90 години от рождението на Йордан Радичков

Последните три негови книги

Панко Анчев

1.

За литературознанието, особен за историята на литературата, е важно как един значим писател навлиза в литературата с първите си публикации и с първата си самостоятелна книга. Литературният дебют носи в себе си бъдещето и много рядко след него, все едно дали този дебют е бил бляскав, сполучлив или провал, авторът рязко сменя посоката и същността в развитието на своя талант. Разчетем ли вярно идеите, темите и проблемите на първата или първите няколко негови книги, ние лесно разбираме по-сетнешните му търсения, постижения или провали. Литературният дебют е подобен на зародиша. А в зародиша е целият следващ вид, но още неразвит и неизявен.

Работа на критиката е да види още в яйцето бъдещия лебед. Но историкът също трябва да се занимава с него и да анализира особеностите му.

Много по-сложно явление е краят на творческия път на писателя. Трудността е най-напред в очертаване времевите и естетическите му границите. Защото, ако преди началото няма почти нищо, то преди края е цялото предишно творчество. Сложно е да се установи дали в завършека на делото си писателят постига нещо различно и ново, което, ако не бележи етап в развитието, вероятно обобщава и систематизира целия му творчески път, обяснява го или го опровергава и настоява за нова формулировка. Не всеки усеща края на живота си и идването на смъртта, за да напише окончателното си завещание или поне да съобщи нещо на другите, което не е бивало да бъде казвано преди. Или пък просто в такъв изключителен момент от живота писателят е прозрял нови истини, видял е и осъзнал неща, които дотогава не е виждал. А може просто да се е опитал да приближи началото към края, за да ги свърже и така да открие смисъла както на своя собствен живот, така и на битието изобщо.

Краят на живота на писателя не се определя от възрастови признаци, а от същностни изменения в творческия му подход, в начина на писане, в идеите и проблемите, които започва да изразява. Винаги настъпва нещо, което преди не го е имало и то е като нов печат върху всичко, което писателят е написал досега. Трудно е да се определи това „нещо”, защото у различните писатели то е различно. Зависи какво е било досегашното му творчество, начинът му на мислене, естетическите и политическите идеи, податливостта му на влияния и склонността му за опортюнизъм. И за да го определим, непременно трябва да познаваме в дълбочина това творчество и да сме открили неговите основни характеристики и особености.

Важността на проблема, който тук поставям, е и в това, че физическата смърт на твореца не означава смърт на творчеството му. То живее отделно от него, изпълва се със съдържанието, което сам той му придава, но и с това, което всяко ново време и поколение добавя, за да поддържа вечния му живот. Последните книги на писателя са епизод в пътя му на автор. Епизод, изпълнен с енергия, каквато той преди не е събирал и влагал, но и с нов разум, който трябва да бъде разгадаван и тълкуван.

Ако изследователят вижда прокараната между всички книги на един писател нишка, по-лесно ще определи от кога точно започва неговият „последен период”. И колко той продължава. В него се влива целият предишен път, за да не изчезне заедно с физическата смърт на човека. И въпреки неизбежно отслабване на фантазията и творческия порив, макар писателят да е изгубил вече сетивата си от младостта и да изглежда, че в тези свои творби се повтаря, понеже няма какво ново да каже, не бива да се доверяваме на това си впечатление. Обикновено впечатлението е по-скоро „зрителна измама” отколкото истина. Повтарят се обикновено думите, но прочетем ли отвъд  думите, ще открием нещо друго, което ни се е изплъзвало в словото на писателя.

И трябва да намерим значението на това „нещо друго”.

2.

Не всички писатели получават вест от Бога, че настъпва краят на творческия им живот. Може би само на най-големите се дава възможността да се подготвят за своя край, като закръглят и затворят творчеството си, за да го подготвят за бъдещето. Йордан Радичков е един сред тях.

Йордан Радичков умира на 21 януари 2004 година, но последната му книга „Пупаво време” излиза през 2000 година. Аз приемам, че последният период на творчеството е от 1997 г., когато излиза книгата му „Умиване лицето на Богородица”. Той продължава с книгата „Мюре” от същата година (второ издание през 1998), за да приключи през 2000 година с „Пупаво време”. Радичков заболява тежко и болестта след „Пупаво време” не ме дава възможност да продължи да работи активно. Но с тези три последни свои книги той слага точка на дългото свое изречение, което пише в продължение на почти половин век.

