София Милева

ВАЛИ

Протести. Деца под дъжда. Инвалидни колички.
Парите не стигат дори да платим за дъжда.
Сълзи ли валят? Съжаление, болка във всички…
И сякаш смъртта ще погълне след малко града.

Фучат лимузини край нас - нямат време за мъка.
Мъже във костюми убийствени думи крещят.
„Те, тия уж болни деца за пари ли са тука?
А тия побъркани майки кога ще се спрат?”

Костюми по няколко бона, брутални коли…
с погнуса поглеждат към болните, болни в кавички.
Какви ли са тия сърца, че във тях не боли?
О, Господи, здраве поне да си имахме всички…

Протести. Деца под дъжда. Инвалидни колички.
Мутри се хилят от скъпите черни коли.
Може би здравето просто не стига за всички.
Може би Бог се разплака, брутално вали.

КОГАТО ЗАБОЛЯ

Ти си тръгваш, но вече не плача.
Изживяхме ги тия неща…
Ако някога нещо си значел,
днес не значиш и миг от това.

Ти си тръгваш, но днес не умирам.
Вече хиляди пъти умрях.
Не треперя от твоето име,
нито думите твои разбрах.

И спокойна заспивам, защото
знам, че няма без мен да заспиш.
И в студената спалня е топло,
щом от болка и обич гориш.

Днес си тръгвам и даже не плача.
Даже крачка не правя назад.
Ще ти каже нощта колко знача,
щом сълзите за мен заболят.