ПО ИДЕЯ НА СТЕФАН ПРОДЕВ
Щрихи към портрета на журналиста с три очи и c една акредитационна карта на „Дума”- фотожурналиста Христо Събев Христов
„По идея на Стефан Продев” - това е неизменният епиграф от книгите на българина фотожурналист, станал известен по света с невероятните си професионални и лични контакти със „звезди”.
“Докосвания до звезди” - така и се казва поредицата му от пет книги досега, в които със снимки и кратки очеркови скици и интервюта, той представя през своя обектив артисти, писатели, режисьори, космонавти и прочие, така щото като че ги виждаме за пръв път - нережисирани за бляскави списания - а застанали пред очите ни истински красиви със скромност и липса на суета.
В това е и кредото на фотожурналиста - да вижда навред в хората заставащи пред „третото му око”, обектива на фотоапарата, доброто, човешки красивото.
Той самият така е и възпитан и вече осем десетилетия си е останал все така скромен, печелещ доверие и човешка симпатия за броени секунди, дори преди фотоапаратът му и микрофонът да съхранят срещата със „звездата”.
А автографите на различни езици, които е съхранил от „звездите” и публикува в книгите си, са все така с неизменен адресат - „На „Дума”. Така „звездите”, може и да не са чували за дебелите вестници на български икономически групировки, но за „Дума” слагат подписите си с уважение и сърдечност. И книгите с непомпозните и нережисирани образи на звезди излизат от печат, подкрепени и от Съюза на българските журналисти, и от други съпричастни към делото на българския фотожурналист хора.
Запознах се с него, човека с „трето око” за доброто и красивото, на състоялата му се в Пловдив фотоизложба в градско читалище, чрез която и звезди като Марина Влади, Синди Кроуфърд, Катрин Деньов, Жерар Депардийо, Мадона, Клаудия Кардинале, Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, Людмила Чурсина, Виктория Токарева, Жана Моро, Изабел Аджани, Антонио Бандерас и още, още можаха чрез непревзети усмивки и добри очи от фототаблата да „дойдат” в Европейската столица на културата - Пловдив.
И да потвърдят, че в света на изкуството граници за общуването между хората няма.
Неизменно, в излезлите досега документални книги на фотожурналиста той изтъква името на родното му село Николово, заедно с посвещението от титулната страница на книгата - на паметта на неговите родители.
Тук съм провокиран да направя малко отклонение. От хасковското село Николово познавах ревностния читател на вестник”Дума” от залата за периодика на регионалната библиотека в Пловдив, прехвърлилият 80-те години бивш артилерийски полковник Тодор Георгиев. За него писах в „Дума”, впечатлен от това как този побелял човек идваше всеки ден и се устремяваше към новия брой на вестника и го четеше дълго с химикалка и бележник в ръка. За да …оборвал в беседи опонентите си в квартала с цитати от прочетено във вестника…
Изглежда са пословични с трудолюбието си, постоянството и вярност към принципи хората от това село носещо името на партизанин. И това е може би една от предопределеностите за необикновената съдба на бившия строителен работник в Коми Христо Събев, който от млад труженик в дърводобива става един от емблематичните ни фотожурналисти, съхранил за историята образите и думите на десетки „граждани на света”.
И всичко започнало така, както той сам ми го разказа…
Бил съвсем млад, когато участвал в една анкета на вестник “Народна младеж”, част от световна акция за освобождаването на бореца антифашист Микис Теодоракис от лапите на хунтата на „черните полковници” в натовска Гърция.
„Прочетох поканата във вестника да споделим своето мнение в защита на героя композитор и си казах: „Защо да не си кажа мнението и аз?” Дотогава не бях и помислял да пиша из вестници. Но седнах пред белия лист, взех молива и започнах да пиша… „За освобождаването на Микис Теодаракис съм, защото той е съвесттта и гордостта на Гърция…” И така нататък, написах каквото мисля.