Големият писател е автор на разкази, новели, романи, драми, публицистика, творчество за деца, но приключва делото си с три книги разкази. Но строго погледнато дори и романите му са повече дълги разкази, отколкото творби с ясно проявени характеристики на романовия жанр. Същото важи дори за драматургията, която по същество е просто разказ с много диалози, но без авторова реч. Това, разбира се, не намалява тяхното голямо значение в историята на българската литература. Напротив, всичките са образци в съответните жанрове и бележат високи върхове в тях. Но това не е толкова важно в случая. Важното е, че очевидно Радичков се е чувствал преди всичко разказвач и затова се е помъчил да затвори творчеството си с разкази. Убеден съм, без да имам, разбира се, конкретни доказателства, че това той прави с ясно съзнание, че с трите си книги подрежда, обобщава и осветлява отвътре всичко, което е написал. И че те биха могли да служат като ключ към неговия свят. Затова е събрал в тях идеите и характерите, които е описвал и изразявал, думите, с които си е служил, начина на мислене и накрая е оценил себе си, когато е бил в началото, и когато е дошло времето да излезе от живота.

Тези книги наистина са нещо като един Йордан Радичков в „снет” вид или разтворен в основните понятия и категории, около които се е създавало това творчество и заради които всъщност са били неговите плодотворни усилия като майстор на словото.

Удивително е как великият писател се подготвя за своето творческо безсмъртие.

„Умиване лицето на Богородица” събира отново героите и представите на Радичков, за да ги постави повторно родени във виртуалната и конкретната актуална реалност в края на ХХ век. Писателят извиква за нов живот миналото си - от детството до младостта. То вече е било в подобна реалност. Но тогава е било внезапно извадено от себе си и от света, в който е битувало, за да го види разпадащият се свят и се удиви на неговата жизнена енергия, красива сила и пълнота. В първия разказ, дал заглавието на книгата, този свят се реконструира такъв, какъвто е бил, и със смислите, които носи в себе си с всичките си разбираеми и непонятни съставки. В него е детето, изпълняващо един стародавен ритуал. Ранното утро, когато се отваря денят, зимата, звуците и миризмите, студът, пропяването на петлите и лаенето на кучетата и всичко останало е невъзвратимо. Но не защото детето вече е пораснало, а защото на неговото място е дошъл друг свят с други представи, ритуали и норми, с други звуци и миризми, с друг сняг и студ дори. Най-важното е, че хората са други. Тогава героят разбира, че цялата прелест и зимна красота, всичките вълнения, очаквания и неочакваности не са за да се възпроизвежда красотата и митологията, а със съвсем друга и съвсем прагматична цел.

После един по един ще се завръщат, за да се появят и покажат знаците на отлетелия живот. Тези знаци ще впечатляват, защото завръщането им е неочаквано и необяснимо, ще удивляват с красотата, която не може да се използва за нищо, но въпреки това природата я е запазила. Те вече няма да са същите, а само съвпадение със спомена и запазената представа. Поради това ще будят недоумение и ще искат да бъдат обяснени, за да бъдат разбрани и назовани повторно.

Най-често се появяват пеперудите. Пеперудата е една от украсите, но и от загадките на Радичковия художествен свят. В този свят тя идва да помогне, но и да посочи нещо важно, да накара хората да се замислят и потърсят други възможности за своето съществуване. В нейната красота се крие сила, която може да накара дори Бог да даде дъжд след дълга и мъчителна суша. Но и нейната внезапна поява и загадъчното й поведение отворят размишления, предизвикват спомени.

Пеперудата е красива, макар да произлиза от грозна гъсеница. И думата пеперуда е красива, както е красиво самото същество; гъсеница е грозна дума - също като самата гъсеница. Ето как народът намира съответствията между вида и същността.

В същия дух са и спомените и разсъжденията за скакалци, дъжд, вода. Водата и дъждът са естествената среда, в която протичат сюжетите на Радичковите разкази. Но сега спомените за тях са тъжни и някак недовършени, изпълнени с неосъществими надежди, но и с тъгата, че някогашната радост от природата е помръкнала. Защото новото време не забелязва природата и красотата й; не се впечатлява от загадките и внушенията й, не преживява необяснимите й неща. Защото просто не ги вижда и нехае за тях.

