НЕЗАСЛУЖЕНА ВИНА
От най-високото място на моста плажната ивица изглеждаше като нагърчена жълта тюлена покривка. Преди да стъпи на нея, Мия мина покрай яхтеното пристанище, хвърли бегъл поглед към неголямата яхта, сякаш добре познаваше собственика й, и се устреми към вилата, която беше буквално до скалистия бряг. Безлюдието беше обзело всичко наоколо. Явно обедното време и яркото слънце бяха накарали повечето хора в курортното градче да останат в разхладата на климатиците.
Мия събу сандалите си и тръгна по пясъка, като с една ръка подпираше чантата, в която явно носеше нещо ценно и не искаше да го изгуби. По лицето й премина сдържана иронична усмивка. Когато стигна до вилата, където не беше стъпвала от дете, обу сандалите си и надникна през прозореца. Явно вътре нямаше никого и тя без всякакво притеснение се насочи към входната врата. Натисна дръжката. Вратата се оказа отключена. Влезе и предпазливо надникна в стаята пред себе си. Някога, като малка, беше идвала с родителите си. Това я накара да потръпне от спомена за най-близките си хора, които мистериозно загинаха в чужбина. Човекът, който трябваше да е тук, навярно се беше изпарил. Въпреки това Мия огледа навсякъде. Тя твърдо беше решила да остане, докато той се появи. Не след дълго излезе навън и се приюти до едно дърво. Морският повей като че ли я освежи. Откъм морето се чу шум на моторна лодка. Тя приближи до брега и видя, че в нея освен мъж на зряла възраст имаше и жена. „Ето, навярно е тази, която трябва да убия. Трябва да отмъстя за смъртта на родителите си” - помисли си тя и видя как жената чевръсто слезе от лодката и се насочи към вилата. Мъжът върна лодката обратно в морето.
„Явно е тя. Онзи, който ми се обади по телефона, точно така я описа” - мислеше си момичето, като едновременно с това се прикриваше зад дървото, докато жената влезе във вилата. Мия със свито гърло се приближи до постройката и надникна през прозореца. Жената се беше навела над някакви папки и прелистваше лист по лист. Мия сложи ръка на пистолета за всеки случай и тихомълком влезе.
- Знаех, че ще дойдеш - каза жената, без да се обръща.
- Очакваше да ме видиш, така ли? - стъписана попита Мия.
- Да, обадиха ми се, както и на теб - каза тя и едва сега се обърна. - Искат да се отърват и от двете ни. „Изцяло прилича на майка си” - не го сподели, а само си го помисли. - Да седнем и да поговорим…
- Не съм дошла да говорим.
- А да търсиш обяснение? - каза жената.
В това време вратата изскърца. Двете жени погледнаха натам изплашени и инстинктивно застанаха зад вътрешната врата. Останали неподвижни една до друга, изчакаха да видят дали ще се появи някой. Нямаше никого. Мия се дръпна и извади оръжието. Тя дори не знаеше как да си послужи с него.
- Защо ти е, да ме убиеш ли?
- За всеки случай - отвърна Мия. - Сега как се казвате? Някога сте били Минка Терзиева? Секретарката на татко. Това име често се споменаваше вкъщи!
- Името ми е Миола.
- Странно име.
- Не ми подхожда, но така ме кръстиха в Лондон. От Минка станах Миола. Звучи някак си по-западняшко.
- Аз бих ви наричала по друг начин, но след като са ви го избрали, няма значение.
- Е, ще седнем ли? - попита Миола.
- По-добре да излезем навън. И без туй това, което двете търсим, го няма.
- Ха-ха-ха! - засмя се Миола. - Казали са ти го. Младо момиче с пистолет се промъква във вилата на родителите си и търси нещо.
- И застаряваща жена, бивша любовница на баща ми, се промъква и тя търси нещо. Не е ли странно?
- Да излезем и ще ти обясня - каза Миола. - Нека не оскверняваме мъртвите.
„Не биваше да го правя, не биваше” - мислеше си Мия и последва Миола, която сведе очи, сякаш премисляше как да постъпи. Някой искаше нарочно да ги срещне във вилата. Навярно да се отърве и от двете. Засега се мъчеше да овладее състоянието си и да не се издава, че всичко това й изглежда подозрително.
Отвън Мия се вторачи към брега, където беше слязла Миола, бръкна в чантата, извади пистолета и го хвърли в морето.
- Защо? - попита я Миола. - Нали беше планувала да ме убиеш?
- Вече не ми трябва.
- Виждала съм много пъти оръжие там, в Лондон, но никога не съм посягала към него.
- Аз също. Изпитвам страх.