Написаното от мен излезе на първа страница на вестника.
Някой от познатите ми после рече: „Браво, бе! Сега трябва да си вземеш и хонорара!”
Даже и не знаех, че за написаното ми се полага хонорар.
И просто от любопитство отидох в София,в редакцията и там веднага ми изплатиха хонорара.
Запознах се и с редакторите.
Завеждащ отдел „Култура” бе Викенти.
В разговора ми с него стана дума, че заминавам да работя в Коми като строител, там страната ни развиваше голяма дърводобивна дейност.
И Викенти ми каза:
- Е,отваря ти се тогава широко поле за сътрудничество от Коми!Пиши и ни пращай материали за живота там на българите и на руснаците!
И след време от Коми тръгнаха моите първи кореспонденции ,които илюстрирах с много снимки. Тогава си купих и фотоапарат, съветски, „Смяна”…
А когато се завърнах за малко в „отпуск” в България, отидох пак в редакцията на „Народна младеж”
И тогава заместник-главният редактор на вестника ми каза:
- Хубави снимки ни изпращаш, но ние не можем да ги използваме всички за съжаление, защо не предложиш и на „Паралели”? Там поместват много снимки…
- Ами аз не познавам никого от „Паралели”? - отговорих аз.
- Абе, иди, покажи си снимките, сигурен съм,че ще те приемат добре. От Коми са сюжетите…
Редакцията на „Паралели” бе в съседство с Полиграфическия комбинат, където се издаваше „Народна младеж”.
Отидох аз, позвъних предварително.
Появи се един човек с лула в устата.
Като Че Гевара ми се стори.
Казва ми той:
- Какво ще ни кажете?
- Дойдох да ви предложа мои материали…
Представих му се, подадох наръча от снимки и написаното към тях и зачаках…
Човекът с лулата разгледа снимките, прочете това-онова и отсече:
- Всичко става…
И ме заведе в касата на списанието и ми плати предварително.
Изпрати ме със заръка:
- Пращай ни още материали, там имаш такова поле за действие, СССР е това, имаш възможност да се срещаш с известни хора, за които в България даже и само сме чували…Снимай и пиши!
И почерта:
- Спокойно навсякъде може да говориш от мое име… Аз съм Стефан Продев!
И аз започнах. И изглежда моята внезапна журналистическа деятелност в съветската страна бе забелязана бързо, защото след време наред с работата си в строителството в Москва и други градове, аз си вършех работата и като журналист с фотоапарат!
Срещнах се и писах материали за десетки известни хора в СССР, знаменитости, снимах ги,получавах автографите им за българските издания….
И след време аз пак се връщам „в отпуск” в България и се срещам с човека с лулата.
Извадих от чантата си, малка метална кутия с хубаво кафе, бях си купил попътно в Румъния няколко кутийки за армагани, реших една да предложа като подарък на журналистите в „Паралели”, да се ободряват по време на работа с кафе…
- Ааа, не може като подарък… Виж, можем да ти купим кафето… Иначе - не! - каза обаче Стефан Продев.
Ама че принципен човек.Чак косата ми настръхва и сега, като си спомня.
И пак ме води в касата. Да си получа хонорарите…Точни хора.
Продължих да сътруднича на „Паралели” с много снимки и материали към тях, и веднъж Стефан Продев ми каза:
- Събрал си доста материал вече… Уникален… Трябва да се съхрани за дълго такъв материал… Събери всичко за книга. А аз ще ти напиша предговора. Но при условие, че обещаеш първата отпечатана книга да подариш на мен.
И така стана.
Но и в следващите книги от поредицата ми „Докосване до звезди”, вече станаха общо пет книгите, и в предстоящата номер 6, епиграфът с който започват страниците на книгата е неизменен:
„По идея на Стефан Продев”
С което отдавам моята признателност и почит на Човека с лулата.
Който ненапразно още при първата ни среща ми заприлича на Че Гевара…”