А какво се е променило? Животът на природата, въпреки нейните преображения, се е запазил същия и със същите населяващи я живи същества, едни и същи са явленията в нея и те по същия начин я обновяват. Но няма кой да им се радва, да ги показва на децата.

Дори миризмите и звуците, които някога са били животът не само на природата, но и на човека, са вече в небитието и никого не радват.

Дори лицето на Богородица няма кой да умие с ледената вода от замръзналия кладенец. Защото този кладенец е просто спомен, а не реалност.

3.

Ако „Умиване лицето на Богородица” е опит да се възстанови най-ранното творчество на Радичков, когато писателят пресъздаваше радостта от живота на тогавашния човек, неговото желание да живее и работи, то в „Мюре” виждаме една особена „възстановка” на „Свирепо настроение” и творчеството на писателя след тази знаменита книга.

Някогашният герой на Радичков от „Свирепо настроение” усети болезнено вътре в себе си разпада на колективистичния свят. И инстинктивно, защото беше човек на „естеството”, а не осъзнат „социален човек”, се помъчи да забави процеса, дори да излезе от него, за да избяга от стоварващата се върху маса и да погледа „отстрани” какво става. В своята защитна „наивност” и „простота” той повтаряше едни същи случки, та поне да забави действието им и да отдалечи края им, след който той се догаждаше, че няма да е „щастлив”. Затова историята на бива да приключва. Тя трябва многократно да се разказва, за да се преживява всеки път уж различно, но всъщност по еднакъв начин. Така тя получава дълъг живот и включва в себе си повече хора. Те се събират, обединяват се и заживяват по един и същ начин благодарение на тази своя солидарност да разказват историята. Колко прост начин да съхранят единството и монолитността на своя свят са измислили героите на Радичков. Но те бързо разбраха, че това е илюзия, а илюзията е само някаква надежда, която бързо умира - макар че е красива и примамлива.

Нещо подобно виждаме в книгата „Мюре”.

Но преди да се прояви сходството със света от „Свирепо настроение”, писателят пише „Няколко думи за Северозапада”, за да подчертае дълбокото различие между настоящето и миналото. Различие, което просто разделя и отделя времето на две епохи. „По-дивно и по-загадъчно място от моя роден северозападен край не срещнах никъде. Тук и най-обикновените природни явления, каквито са дъждът, гръмотевиците, мъглите или снегът, и най-простата история сякаш са белязани с особен знак.” Понякога необяснимото, когато бъде изведено като най-важен белег, може да обясни собствените си тайни. Или поне да ги оправдае и ги направи допустими за пресъздаване, тълкуване, изобразяване, сродяване. Навремето критиката се чудеше откъде се е появил този странен и невиждан преди свят на Радичковите разкази. Никой не вярваше, че е реален, че неговата митология е всъщност реализма на съществуването му. И че той живее и не умира благодарение на своята загадъчност и необяснимост. Но те трябва да бъдат забелязани, видени, осмислени, а не голословно отричани като несъществуващи.

Сега обаче Радичков нарича този свят „загадъчен” не заради митологията и упорството му да се съпротивлява на неизбежните промени, а защото, макар и вече преминал в друга епоха, населен с други хора, станал част от света на материалното изобилие, е все така беден, мрачен, в развалини и безпорядък. И е трудно да се живее в него.

В този социален контекст писателят разказва историята, наречена „Павлето”, за патицата-мюре, която дълго и с охота изпълнявала ролята си да привлича себеподобните си, за да бъдат отстрелвани от господаря й. Тя не се впечатлявала от призивите на посестримите си да отлети заедно с тях в далечните страни, да се преборва с въздуха и изпита мощта на крилата, прекосяващи пространства. Докато не дойде и този момент. В него се случва логичното. Но логиката му означава, че целият свят се е разрушил, преобърнал се и повече няма за какво да живее. Той е победен от новата си „необяснимост” и „загадъчност”. При това съвсем елементарно и без никаква съпротива.

