ПРЕЖИВЯНО
Из „Измислих те, любов…” (2019)
ЖИВОТЪТ МИ…
Като шепа пясък между пръстите,
животът ми тече, изтича!
А пък душата ми е същата -
живее с трепет на момиче.
Вярвах, влюбвах се - напразно!
И дълго чаках чудеса.
Уви! Било е тъй нерадостно…
Любов ли? Само пустота.
Сега стоя сама на прага
със спомени за младостта.
О, Господи! Каква нерадост -
ръждясва пътната врата.
Тече животът ми, изтича
подобно съхнеща река.
Какво от туй, че бях момиче?!
Какво от туй, че бях жена!
А залезът пред мен изчезва.
И става тъмно. Като в рог.
Пред мен вратата - като бездна!
Зад мен - неизживян живот.
БЕШЕ САМО ВЕДНЪЖ
Ах, този противен есенен дъжд!
Все вали и вали… Не спира.
Беше веднъж, само веднъж -
аз и ти - сами сред всемира.
Този отдавна отминал дъжд
във душата ми още ръми.
Беше веднъж, само веднъж,
а пък толкова силно боли.
Оттогава те търся. И чакам!
Знам, ще те срещна случайно?
И сред сто силуета във мрака
се лутам и викам отчаяно.
Но те няма. Светът е огромен.
Как да те открия, кажи ми?
Изгаря ме бавно онзи спомен
и до днес помня твоето име.
Един ден ще те намеря, знам.
Не живееш на друга планета…
Ще те срещна отчаян и сам,
ще отмина от жалост обзета.
Защо те търсих в света огромен?
Знам, беше веднъж, само веднъж…
Може би, за да видя как онзи спомен
се отмива от късния, есенен дъжд.
БАНАЛНА ИСТОРИЯ
На ъгъла в старата кръчма
се срещаме уж случайно.
Първи пристигаш, поръчваш
и търпеливо чакаш трамвая.
Знаеш кога ще пристигне
и кога аз ще сляза от него.
От вратата ще ти намигна,
уж случайно ще седна до тебе.
Коленете ни ще се докосват,
ще се гледаме мълчаливо.
Всъщност не е толкова просто -
лъжата, знаеш ли, не ни отива.
Но душите ни се привличат
и нищо не можем да сторим.
Освен тайно да се обичаме
след първия истински порив.
А когато се връщаме вкъщи
да сме гузни и много фалшиви.
И да изглеждаме същите,
да лъжем, макар че не бива.
Знам, приказката ще свърши,
не е възможно да продължава.
Сами ще останем! Прекършени!
Без да има кой да ни утешава…
В ОНАЗИ НОЩ…
На К.
Самотата, казват, не боли,
а за мен тя просто е спасение,
когато изведнъж ме връхлети
спомен за среднощно бдение.
Лежи ковчег и в него ти -
така спокоен, тих и онемял.
Аз не можах, не ти простих…
и не изпитвам капка жал.
До главата ти догарят свещи
и пламъци от тях проблясват.
А във душата ми умира нещо,
в душата ми - бушуват страсти.
Животът ти - човешка драма -
с безумни чувства и мечти.
Животът ти - една измама,
за нея ти не му прости.
Но вече свърши! И смъртта
зачеркна всички наши страсти.
Навън се съмва. А денят
вещае друго, чуждо щастие…
ТОВА Е ВСИЧКО!…
Не ме гледай толкова зло!
Не ме гледай!
Очите ти - гневно кълбо
вещаят победа.
Тресни като гръм и убий ме,
стори ме на пепел!
Или пък просто люби ме,
така че да светя!
Не ме гледай толкова зло,
обърни се!
Отмини си по пътя с добро,
и усмихни се.
Ти обаче си мрачен и зъл…
И непонятен.
Дори да мислиш не би могъл
за пътя обратен.
Чуй, върви си по пътя сам!
И необичан!
Аз нямам какво да ти дам…
Ти просто ми взе всичко!…
ПО ПЕТЛЯНО ВРЕМЕ
На разсъмване петлите пеят,
а аз не съм заспивала дори.
Спомените още в мен живеят,
душата ми разкъсана кърви.
Денят, изпълнен със съмнения,
ще дойде, знам, и без петлите.
А моите среднощни бдения
ще си отидат със звездите.
