Христо Черняев

Иван Пръмов беше чиста проба възрожденска личност, каквато в днешното ни изпортено време трудно може да се срещне. Беше духовен човек. Излъчваше обаяние. Рядко съм срещал човек толкова кротък и дори хрисим и същевременно твърд, прям и делови.

Неволно потръпвам, като помисля за младежките му години, обвеяни от барутните кървави схватки в Средна гора и Стара планина през партизанския му период по време на Втората световна война.

Като смел и съзнателен антифашист, той до края на живота си запази чист и неприкосновен социалистическия си идеал с който бе закърмен през ученическите си години.

С Иван Пръмов се познавам от седемдесетте години на миналия век, което дължа на неговия верен приятел Стефан Желев.

Когато беше секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия, а също и председател на Централния кооперативен съюз, се срещахме често. И така - до края на праведния му живот.

Винаги след разговорите си с него съм бивал окрилен. Притежавайки благ характер, бай Иван (както обичаше да го наричам), имаше природната сила да внушава спокойствие и увереност на другите.

Беше, както е прието да се казва за такива хора, работохолик. Наблюдавал съм го по време на работа и имах усещането, че той като Сизиф, но пък с някаква неимоверна наслада, бих казал с тиха радост, носи огромния товар от проблеми на гърба си. Мисля, че сега такива хора вече няма. А е имал и огорчения, и тежки дни, но никога не се е оплакал, нито ги е споделил.

Той беше секретар на ЦК на БКП, но с благия си характер, с мекия си топъл глас, с дружелюбния си поглед и с бялата си коса по-скоро наподобяваше светец.

Не беше създаден да командва, а да внушава дори само с високата си благородна осанка.Мисля, че никога не е държал цигара между пръстите си, нито го привличаха алкохолните напитки.

Беше трезвеник не само като отговорен служител, но и като личност. Беше, естествено, и редовен турист.

Бай Иван не измени на себе си и на някогашната си антифашистка клетва докато дишаше, докато биеше честното му сърце. Заедно с него сме бивали на много места - винаги ме е викал, когато потегляше на път, особено в неговия край - Средногорието.

С този край го свързваха хиляди яки нишки от детството, от ремсовите му години, от партизанската бригада “Васил Левски”, от епични боеве, по време на които се е прощавал завинаги със загинали другари, към които питаеше дълбоко чувство на свято преклонение.

Неведнъж съм бивал в родното му село Войнягово, което той обичаше като някакъв нов Витлеем, още повече че Войнягово е откърмило върволица от герои.

Там е учителствал Васил Левски, който е създавал войнигани от смелите му мъже. Войнягово въстава през Априлското въстание. От Войнягово излизат млади момци-партизани по време на антифашистката борба - с тях е Иван Пръмов, и неговият приятел-съученик Коста Митев - Карамфил, паднал със смъртта на храбрите в една от най-лютите битки в горния край на селището.

Загиналите в тази борба са мнозина. И сега във Войнягово всички жени носят черни кърпи. Село на черните забрадки. А ги носят откакто са научили, че Васил Левски е обесен в София.

…С Иван Пръмов през 1976 година бяхме и на средногорската местност „Чевира”, където заедно с другарите си - партизани са дали мъжката си клетва.

Там той бе заобиколен от обичта на живите от тях. А те от петстотин бяха останали петдесет. Така и започва едно от моите стихотворения: „От петстотин те бяха петдесет.”

Помня, че като се подготвяше списъкът на загиналите за зарята, Иван Пръмов попита: „Не пропуснахме ли някого?” А генерал Кунчо Патев отговори: „Те нямат чет!” Там, на „Чевира”, просълзени, оцелелите се прегръщаха: някои не бяха се виждали повече от тридесет години.

И на други места из Средна гора и Розовата долина сме бивали с Иван Пръмов - в Старо Железаре, родното село на най-малката партизанка Иванка Пашкулова (Роза), в Старосел и Черничево, в Карлово, Хисаря и Клисура…

Иван Пръмов беше и запален турист. С него сме обикаляли по стръмните пътеки на Витоша, качвали сме се на Черни връх. Ходили сме в Родопите - някъде по прелестните кътове над село Югово.

През последните години той живееше в края на Бояна. Неведнъж съм го посещавал, особено на Ивановден, когато той и съпругата му Маша създаваха гостоприемна сърдечна атмосфера за многото си гости - близки и приятели.

Там идеха да му честитят мнозина - синовете и снахите му, както и отдавнашни негови другари като Ненко Лечев, генерал Кунчо Патев…

До късна нощ разговорите и спомените не стихваха. По стените на гостното помещение имаше оригинални картини, две от които с атмосферата си са ми правили силно впечатление: едната е портрет на майка му, а другата е пейзаж от околностите на село Войнягово, в полите на Средна гора.

Иван Пръмов имаше силен пиетет към художествената литература. Заварвал съм го да чете интересни книги. Помня, че веднъж в Бояна - то ще е било малко преди постъпването му в Централния кооперативен съюз - го заварих усамотен и умислен, зачетен в книгата „Пармският манастир” от Стендал. Още като влязох, той започна да коментира прочетеното, като се вълнуваше…

Иван Пръмов се познаваше с редица български писатели и се отнасяше с рядко уважение към тях. Веднъж, както бяхме на имен ден на поета Николай Стайков, Иван Пръмов дойде направо от планината, където бе изкачил Черни връх, дойде да поздрави именника и да вземе участие в празника.

Той, Иван Пръмов, имаше идея да създаде писателска група към Централния кооперативен съюз, в която да бъдат включени творци на които е близка и скъпа кооперативната тематика, което не можа да се осъществи не по негова вина.

…Благодарен съм, че съдбата ме срещна преди години с Иван Пръмов. Той ми подсказа и ме насочи към интересни и колоритни хора от Средногорието - бивши партизани, политически затворници-антифашисти и ятаци, с които се срещах в продължение на десетилетие.

Така се роди поетическият ми ръкопис „Средногорска епопея”, който поради настъпилият злощастен за народа ни „демократически преход” не можа да излезе от печат в отделна книга и който продължава да стои в чекмеджето ми.

Повечето от стихотворенията, включени в ръкописа, още навремето съм печатал в литературните вестници и списания.

Едно от тях е с посвещение на Клим (партизанското име на Иван Пръмов), с което в знак на преклонение пред светлата му памет ще си позволя да завърша спомена си:

СРЕДНА ГОРА

На Иван Пръмов

Дали е песен или плач забравен
гласът на вятъра ти? Непрославен,
но истински герой е паднал тук,
а по-нататък между дъб и бук
оголва дървени ребра землянка.
От бързащия облак пада сянка
и сивото соколово перо
ни спомня всичко лошо… и добро.
По голи чуки, по пътеки диви
обречените да са вечно живи
оставят във душите ни следи
и клетвата си да се победи.
И крачат, гордо бият се, не чакат
хайдушките момчета. Бавно мракът
изчезва. Но в селата палят пак
къщурки с дъбов или буков праг.
И чукат по прозорчета яташки
тез, дето имат погледи юнашки.
И пак ехтят сурови боеве,
които после друг ще назове
велики пламъци на свободата.

На тази планина, от болки свята,
са паметни и камък, и дърво,
в които е стаено зарево.