В ОКЕАНА НА ПОЕЗИЯТА
Само в планински град като Берковица, в едно почти пълнолетно момиче - Ана-Мария Герасимова, сред чистотата на природата, могат да се породят ефирни мисли, да открие света на поезията и да влезе в него.
Така, без да иска, издава първата си книга ,,Пияните мисли на една трезва глава” (2018).
Това е и естествен път за съзряване на твореца.
Тя от малка също е заобиколена от творческа фамилия, свири на пиано, рисува. Всичко това изостря нейните творчески сетива. И ето, сега, като студентка по право в Софийския университет, с дебютната си книга заявява: ,,Изкуството е океанът, в който се вливам”.
Прекрасно е, че добре съзнава каква мисия изпълнява и не може да не пише, защото се бунтува ,,срещу реалността… против забравената нежност и към всичко красиво и свято в този свят”.
Това се потвърждава от стиховете й, с които, в борбата между противоположностите, осмисля всекидневието с неминуемата игра на чувствата пред въпросите: - мога или не мога, да бъда или да не бъда?
Борба срещу безразличието и инертното състояние на хората сред апатията на деня, сред повтарящите се пияни спорове без трезви решения при демократичния избор на собствен затвор в неразговарящото, или разговарящо с мишката, време.
Защото в изстиналия безразличен свят нищо не може да те стопли ,,ако отвътре / не гориш”; не можем да опознаем и опазим истинското богатство у човека. Ана-Мария го разкрива ясно и съвсем накратко:
Цял един свят
чака
да бъде намерен
в очите на онази
която
остава скрита
за света
И тя намира този свят - поезията.
Закърмена с поривите и помислите сред природата на планинския град, сега в суетата на столицата има правото да констатира, че дори капризите на природата не са толкова жестоки, колкото деянията на хората.
Изключително чувствителната душа на младата поетеса в стихотворението ,,Живот” успява само с глаголи красноречиво да разгърне фабулата на всекидневието, в което дори обичта има различни агрегатни състояния - всяко начало започва с плач и пак завършва с плач. Целият свят е потопен в тъга, че не може да я разсее и за поезията остават думи колкото да каже на любимия ,,върни се”.
Затова в цяло стихотворение излива преклонението си пред родния град, който е всичко за нея: - лъч, въздух, уиски, надежда, топлина, щастие, вълнение, ,,разочарование, / но и вдъхновение”. И открива ,,цял едничък свят” - света на творчеството. Дори в една сериозна игра с думите:
ПРИРОДА
Там намерих корените си
За първи път -
При рода
И тук, както навсякъде, не обръщам внимание, че модернистичната поезия не спазва правилата на българския език. Модното и старомодното са в борба. Бъдещето ще отрече гнилото.
Лиричната героиня се е убедила, че разпиляването на субектите по много временни влюбвания, превръщат целия живот в самоизмама.
Това я кара в 46 стихотворения и сентенции да съизмерва 19-те си години, сякаш е изживяла цял човешки живот с душевни вълнения и сърдечни пулсации, че просто е учудващо как достига до толкова проникващи съждения.
Убедено съзнава и заявява, че където и да се намира човек, може да е щастлив, да работи и твори, да бъде полезен на себе си и на обществото. А в борбата за чисти взаимоотношения разкрива колко многостранна и многолика е любовта. Така като код зазвучава изявлението: ,,влюбвам се в души не в тела”.
Навсякъде в стиховете й се прокрадва тънката нишка на дуализъм. Разбира се не в класическия вид (на двубожие), а просто като вяра и неверие в най-обикновените неща в живота - като обич и необич, различен и еднакъв, ела и не идвай, можене и неможене.
Дори с шеговитост като в играта - обичам те, не те обичам. Или като каприз - отивай си, не си отивай. Обаче всичко е защитено като позиция.
Това е поезия по детски чиста, която не може да се отрече, а само предрича, че това дарование има надеждно бъдеще.
В лековатото на пръв поглед се оглежда дълбокото проникване на авторката в простата човешка философия за доброто и злото. Тя не оставя злото да спи под камък, че с жилото си оттам тайно да се домогва до светлите ни идеали, а го разобличава.
Дори с лек присмех. И колко съзидателна и разрушителна е вселената на любовта с отправна орбита към бъдещето.
Един малък ,,космос” със сини очи, зареден с магическа енергия от нея и него, таланта; и като две планети, ако се срещнат, не се знае какво чудо ще произлезе в океана на поезията, преливащ последните години естествените брегове на достатъчността.