- Тогава?…
Вятърът се опитваше да закрие лицето на момичето и Миола не успя да види тъгата, която то изпитваше в този момент.
- Ние, възрастните, сме далновидни. Понякога усещаме бедите, които ни следват. Навремето работех с баща ти. Предприятието трябваше да се приватизира. Той не беше съгласен, но го изнудиха и взеха много пари. Накрая го набедиха, че той ги е откраднал и го изкараха виновен. Подкупните медии изляха върху него тонове мръсотия. Хората, които останаха без работа, го намразиха и искаха да го линчуват. Той страдаше, макар че имаше документи, които можеха да го оневинят. Но тогава не го направи, защото не му вярваха. Властта беше с правосъдието. Чакаше удобен момент.
- Но не го дочака!
- Натириха го в чужбина уж на добра служба, но го убиха заедно с майка ти, колата им катастрофира. Ти остана. Бяха се погрижили за тебе.
- Чичо.
- Да, чичо ти те отгледа. И сега, при другата власт, искам да покажа тези документи, знам, че са тук. Поне там, горе, да бъде доволен.
Мия знаеше само част от това и се вглъби. Миола видя, че момичето пребледня и го подкани да седне. Виждаше как непредвидената им среща се оказа фатална. И на двете им беше трудно да продължат този разговор. Тайната, която носеха в себе си, все още не се изплъзваше нито от едната, нито от другата.
- Можем да отседнем във вилата на моя приятелка - каза Миола.
- Благодаря, имам къде… На яхтата на приятел. Той първи ме потърси. Само за ден-два. После си тръгвам.
- Аха, значи, вашият приятел има яхта…
- Купил я е наскоро - отвърна Мия.
- Бъди внимателна с тези, които се перчат с яхти - каза Миола и си тръгна.
Мия остана сама. Морето, излъчващо влажност и тъга, я караше да се измъчва от неизвестността.
„Ами, ако наистина онзи, който се обади по телефона, ме е излъгал?” - разсъждаваше тя и искаше да се отърси от мислите, които я връхлитаха една след друга. Така унесена, не разбра как беше стигнала до яхтата на своя приятел, когото отскоро познаваше. Усети се, когато той я подхвана за ръката и преди да се дръпне изплашена назад, я качи на борда.
- Какво стана? - попита той. - Свърши ли с измамницата?
- Не - отвърна Мия.
- Нима си я оставила да си тръгне? А пистолетът? - попита той.
- Хвърлих го.
- Мамка му, какво си направила? - изкрещя той. - Той бе на баща ми. Сега какво ще му кажа?…
- Тео, послушай ме. Объркана съм и нямам нужда от оръжие. Не ме интересува нищо. Ще замина оттук.
- И ще оставиш някого да те лъже и мами?… Слушай, всеки трябва да си получи заслуженото… - говореше момчето, без да я поглежда.
„В богатството ли се състои щастието?” - запита се Мия и за миг престана да разсъждава.
- Искаш ли кафе? - попита я Тео.
- Късо - отвърна тя и седна на дивана.
- Утре ще те поразходя с яхтата. За да живнеш - извика отвътре Тео. - Ще се освежиш и ще ти светне как да постъпиш с жената, която иска да ти отнеме всичко, както някога и баща ти!
- Ще се срещна пак с нея - отвърна Мия.
- Направи го и ще ти олекне. Поне ще знаеш, че си отмъстила - каза Тео и поднесе кафето. - Добре е да посрещнем изгрева навътре в морето. Гледката е чудесна.
- Нищо друго, нали? Не съм дошла за любовни авантюри, а да разкрия истината, която ме тормози от десет години.
- Не вземам това, което не ми се дава - отвърна с усмивка Тео.
В този миг звънна телефонът му. Той отвърна на обаждането. Беше кратък. Отговаряше с „да” и „не”. У момичето се породи някакво подозрение. Колкото и да й се искаше да си доизпие кафето, стана и след като Тео приключи разговора, каза:
- Тръгвам. Искам да си почина.
- Утре, ако трябва, ще те взема.
- Не ме е страх. Ще дойда сама - каза Мия и тръгна. Тя не можеше да си го обясни, но откакто я запознаха случайно с него, изпитваше страх. И винаги се държеше странно. Уж притежаваше добронамереност, а излъчваше жестокост.
- Добре, утре те чакам - прозвучаха думите му.
След като Мия си тръгна, устните на Тео веднага се свиха ядосано, а изражението на лицето му подсказваше, че този, който го беше набрал по телефона, е неприятен човек. Дали Тео наистина не можеше да понася човека, с когото разговаряше, или просто се страхуваше, но гледаше да се съгласява с боботещия глас в ухото си.
