Таня Попова

КОРЕНИ

Привързана съм с корена
към мястото, където
за първи път съм плакала,
за първи път съм сукала,
а после съм пораснала,
за първи път обичала,
и най- напред съм страдала.
Към мястото, където
най-светло е небето,
най-едри са звездите,
най-топло грее слънцето,
най-звънко пеят птиците.
Към мястото, където
порасло е сърцето.

Привързана съм със сърцето
към пъстрите ми книжки,
към детското ми одеялце,
което най-топло ме завиваше,
най-сладко ме приспиваше.
Към бабините приказки
и дъхавите гозби,
към малката рекичка
и босото ми лято.
Към силната ръка на татко
и към усмивката на мама.
Към хората, които
остават в сърцето…

Годините полека
изтръгват моя корен,
а ветровете заличават
и спомени, и хора.
Дано поне намеря сили
в сърцето си да ги опазя.

НОВ ВАВИЛОН

Кой разбърка така езиците,
кой ни направи безмълвни и глухи?
Спорим, говорим, трупаме кули от думи,
а всичко рухва пак върху нас
и ни затрупва с безсмислие.
Вавилонската кула ли, която градим
ни разделя така, Боже,
или ти ни наказа, затова че
поискахме недостъпното да узнаем
и до твоите висоти да се изкачим?
Кой ще ни върне разбирането,
кой отново пътя ще ни покаже?
Благи думи да си шептим,
на един език да си говорим.
Онзи, който се пише, чете и разбира
само чрез Теб, само с Твоя глас.
Докога ще сме неми и глухи?

СТРАХ

Жестоката луна
захапва тъмнината
и я разкъсва
на хиляди парченца.
Наранена, нощта
се разплаква и
безброй звезди
падат в косите ми.
Чувствата ми
са толкова светли,
че ти ослепяваш от тях
и вече не ме забелязваш.

Тъмна сянка
се плъзга към теб,
хваща ръката ти
и изчезвате в мрака…
Плача и събирам
звездни сълзи
в шепите си.

На сутринта в градината
виждам прясна къртичина.
На върха й блести
седефено копче от твоята риза.

ЗАКЛИНАНИЕ

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Добромир Тонев

Не бива да говорим за смъртта,
ако не сме поглеждали в очите й,
не сме почувствали дъха й леден
с усмивката на победителка.
Живеем си щастливия живот
на предводители в на никому ненужни битки
и оцеляваме доволни под завивките,
с поредната си уж любов.
С главите си суетни,
с мислите за вечна младост,
с безплодно семе и с утроби празни
не можем нов живот да създадем,
но иначе умеем да убиваме.
Така забравяме, че тя ще дойде,
нечакана, неканена, но винаги навреме.
И няма да попита кой кого е лъгал,
кой лъжесвидетелствал и мамил,
дали живял е честно според себе си,
кога и колко, и кого обичал е,
кому какво е дал и от кого какво е взел…
Еднакво справедлива и еднакво страшна..
Да помним винаги, че тя е там,
стои и чака, за да дойде,
не когато я очакваме.

НЕИЗБЕЖНО

Рано беше да бъдем заедно.
Рано беше да бъдем там.
В утринта с подранилия славей
рано си казахме сбогом.

А после…

Късно беше да се срещаме.
Късно да ревнуваме.
Късно беше да бъда твоя.
Късно да ме обичаш.

Всичко е само спомен.
Стаята, славеят, страстите.
Време е да те забравя,
ала сърцето неспирно
все този ритъм повтаря:
Обич, обичам те,
обич, обичам те…

ЛУНАТИЧНО

Откриваме се, губим се,
умираме, възкръсваме
в един и същи лабиринт
на чувствата.
Когато в огъня на любовта
се хвърляме,
дали изгаряме докрай,
или се възраждаме
от пепелта на страстите?
Обичаме, когато сме различни,
а влюбени сме само във
миража си.
Обличаме тъгата в ярост,
за да запазим
крехката си същност,
мекотата на душите си,
като листенца розов цвят
между треперещите пръсти.
Вървим един към друг,
обречено и лунатично,
по стъпките ни кактуси
и рози разцъфтяват.

ЦВЯТ НА КАКТУС

Беше ми зимното слънчице
и късче лятно небе,
пламъче на здрачаване,
утринна бледа звезда.
Падах в очите ти светли,
с усмивката ти летях,
времето спряло, учудено
ни гледаше с детски очи…
Нямаше тъжни въздишки,
нито планове, нито мечти.
Всичко, което искахме,
казахме, дадохме, взехме.
Беше ли истински, питам се?
Помня само, че те обичах
точно двайсет часа.
Малък цвят сред бодли.

ПЛАЧЕЩИ ВЪРБИ

Толкова плачещи върби има в този град.
Странно, не бях се замисляла досега…
Толкова плачещи жени срещам в него.
Странно, не бях забелязала досега.
Те вървят срещу мен и не крият сълзите си.
Няма нужда да ги питам защо.
Всяка болка навярно си има предел.
Всяка мъка се крие до време.
Има сълзи, които не бива да видят децата им.
Има сълзи, с които се плаче не у дома.
Мили мои, плачещи, страдащи,
наранени, красиви жени,
изтрийте сълзите си и вдигнете очи.
Вижте птиците -
когато страдат, летят все по-високо.
Не бъдете приведени плачещи върби,
в тях даже птиците не вият гнезда.
Усмихнете се, погледнете очите ми.
Там ще видите цяло лазурно небе.

ОТКРОВЕНИЕ

Не бих могла да искам повече.
Душата ми отдавна се насити
на хляб и вино, на разпятия,
на прошки и на вричане, на откровения.
Отдавна всички влакове заминаха.
Сега очаквам тихото завръщане
на онова детинско, светло чувство,
че коренче съм пуснала полека
поне в едно, а може би и в повече сърца,
които ще забързат своя ритъм,
когато мойто уморено ще замлъкне.

ПРЕРАЖДАНЕ

Ножът лежеше на земята
и всичко останало бе тишина.
Заклано бе времето,
а кръвта му течеше в нашите вени.
И нямаше вече истини,
нито заблуди, които напират
да покълнат в съзнанието.
Земята бе пуста,
готова
да се роди отново.
Покълваха рани,
а после и чувства,
и нови болки.
Начало…