Кръстьо Раленков

Има поети, които блясват като метеорити на поетическия небосклон. Те са концентрирани таланти, избухващи най-често на младини и обикновено са поети на едната книга.

Казват, каквото им е дадено да казват, и обикновено напускат този свят, било в битка за някаква кауза като Ботев, било по трагично стечение на обстоятелствата като Дебелянов, Вапцаров, Смирненски, било по собствен избор като Петя Дубарова.

Но има поети, които вървят бавно и търпеливо по своя житейски и творчески път, които стъпка по стъпка достигат до своите нелеки прозрения и разкопават с времето дълбоката и златна жила на своя талант.

През техните очи ние виждаме поезията не като избухване, а като мъдър плод на зрелостта. Такъв поет е, да речем, един Райчо Русев - Райсъна, такъв поет е Кавафис, такъв тип поет беше покойният вече Гълъб Ковачев. Такъв поет е и Лили Качова.

Всеки от тях, разбира се, върви по собствения си път, но онова, което е еднакво при всички, че движението им през текстовете е постъпателно - с всяка следваща книга те стават по-добри, спрямо предходното си състояние.

Принципно, обаянието на подобна поезия не идва по линията на внезапно кипналата чувственост или ефектната метафора.

Каквито и впечатляващи метафори да прочетете при тези поети, силата и чарът на текстовете им идва по-скоро от специфичната оптика на дистанцията, на непрекъснато увеличаващата се дистанция, спрямо света и нещата.

Признавам, че от доста време поезията на зрелостта ми е по-интересна от поезията на избухването. В нея сякаш има повече нюанси - повече нюанси в този вечна човешка и поетическа тема за крайността на живота и “сдобряването със смъртта”, ако ползвам израз от стихотворение на самата Лили Качова.

Ето ни на среща с последната й книга “Клинопис върху снега”. Трябва веднага да кажем, че от първата си стихосбирка “Стихове по пясъка”/2004 г./ Лили е изминала огромно качествено разстояние. Онова, което там е обещание и загатване на значителни поетически възможности, е избуяло и разцъфтяло с времето, превърнало я е в сигурен в поетическия жест автор.

За това време тя е избистрила своя разпознаваема словесна физиономия, прецизирала е работата си с думите до степен на някакъв своеобразен творчески максимализъм. /Тук бих отворил скоба и бих казал, че на моменти дори ми се струва, че в определени текстове е добре да поотпусне желязната хватка на прецизността, да остави вдъхновението да се излива, без чак толкова да се грижи за израза, с една дума - да бъде на моменти малко по-небрежна, защото понякога в една обрасла и дива поляна има повече чар от една английска градина./ Това, разбира се, е дребна бележка.

Във всеки случай “Клинопис върху снега” е цялостна, богата на внушения, майсторска книга. Още заглавието е любопитно. Поне в моето тълкуване снегът е символ едновременно на нашата чистота, но и на нашата нетрайност.

Върху тази, така да се каже битийна страница, ние оставяме нашия клинопис, в търсене на вечност, защото, както е казано, само писаното остава.

От друга страна, поетическите знаци са именно по-скоро клинопис - т.е. нещо, което не е напълно разбираемо, което не е недвусмислено и еднозначно като съвременните знакови и понятийни системи, а напротив - подлежи на тълкувание и запазва субективната тайнственост и загадъчност, или ако щете - запазва субективното право на метафоричност.

Книгата е съставена от четири цикъла стихотворения, плюс една лирична проза за финал, нещо като рефлексия за това що е поезия и какви хора изкачват върха на това занимание, докато в един момент, “изплезили езици”, осъзнаят - “връх няма”. В девет от десет случая бих възразил срещу подобна композиция и смесица.

Само че случаят с Лили е десетият случай. Този финал е тъкмо на мястото си. А е на мястото си и е закономерен, защото от цялата стихосбирка преди това се излъчва елегичният есенен дух на една равносметка - равносметка дори не толкова на интимно личното, колкото на взаимоотношенията на личността с онова, което я надвишава - рода, света, Бога - равносметка, която в крайна сметка рикошира във въпроса, поставен от авторката във великолепното стихотворение “Обител за ангели”, който гласи: “Умира ли светът или се ражда?” - въпрос, който е и прекрасна диагноза на днешната всеобща обърканост.

Разбира се, вие ще си прочетете насаме и в тишина конкретните стихотворения от стихосбирката и ще откриете за себе си онези стихове, които отекват в съзвучие с душата ви, с личния ви опит, със собствените ви прозрения и вкусове.

Ако аз харесвам изключително много стихотворения като вече споменато “Обител за ангели” или като “Смъртта на рибаря”, вероятно друг ще предпочете повече други текстове.

Моята цел тук и сега е не толкова да говоря за конкретните текстове от стихосбирката, колкото да отбележа общите места на тези текстове, общото излъчване на книгата.

Така, наред с вече споменатия дух на равносметка, другото, което прави впечатление, е непрестанната вътрешна диалогичност на авторката с други текстове и автори.

Голяма част от стихотворенията се заговарят, така да се каже, посредством подбор на мото или посредством цитати в тъканта на самия стих, с други автори и текстове.

Понякога се съгласяват с тях и ги доразвиват, понякога ги репликират. Във всеки случай тази интертекстуалност с отдавна мъртви автори, или с автори, превърнали се приживе в класици, придава един допълнителен обем, една допълнителна акустика, не само подсилваща идеята за равносметка, но и превръщаща индивидуалното лутане и питане в генетична свързаност с лутанията и питанията на човешката духовност изобщо.

И последно - авторката, като крайморско чедо, разбира се, както във всичките си книги досега, ни повежда сякаш на една безкрайна разходка по брега, където прибоят и бризът говорят соления език на вечността, където лятото е образ на чистата радост от битието, а есента - на чистата тъга, където животът е непрекъснато отплуване и завръщане, надежда и очакване, светлина и буря.

Където, може би, пак по думите на авторката “смъртта е вход към свободата…, а таксата за нея връзка риба”. Каква ти разходка край морето? Това е разходка по брега на самото съществуване. Прочетете тази книга. Насладете й се.