- Дал си ми яхтата… Добре, ще направя каквото мога… Ще ви отърва от момичето. А ти се заеми с Миола. Разбере ли истината, край с нас. И престани да ми натякваш, че си ми дал много пари… Онези ми ги взеха и толкоз… Дрогата е някъде в морето… Добре, добре, утре ще свърша работата и изчезваме…
Тео помнеше подробно всичко, което му се беше случило преди седмица. Беше затънал до гуша и заради това се докосна до парите на наркотрафикантите, но какво трябваше да направи, след като онези продължаваха да го заплашват и изнудват… Тя дори не подозираше какво й беше намислил. Той трябваше да открие нотариалните актове на имотите, които доказваха истинските им собственици. Неговите хора ги искаха, за да ги фалшифицират в своя полза.
Миола недоумяваше защо вратата на вилата, където беше отседнала, е отключена и леко зееща. Едва ли собственичката й я беше оставила така. Пристъпваше бавно и предпазливо и едва когато се увери, че вътре няма никого, влезе. Куфарът беше непокътнат, но коженият сак - разтворен. Това я притесни. В този момент на входната врата се звънна. Тя не очакваше никого и това още повече я разтревожи. Внимателно се приближи до вратата.
- Какво желаете? - попита тя мъжа, който беше застанал срещу нея. - Аз не ви познавам.
- Какво ли не правят годините? - каза той. - Навремето работехме в една фирма… Е, вие бяхте секретарка, а аз - охрана… Но както ви казах, какво ли не прави времето с хората. Сега съм в бизнеса.
- И какво искате от мен?
- Просто да пием по кафе!
- Няма нужда. Искам да си почина.
- Да влезем вътре - каза мъжът и буквално натика Миола навътре.
Нейните опасения, че враговете на бившия й директор са все още на свобода, се оказаха верни, от което й призля.
- Играеш лошо, госпожо… Затова по-добре ни дай нотариалните актове и всичко ще приключи.
- Не знам за какво говориш!
- Не се прави на хитра.
- Добре помня какво сторихте на директора. Предупреждавам те, също и вашия доносник Тодоров, че ще ви покажа мръсните игрички… Не съм те канила, затова си върви - каза Миола и вдигна гъстата си червеникава коса. Мъжът я сграбчи с две ръце и насила я постави на стола.
- Ще си вървя, когато ми кажеш къде са нотариалните актове.
- Върви по дяволите - каза Миола и преди той да я удари, успя да се отскубне, грабна чантата си и побягна навън. Той се оказа не толкова силен, не беше добър и в бягането и тя изчезна от погледа му.
- Дявол да я вземе, сега какво ще кажа на шефа… - тюхкаше се мъжът и след като се помота из къщата, тръгна, без да затвори вратата.
След тази злополучна среща Миола, решена тутакси да открие документите и да ги направи достояние до хората чрез медиите, продължи да мисли как да постъпи. Тя се подслони през нощта в близката къща за гости и реши на другия ден рано сутринта да отиде отново във вилата на Мия. Оставаше й да провери на едно място, за което едва сега се досети. Веднъж, когато беше идвала с бащата на Мия, той се шегуваше, че зад голямата ваза на камината имало тайник. Тази мисъл й даде увереност и сила, че най-после ще има възможност да изпълни това, което беше обещала на своя любим човек. Възстанови постепенно самочувствието си и така унесена, заспа на фотьойла. Стресна се, когато алармата на телефона я събуди.
Братовчед й беше рибар и ставаше сутрин рано, затова тя без колебание му звънна. Той я обичаше и се съгласи да я закара с лодката си, за да не буди съмнение, но да я вземе от рибарски пристан, закътан сред тръстиките.
За Мия нощта не беше никак лека. Тя се събуждаше през час. „Човекът, който ми се обади по телефона, имаше топъл глас. Едва ли искат да ми навредят…” - разсъждаваше тя почти на глас и пресмяташе евентуално какво би направила, ако той се окаже мръсник. „Ще скоча във водата, пък каквото ще да става” - с тази мисъл стигна до яхтеното пристанище. Тео вече я очакваше и крачеше напред-назад до яхтата.
- Здравей, да тръгваме, че ще изпуснем изгрева! - каза той и й подаде ръка. С негова помощ Мия се качи на яхтата, чийто двигател умерено боботеше.
- Кога можем да се върнем? - попита момичето.
- Ще посрещнем изгрева и ще те върна - отговори той и ускори оборотите на двигателя. Яхтата бавно се отлепи от пристанището и плавно навлезе навътре в морето. Вятърът леко пронизваше тялото на Мия. Тя не предполагаше, че сутрин е толкова студено, и беше тръгнала по лека лятна рокля. Тео забеляза това, донесе отвътре одеяло и я наметна.
