Иван Антонов

ПРИКАЗКА

“Разкажи ми приказка,
много те моля!”
Виктория Катранова

Разкажи я тази приказка с мечти,
нали ний цял живот я търсим плахи,
в надеждите ни неразказана блести,
надеждите в очакването й изтляха!

И ето, че във неочакван миг
нашепва някой: тази приказка сме ние.
Но разказвачът на живота ни мълчи,
а времето със ветровете в есените вие.

Разкажи я тази приказка докрай,
не чакай разказвача с листопада -
красив е листопадът на житейската гора,
но с всеки лист надежда лятна пада.

Разкажи я! Ще дойде разказвачът, чак
когато листопадът странно потъмнява.
А твоят глас е твоя бляскав знак,
със който ветровете надживяваш.

НОЩ

“Ще е дълга тази нощ. Но аз ще чакам.”
Иван Давидков

Да, мила моя, дълга
ще бъде мойта нощ,
мен никога не ме е лъгала
самотата с тъжния разкош!
Звездите вън ми се усмихват,
душата плаче в своя мрак
и търси светлите ми стихове
на тайнствен някакъв небесен бряг.
Навярно там надеждата живее
и аз ще чакам своята зора,
когато във душата просветлее
и на теб усмивка подаря.
Ще чакам утрото на птиците,
които ще населят мойта самота
със песен от сълзата на зениците
и над мен ще полетят.
Ала сега е нощ и дълга
ще бъде тази странна нощ,
защото самотата с тъжния разкош
мен никога не ме е лъгала.

ПОВТОРЕНИЕ

Как есените вън се повтарят,
и как се повтаря там зимният сняг,
и толкова изгреви в тях,
и толкова залези тихо догарят!…
Те всички оставят съдбовния знак
във нашата болка и нашия смях.

Напролет уж вятърът,
издишван, във своето скерцо звъни,
зеленият вятър в зеления лист…
Защо във кръвта все тъй някак познато
минава тъгата на нашите дни,
а пролетен, тих и очакван дъждът си вали?

Навярно все някъде отговор има,
той някого чака от нашия кратък живот.
Но днес се повтаря пред нас листопадът,
повтаря се хладната зима,
звездите от техния чер небосвод.
И там годините наши пропадат.

ЗАКЛИНАНИЕ

Ах, толкова много години!…
Ах толкова много години
към мене все слиза, приижда нощта,
в която аз, първата крачка не минал,
изплаках сълзата за всички неща!
И неочаквано, плахо прекрача ли прага,
и вляза ли тихо в бездънния мрак,
започне ли някой хлебче и жито да слага
на масата груба до смъртния знак,
тогава, приятели мои, вместо молитва,
заклинам ви: нощта изкормете със стих,
тогава словата ви нека политнат
към мойта звездичка, която в небето блести!
Не искам свещеника с расото черно
душата да праща към Бог,
аз приживе зная безгрешно - навярно
че Бог е у мене и аз съм до него висок!
И нека словата ви болката скрият,
о, нека стихът непостижимо да бъде звънлив,
за да не могат ония, които над мене ще вият,
мига да почернят, във който
последно ще бъда щастлив!