Кръстьо Раленков

СЪННА БИОГРАФИЯ

Какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.

А ти заспивал си къде ли не -
със песен в люлката, естествено, и върху женски колене.
Но също тъй, без покрив през нощта, заривал си на утрото глава
във стоплена от първите лъчи поляна, с все още неуверена трева.

Заспивал си
в палатка сред гората, заслушан в шумове и птичи трели.
В случайни и приветливи квартири, в крайпътни и очукани мотели.
Във общото войнишко помещение, със двуетажните легла.
Помежду дюни с луннали чела. На гарови чакални и във влакове.
На някоя корава пейка в парка, отпуснат, безразличен като труп,
нехаен за ченгета и за скитници -
(самата поза на съня те пази и внушава, че си груб).

Заспивал си
под мостове в дъжда, със завет и постеля от кашони.
Във изоставени фургони.
Връз наровете в арестите на районни управления,
в килии на централния затвор.
В канали със смрадливи, но топлички тунели.
Във весел цигански коптор.
Пред непознати брегове, по изгрев рижи.
Високо над света, в планински хижи.

Заспивал си
в Париж,
Виена,
Лондон,
Ница,
в гостоприемните обятия на някоя вдовица.
Заспивал си - и те е будела
кошмарна пот и див вселенски студ
на “Хилтън” сред космополитния уют.

Настина, какво би казал повече за себе си, освен това,
къде си скланял пред съня глава.
Нима би казал повече от слученото, щом
смъртта разпитва вече кой си
и кой е точно твоят дом.

От нищо друго не умира душата, както мре от глад
сред амбразурните представи що е свят.

УЛИЧНИ КОТКИ

Аз приближих, а котките се любеха.

Не бях ги забелязал отдалече,
замислен в нещо свое и кахърен -

така, разбира се, човек не вижда.

Аз приближих по дребничката улица,
един такъв съвсем събран,
съвсем разсеян,
аз приближих, а котките се любеха.

Тогава те застинаха и мъжкият
ме проследи със поглед сговорчиво.
Но женската не издържа,
изплъзна се,
потъна в храсталаците наоколо.

Отминах с равна стъпка, аз,
заплахата
за котешкото им въображение.
Отминах със привидно равна стъпка.
И все се спъвах във въпроса
какво, задало се срещу ни,
те изплаши.

СУОМИ

Тук има много езера,
но езерни поети няма.
И никой с думи не игра.
И никой не постла послание.

По огледалните води,
дълбоки в тихата си скромност,
животът бе непреводим
като дълбоко личен спомен.

От хижата се виждат стъпки
в снега… И всяка е въпрос
от гостът, който си е тръгнал.
От вече отишъл си гост.

ЕЛЕН

Тази сутрин ми е едно финландско
и ще тръгна със снегоходките
след елена тъжен на класиката.
На лов, може би.
Може би на разходка.

Понякога ще почивам.
Ще отпивам от водката за загряване,
вцепенен от изящния скреж на красивото
и ужасната близост
на вероятното.

Този елен е тъжен, понеже
винаги стрелят по него с понятия.
И със гнетящия страх, че силуетът му
може завинаги
да изчезне в мъглата.

И отиваме с него все по на север,
а северът не е въпрос на разбиране.
Тук преследвач
и преследван
в едно облаче дъх се сливат.

И виждам зад себе си сянка от някой,
вървящ със милост или жестокост
до своя полюс или обратно…
На лов, може би.
Може би на разходка.

НЯКЪДЕ СЛЕД ПЛАДНЕ,
НЯКОГА В ПРОСТРАНСТВОТО

Улегнал е следобедът,
подобно гражданин на средна възраст -
не му се бори
и не му се спори.

Вървят по навик мислите-клошари
и ровят сред боклука на всеобщото -
прехраната със непотребен смисъл
е начинът насъщно да забравиш себе си.

Сърцето бие по-самотно
от тупкащата топка на дете,
което си играе с никого.

ОДИСЕЯ И ПЕНЕЛОП

Докато тя одисейства,
той пенелопства.

Тя слугува при богати
европейски циклопи,
излиза заднешком
от представите им,
за да си мислят,
че е вътре в тях.

Слуша почти ежедневно
неприлични предложения,
примамливи като песни на сирени.

По липса на мачта,
се завързва за мечтата си
един ден да живее човешки.

Мечтата й скърца и гние.

Той я чака в градчето,
блъскано като остров от вълните
на ярост и безнадеждност.

В прилива на всеобщото равнодушие.
В алкохолния отлив.

Отблъсква
уморената неуморна похот
на съседките.

Понякога взема от пощата
парите, които е пратила.

Веднъж в годината тя се завръща.
Той мие краката й.
И я познава.

Любовта им е сляпа.
Много по-сляпа от Омир.

ПЪТ

Път, случаен също като бликнала,
вехнеща във паметта мелодия…
А край пътя - цветно ято циганки,
седнали на сянка, си говорят.
Цигани с усмивки златозъби
слънцето като комат начупват.
И от кошниците с диви гъби
с поглед ме приканват да си купя.
Спрях - единствена кола по пътя.
Купих си. Почерпих по цигара.
Сплитаха в тревите сложни възли
простичките песни на цикадите.
Ручеят в дерето бръщолевеше,
сбрал води от гърбавите хълмове.
че пресъхва скоро. С дъждовете
чак наесен щял да се завърне.
Нищо тук не беше безвъзвратно.
Времето на колело играеше.
Аз стоях несвързан, фрагментарен
пред живота, свързващ двата края.
Някак по начало сбъркал пътя.
Някак с чувството, че съм на място.
Сам навярно път, внезапно свършващ
сред раззеленилото се лято.

… Беше миг по-кратък от угарка.
Аз поех, помахах им на тръгване.
И като в съня на онзи старец
слизаха във мене бавни лъвове.

ВРЕМЕ ЗА АКУЛИ

По покрива дъждът чевръсто свири,
подобно виртуозен пианист.
В такива дни не ти се и умира.
Сивее даже белият ти лист.

Не оредяват твоите приятели.
То, нулата, какво да оредява.
Като зъби болят те и се клатят
и спомените, и представите.

Дъждът подигравателно мълви,
че с кръв се пише. И до кръв те жули.
Сърцето ти започва да кърви…

А след това е време за акули.