Тъй като сега средата и общественият контекст са различни, историята не може да остане в своята наивност и митологична епичност. Тя неизбежно е опошлена и то по същия начин, по който в „Свирепо настроение” тогавашните герои щяха да я разтеглят до безкрай, за да я забавят и направят безконечна. Т. е. митична. Днес вестникът, който публикува разказа на писателя, започва да помества съобщения за случая с мюрето, да разказват продължение на историята, докато най-сетне горкото мюре най-сетне се завърне при господаря си и продължи отредения му живот. Така „епическият” и мистичен смисъл на „бягството” на патицата, призована от зова на природата, се принизява и „очовечава”. Т. е. нищо съществено не се е случило и разказаната история не бива нито да се преувеличава, нито да се драматизира, а още по-малко - да й се придава смисъл, какъвто тя няма.

„Бележка на редактора, писана с паче перо” е пародия на новия „сериозен” стил на писане по медиите и общуване в обществото. Социалният жаргон на времето е част от настанилата се безвкусица, претенциозна посредственост и разпада на всичко.

4.

Разпадът ще го видим в третата от последните три Радичкови книги - „Пупово време”.

Разказите тук са повече фейлетонно-репортажни и с много повече реалии от живота непосредствено след промените, когато и езикът започна да се променя. Думите станаха едни и същи, повтаряха се до втръсване и така най-употребяваните изгубиха смисъла, но най-вече - надеждата, която хората влагаха в нея. Или надеждата, която извличаха от нея и я очакваха с нетърпение. Радичков свидетелства за това време, но свидетелството му е лишено от светлина и радост, каквито изпитваше в по-младите си години. Сивотата е проникнала навсякъде, просмукала се е и е обсебила мисленето и чувствата на хората. На главния герой много му се иска да покаже красотата на природата, да поговори с някого за тази красота и да поразмишлява дори със случайно срещнат човек за живота. Такъв разговор обаче не възниква, защото хората живеят повърхностно, по митинги и протести, гледат телевизия и говорят както се говори в телевизиите. А така не е възможно да се говори за прости, ясни и красиви неща. За тях са необходими други думи, но и друга чувствителност.

Навлезли сме в „пупово време”. „Пупово време” означава време на глупостта и безцелността: „Като гледам цялата тази „мила родна картинка”, ми идва на ума, че у нас са пупави не само шилетата и гъбата пупавица и не само папунякът пупа, ами целият ни живот сякаш запупява. Покрай живота и ние, неговите жители, запупяваме. И не само телесно. Запупяваме и умствено, и духовно. Затова от всичките ни усилия и начинания вее все повече и повече пупавост”.

Когато обществената мисъл започне да залинява, обществото забравя своите отговорности и възможности и върши все повече ненужни дела. То наистина заприличва на стадото шилета с вървящия след него шилигар, описани в първия разказ „Пупаво време”. Сравнението на Радичков е шеговито и на вид добронамерено, казано така че да не обиди някого, да не изопачи истината или дори само да я преувеличи малко. И в началото на българското пупаво време това сравнение не беше чуто, защото не го разбраха. Тогавашните тълкуватели на Радичков вече се бяха опиянили от постмодернистките теории и четяха „текста”, а не смисъла в книгата.

Сега обаче можем да видим, пък то и не е чак толкова трудно, колко автентични са свидетелствата на великия писател, колко навременни са предупрежденията му и колко тъга и болка има в тях.

Книгата е посветена на безсмислието на привидно важните и сериозни начинания на уж сериозни и делови хора. Пред очите на писателя те се навъждат твърде бързо и твърде бързо обсебват обществения живот, дори нахлуват в природата, за да заличат и в нея разума и красотата й. В своето въодушевление и ентусиазъм, в бързината да свършат работата, с която са се наели и която намират за историческа, те се готвят да посегнат на природата, дотолкова да я променят, че да я преобразят и окепазят напълно. Тогава нищо няма да остане от нея. И писателят горчиво завършва своята малка и последна книга със сърдечна молитва, казана през сълзи: „Не позволявай това да се случи, Господи, ти знаеш как да се намесиш и не ни отказвай Своята небесна благодат”.

В „Пупаво време” Радичков говори много по-открито и по-направо в предишните две книги. Там той се мъчи да „наложи” ранното си време, надявайки се, че то ще спре „пупавото време”. И когато вижда, че реалността е по-силна от надеждата и илюзията, решава да смени езика и тона му.

Но времето е тръгнало и няма как да се спре и обърне назад.