Славчо Красински

Падай, падай, златна шума,
падай в гъстите мъгли,
и полекичка по друма
мека черга постели.

Че без братче и другарче
и с премръзнали крака
броди бедно гъдуларче
със гъдулката в ръка.

Бащина ли къща дири,
та на път и кръстопът
сяда кротичко и свири
и сълзите му текат?

Всичките го отминават,
никой в дом не го зове
и свирнята му отвяват
есенните ветрове.

А гъдулката извива,
сякаш моли и ридай
за една душичка жива,
тръгнала по чужди край.

Тъй замръква то по друма
със разплакани очи -
падай, падай, златна шума
и сирака оплачи.

——————————

сп. „Венец”, г. 12, кн. 1, 1934 г.