Йордан Калайков

НЕПУКИСТ

Човекът е одрипавял. Тика допотопно колело - „Балканче”, останало по чудо от соцвремето. Собственикът му крачи до двуколесната си собственост срещу тълпата заляла тротоара. Тъй както отива за някъде си, той рязко спира и подпира колелото напреки на първия му попаднал вход на бакалия, а после се подпира невъзмутимо на стената до колелото и зарейва поглед над главите на минувачите. Не след дълго те започват да негодуват - пречи им да влизат в магазина или да продължат пътя си. Възмутен шофьор набива спирачките, подава рошавата си глава през прозореца на вратата и започва да крещи с все сила срещу натрапника. Виновникът на махленското неудобство съобщава най-спокойно с широка усмивка, че продава „Балканчето” и е готов да се спазари с всеки. Додава, че не е скъпчия, а ако иска някой да влезе в бакалията, да побързат с покупката. Изумени, хората онемяват и объркани се чудят какво да направят. Бакалинът и той разярен изскача и започва да блъска чичото, но последният е непоклатим. Някои отминават, други идват и на свой ред подхващат атаката срещу непукиста. Накрая нервите на нападателите не издържат и тръгват напред със свити юмруци. Продавачът на колелото невъзмутимо съобщава, че още една крачка и ще натисне копчето. Ще последва взрив. Тълпата стъписана замлъква. Започва да отстъпва. В тзи миг се разнася остър звън от звънеца на колелото. Бойното поле мигом опустява. Бакалинът е залостил отвътре вратата на бакалията. Човекът с „Балканчето”, невъзмутимо продължава по пътя си.

ОТМЪЩЕНИЕТО

Дворчето и еднокатата къща са подредени като за изложба. Изобилстват цветя, белосани овошки, грижливо подрязан чемшир, има и малък басейн със златни рибки, заобиколен с шезлонги. Личи, че навсякъде е пипала мераклийска ръка. На пътната врата виси табелка, която оповестява, че домът е образцов. Пак на тази врата е залепен скорошен некролог. От него към минувачите гледа старица с хитроват и зъл израз на лицето. Фотографията е цветна, хартията луксозна. Очите на разсеяния зрител срещат острия поглед на преселилата се в отвъдното и вълчата й полуусмивка. Веднага се вижда и друго - удар с нож и дупка върху лицето на отишлата си от този свят, в който навярно е била проклетница.
Човекът вече го няма. Не се помнят и причините за омразата, но тя е по-силна от всичко друго на земния свят. Тя владее главите на хората, без значение дали причинителят и е жив или мъртав.

ТЪПАНДЖИЯТА

Той е вече на възраст, тантурест, с червени бузи и нос, от които надничат сини присмехулни очи. Пременен е с поовехтяла народна носия. На кръста увит ален пояс, нозете в цървули. Нещото, което привлича погледа веднага е широкия каиш препасан през рамо, от който чак до земята виси огромен тъпан. Човекът свири на него. Стиска и нещо като бухалка, с която изтръгва дълбоко бумтене от инструмента си. Около тъпанджията се събират хора. Той потупва опнатата кожа на тъпана и припява в такт „Ха така, ха така”. Като на шега, тъй както си стоят, двама започват да потропват нещо като хоро. Въодушевен, странният свирач променя припева и сега зазвучава: „Ха сега, ха сега, пак съм тук - навсегда”. Хороводците са вече четирима, а един шишко с разгърдена бяла риза свири с листо, откъснато от близкото дърво. Някой неуверено подхваща „Кольо на Бойка думаше”. От сините очи на тъпанджията излизат искри, поясът се влачи по земята, но всички са като омагьосани от подвикванията „Ха така, ха сега” и гърлестото бумтене на тъпана. Свирката от листо приглася и Кольо все дума на Бойка. Веселбата продължава, бликнала сякаш от нищото.

ТЕАТРАЛИ

Той е от самодейците, които изиграват сценки от бита и обичаите. Бабата и тя е от селската трупа. Играят на читалищната сцена, но съселяните им ги викат по разни празненства. Има и други артисти от трупата, но най- ангажирани са те двамата. Графикът им е запълнен за месеци напред.
Той е от добряците, шкембелия, а в устата му се мъдри само един зъб. Лицето муобаче е засмяно и одухотворено.
Бабата е едра, тромава, още здрава българка, готова за авантюри и жадна за аплодисменти.
Сценката, която са репетирали и която хвърля в луд възторг селската публика е от миналото, което младите не помнят, но са чували какви ли не истории. Той играе ролята на странстващ мечкар, а тя на неговата мечка. Пиеската има едно действие - мечкарят заповядва на мечката, а тя изиграва със завидна вещина - болна невеста, пъшкаща старица, търкалящ се пияница.
Двамата артисти си имат реквизит. Той е с потури, пояс, каскет и гъдулка. Тя си е ушила кафява шаечена дреха като рунтаво мечешко руно. В ръцете - лапи дрънчи тежък синджир с халка.
Публиката вече е надошла, някои си носят столчета от къщи. Нетърпението да дойде мечкаря постепенно нараства. Някой се провиква - „Иде, иде!” и всички се надигат да го видят. Най-после се задават - той с гъдулката, кривнал каскета. Тя пристъпя след него ту на четири, ту на два крака. Накрая пристигат и представлението започва. Мечкарят имитира с тънък гласец свирня на гъдулка, а после с дебел глас кара мечката да покаже как стара баба се търкаля пийнала по земята. После той се просва на земята и нарежда на мечката да го намачка, защото се е простудил.
Публиката вилнее възторжена, аплодира артистите, втурва се да ги прегръща. Викове за „Бис” и неизмерима с нищо радост е завладяла тълпата. Мечкарят обхожда хората с каскета в ръка, децата пипат боязливо руното на мечката, а тя с обичлив глас ги приканва да не се страхуват.
Мелпомена отгоре наднича изумена и не вярва на очите си.

ЧУДОТО

Там винаги е спокойно и тихо. Даже малко страшно, защото това е бъдното на всеки. Времето препуска и пребиваването на белия сват става все по-кратко.
Вървя по алеята и погледът ми скача от паметник на паметник. Бегло прочитам имената, годините на раждането и кончината, но никога до край, защото това са само знаци за непознати хора, отдавна отишли си от този свят.
Последните обиталища. Едни с пооскубан буренак, други напълно и отдавна превзети от него. На живите не им е до тази грижа.
И аз съм се запътил към гроба на родителите ми. От години не живея тук и винаги с чувство на вина си представям запустялото и тревясало място. Не съм поръчвал обгрижване, защото вярвам, че това е мое задължение, въпреки че са необходими доста усилия под слънцето, за да се справи човек с безмилостното настъпление на треволяка и забравата.
Улисан в тъжни мисли, настигам кокалеста и грозна като вещица жена в черна, дълга роба и бяла чорлава коса. Отворила е огромен черен чадър в жегата. В другата ръка стиска мотичка. Спира се на някои от надгробията, взира се в избелелите фотографии на някогашните хора. Стои, усмихва се и шепне нещо. Обикаля и сякаш разговаря със стари познайници.
Ето го моето място. Заковавам се онемял, като треснат от внезапно бедствие. Гледам и не мога да повярвам на очите си. Всичко е грижливо почистено. Дори няма една тревичка на фона на всеобщия, всевластен, околен буренак. Избледнялата боя на изсечените в плочата букви е подновена. Долу следа от запалена свещ и чаша от вино за преливане.
Крача по обратния път. Разминавам се отново със странницата в черно. Поглежда ме бегло, усмихва се и шепне нещо. Дали не ме възприема като лик от надгробие?