Лили Качова

Из „Клинопис върху снега” (2019)

НЕБЕ ЗА НЕПОДРЯЗАНИ КРИЛЕ

Признава си -
до смърт се умори.
Светлик от светлината е, а в мрака
животът води глупави войни,
животът - пулс в цинична надпревара -
сражава се до кръв… а тя с любов
изправя го, превързва го, завръща…
Ва банк играе, дръзко „всичко коз”
и се заключва в рухналата къща.

… Така е честно - казва с трескав дъх.
Какви сълзи и пред кого да рони?
Небето си крепи на стих и кръст
и няма място вече за пирони.
Така е честно… Можеше да спре,
/Обича Господ слабите, помага./
да завърти опашка - гладно псе -
за шепичка подхвърлена награда.

А тя троши гръбнака -
вдига храм.
Без ръб и без ъгли, неканоничен.
Досътворявам - казва - този свят
без вяра е сирак и е самичък.
Слънца покрай стените му сади
с остатъци от себе си. В червено.
За лоция на скършени съдби,
преди да млъкнат тъжните им вени.

И може би ще дойде все пак ден
и слънчев лъч в олтара му ще лумне.
Помазаник - със вик новороден -
ще изрече очакваните думи.
Ще бъде и посока, и компас,
ще вейне риза, светнала до бяло.
Ще рукне лятото - внезапен глас -
в душата ми -
вълче осиротяло.

СМЪРТТА НА РИБАРЯ

В часа на отлива, в часа преди да съмне,
в часа за екзекуции и сбогом,
не знае той -
със жеста на осъден
цигара пали, после кашля грозно.
И портата прискърцва подир него.
Градът тежи от есен, сол и риба.
Сезон във тиха охра -
за раздели.
В такъв сезон жена му си отиде.
Внезапно тръгна тя -
със вик на птица
гравира пентаграма в небесата.
Гласа й чува нощем - левантийка -
далечна - тя, а близка - самотата.

Морето му остана.
Друго няма.
И лодката, веслата потъмнели.
Но този див сархош - безпътен вятър
попрекалил е снощи със червеното.
И вдигна се вълната - черен бивол -
и в бясна вакханалия погълна
брега, света и хрипа му в гърдите
и вместо с въздух, с вечност ги изпълни.

Заблъска се в ръба на световете.
Вълните мятат тленното му тяло,
гласът на левантийка го люлее…
И чувам как изплаква бебе в бяло.
Животът му се сви до точка в златно,
изгряла във гледеца на всемира.
Смъртта не е ли вход към свободата,
а таксата за нея -
връзка риба?

МАРТЕНСКА КАЛИГРАФИЯ

Дъждопис по стъклото. На офорт ми прилича.
Пролетта се промъква във съня на момиче.

Звездоока вселена, но е бебе и плаче.
Утре цъфнала вишна ще й шие сукманче.

Утре лека и крехка, и безбожно красива -
нежно цвете от изток - тя живот ще разлива.

Ще изгрее във бяло, във невестинска рокля.
О, за тази си роля е от люлка готова.

И земята ще ражда - гола, прелестна, млада.
Ще се втурнат посоки. Всеки път е награда.

Ще пищят дъждосвирци, ще ни вика морето.
Ще побързам с багажа - да пристигнем по светло.

Ще ти готвя чорбица, ти ще чистиш сафрида
и по чаша червено вечерта ще налива…

… Дъждопис по стъклото. Стига зима и вопли.
Във сърцето надежда с дъх на пролет проходи.

ЕСЕН С РИБЕШКА ОПАШКА

„Наистина ли си отива лятото”
Хр. Фотев

По Понт Евксинос се отдалечава,
тъй както Господ ходи - по вълните.
Ах, лятото…
Ах, лятото е кратко,
след него несъмнено иде зима.
Към Босфора се спуска.
Гларус тъжно
нарежда епитафии за сбогом
и тъничка мъглица ме обгръща
със мириса на сол, мазут и джоджен.
Денят ръми на капчици.
Тъгата
се свива на юмруче точно вляво.
Ще чака тя -
тя ден и нощ ще чака -
със корабите да се върне лятото.

Завинаги ли то от нас си тръгна?
Кървя, а няма отговор.
Морето
надига гръд с григориански тътен
и идва от прибоя:
„Есен! Есен е”.
Море в анданте -
есенно и тежко -
самотно светят гърбове на риби
и може би жадува споделеност,
но лятото е в гръб и си отива.

И се въздига някаква тревога,
а толкова високи думи нямам,
но мрежите са пълни -
благослов е -
а вътре -
есен с рибешка опашка.