- Благодаря - каза Мия.
- Всеки момент слънцето ще се покаже.
- Защо влизаме толкова навътре в морето?
- Там по-добре се усеща романтиката.
„Романтика… при това чувство на тъга” - помисли си Мия и погледна Тео, който, колкото и да се стараеше да бъде весел, гледаше навъсено, а погледът му блуждаеше из морското пространство.
- Моля те, върни яхтата. Много се отдалечихме от брега - каза момичето, отново завладяно от подозрения.
- Почакай, още не си видяла изгрева…
- Не искам - почти разплакана отвърна Мия.
- Добре, не се инати!
- Върни ме на брега, иначе ще скоча!
- Дълбоко е. Искаш да замръзнеш ли? - каза той, изгаси двигателя на яхтата и се приближи до Мия. Беше объркан и не знаеше какво да стори. Време беше или да я убие, или да я хвърли в морето. Почти минута стоя неподвижен и не смееше да мръдне.
- Спри да хленчиш… - изкрещя накрая. - Слушай, ще правиш това, което ти кажа. Иначе… не знам.
- Какво? Ще ме убиеш ли? - попита Мия и направи опит да стигне до руля. Обаче Тео я блъсна обратно и тя едва се задържа на краката си. След това я улови здраво с двете си ръце и с все сила се опита да я вкара вътре в яхтата.
- Остави меее! Чуваш ли? - крещеше Мия. - И ти си като тях - извика тя и така силно се дръпна назад, че той не успя да я задържи, и тя полетя направо във водата. Тео стоеше объркан на едно място и не предприемаше нищо.
- Помощ - крещеше Мия. - Моля те, помогни ми…
Неочаквано се появи моторницата, в която бяха Миола и нейният братовчед. Те се приближиха до нея. Тя умееше да плува, но от уплахата само махаше с ръце. Тео, без да поглежда към нея, включи двигателя на яхтата и навлезе още навътре в морето. Миола и нейният братовчед помогнаха на Мия да се качи при тях.
- Мерзавци. Всичко са запланували - каза Миола.
- Благодаря ти. Всъщност ти искаше да ми кажеш, но аз… Глупачка, вярвам на първия срещнат!
- Хей, Миола - обади се братовчед й. - Трудно ще стане, но ще го бъде, мила моя. Потегляме, защото момичето ще замръзне - каза той и подкара лодката към вилата.
Когато стигнаха и влязоха вътре, отново видяха, че някой е тършувал, но Миола отиде право до камината, отмести голямата стъклена ваза, открехна декоративната тухла и двете жени останаха зашеметени от това, което видяха. Имаше две папки, сгънати на руло.
- Това търсеха онези, които натопиха баща ти. С тях ще докажем незаслужената му вина. Нека поне на онзи свят бъде спокоен.
- Какво предлагаш? - попита Мия.
- Ще ги занесем на медиите.
- И после?…
- После ще ти разкажа всичко… Предлагам ти да живеем заедно в Лондон. Аз съм сама и ти си сама… Така поне ще имам възможност да изкупя поне малко от моята вина към майка ти. Но аз го обичах и цял живот не пожелах да имам другиго, освен него. Да се споразумеем, а?
- Няма за какво да се споразумяваме… Да вървим.
- Е, братовчедке, доволна ли си от моето присъствие?
- Направо те забравих. Ако не беше ти, нямаше да се справя.
- Не говори така, винаги си била оправна. За отплата искам да ме поканиш в Лондон и да ми покажеш прочутите восъчни фигури…
- Обещавам, а сега да се махаме оттук.
- Вие сте добър човек - обърна се Мия към лодкаря. - Бихте ли се погрижили за вилата?
- Иска ли питане?… Такъв имот не е за изоставяне… През лятото ще се надпреварват кой най-напред да почива в нея!… Ще има и за вас, ще има и за мен. Като няма риба в морето, ще имам поне малко възнаграждение - засмя се възрастният братовчед на Миола.
- Благодаря ви.
- Не бива да се бавим. За утре съм запазила два билета.
- Значи, предварително си знаела, че ще летим двете.
- Знаех, мило момиче! - каза Миола и майчински я прегърна.
Мия и Миола, освободени от напрежението, което изживяха през тези два дни, тръгнаха към офиса на близката телевизия. Те имаха чувството, че пред тях се беше съборила огромната Берлинска стена, която им пречеше да дишат свободно и им препречваше пътя да търсят справедливостта. Мия предпазливо хвана ръката на Миола, която я почувства с цялото си същество, както и липсващата майчината ласка, за която дълги години беше бленувала.
