
по-тънък и от нишка на коприна,
затопля ги, отваря им душата -
нали това е тяхната Родина.
Видели ли сте птиците да плачат
пред огнената, слънчева кошара,
в отрязъка от изгрева до здрача,
за всеки ден, дошъл като подарък?
В ПЕЩТА
Слънчевата тежка колесница
още от началото на юли
погна хора, разпиля и птици
с въглени - огромни като дюли.
Палеше въздушните простори,
драсна и кибрита на небето.
Пещ ли беше, дето се отвори,
огън ли изсипа над полето?
Житото във ужас се прекръсти,
падаха зърна като мъниста!
Дяволът с дебелите си пръсти
стържеше по жълтата му риза.
Жегата е само телеграма,
мълните идеха след нея.
Нищо, че земята е голяма,
птиците отказаха да пеят.
Млъкнаха и хората, които
мислеха, че всичко се прощава.
Грешен свят, на гладни и на сити,
дето се купува и продава.
Няма сила, дето да се мери
с огъня на слънчевата кула!
Нека всеки грешник да трепери
даже и във жегата на юли!
РЕКВИЕМ
на жена ми
Отиде си дори без сбогом,
пое по стръмната алея.
Гори запаленият огън,
но нито топли, нито грее.
Целунах леденото чело -
къде, кога, в каква посока?
Събирах всичката си смелост,
а ти бе толкова високо.
От там ли ще изпращаш вече
парче от слънчевото злато
или в небесното елече
ще топлиш мен и дъщерята?
А тя във своята паничка
сълзи нанизва във шевица
и иска да ти каже всичко -
нали си знаеш, че е птица.
Излизай нощем при звездите
в огромната им асамблея.
Ще те познаем по очите,
особено ако запееш.
СТИХИЯ
Небето, почерняло като гарван,
надвисна над скалите на Родопа.
Не исках и не мога да повярвам,
че мога да попадна във потопа.
Дочух плача на цъфналите клони,
на пъпките в утробата им скрити.
Стихията със ледени пирони
направо им избождаше очите.
Не зърнах даже сянката на птица,
те сякаш се гравираха в скалата.
Единствено нападалите жици
разделяха небето и земята.
Колите се превърнаха във бункер,
усетиха невидимата сила,
а хората, останали без слюнка,
превили гръб, се молеха за милост.
О, Боже мой! За тридесет минути
земята стана цел като в стрелбище.
Грехът ли те накара да я срутиш,
не знам, но днес видях, че я разнищи.