Денят ще се роди обнадежден -
ще има вятър или пък ще завали.
Реших - ти вече няма да си с мен,
макар че от това ще ме боли…
Ще дочакам пак безсънна нощ -
песента ще слушам - на петлите.
Вярвай ми, не искам да съм лоша -
но ще прокълна и теб, и дните ни…
БУДИШ СЕ, НО НЕ ДО МЕН
Светът се буди,
а изгревът все още е загадка.
Сънените птици
излитат от гнездата си,
криле размахват.
И ти се будиш заедно със тях,
но не до мен.
Но не до мен!
До теб е другата -
след пищния ви сватбен ден.
Кажи ми, през брачната ви нощ
ти не сънува ли отново мен?
И не потърси ли ръката ми,
та тя в дланта ти пари още?
Недей!
Не бързай да отричаш!
Дочакай изгрева,
дочакай идващия ден,
но, моля те, назад не се обръщай -
до себе си ти пак ще видиш мен!
КАК ДА ЗАБРАВЯ
Очите ти не мога да забравя,
макар лицето ти да е в мъгла.
Гори ме спомен от онази стая,
в която само с тебе съм била.
Стаята със цъфнало мушкато
ни приютяваше по всяко време.
А беше лято, едно безумно лято,
което не разбрахме как обзе ни.
Днес на стаята ръждясва ключа,
мушкатото отдавна не цъфти.
Гасне в паметта ми този случай,
живи са единствено очите ти.
ОТИВАМ СИ
Изгубих се!
В магията на всичките ни спомени,
които все ме будеха от сън.
Изгубих се!
И в изгрева, от вятъра подгонена
сред сенките те търсех вън.
Къде съм аз?
Не спрях да питам и дъжда, и вятъра,
и слънцето, и бледата луна.
Но бях сама.
Като в опразнената зала на театър
и като пътник, чезнещ във мъгла.
Къде си ти?
Чаках те! И дълго виках те по име,
но ти се скри, изчезна във нощта.
Къде си ти?
Отчаяно те моля, ела и намери ме!
Без тебе гасна…
Тъжна и сама…
НОЩ, В КОЯТО ВАЛЯХА ЗВЕЗДИ
В онази нощ
когато падаха звезди,
а ти ми каза: „Слушай тишината!”,
не ме разбра.
Не ме разбра, уви!
А болката изгаряше душата ми.
Болеше ме.
От твоите лъжи и изневери.
Болеше ме от звездна красота.
В онази нощ така и не намери
във тъмнината моята ръка.
В онази нощ
ми подари звездите от небето
и коленичи пред изгрялата луна.
Не те разбрах,
не чух от теб и онова, което
отдавна трябваше да изрека сама.
Онази нощ,
в която падаха звезди
и времето отдавна беше спряло…
Боли ме!
И до днеска ме боли!
В онази нощ бе нашата раздяла.
КЪСНО ЗАВРЪЩАНЕ
Непредполагано и непредчувствано
ти дойде като вик.
Ти дойде като чувство за нещо велико.
Как се втурна неистово,
пак привел рамена,
и понесъл неистински своята стара вина.
Твоят смях изненадано
звънна с тиха печал.
Непочувствано, неизказано - като вик наболял.
И разбрах, ти се връщаше
през години и дни.
Само аз не съм същата - сняг в косите сребри.
И очите притворила
пак останах сама.
А пред мене отворена глухо скърца врата.
РАВНОСМЕТКА
Аз се връщам много отдалече.
В очите нося своята вина.
Не ме съди! Това ми пречи
да бъда пак каквато съм била.
Стоя пред тебе примирена,
под укора на твоите очи.
Косата ми е вече посребрена…
Не казвай нищо! Замълчи!
Ще постоя при теб, ще си отида,
понесла мълком своята вина.
Прочела в погледа ти не обида,
а някаква прощаваща тъга.
Останала сама ще се усмихна
тъжно и горчиво може би.
Загубих всичко. Не намерих нищо.
Тъга и укор в твоите очи…
ДИАГНОЗА - ИЗВЪН РИТЪМ
Ти ли беше мъжът,
когото тъй дълго чаках?
Или беше сънят,
над който неведнъж плаках?
Ти беше, нали?!
И сякаш Бог те изпрати.
Знаеш ли - адски боли…
само седмица след смъртта ти.
Цвете на гроба!
И кръст…
Дето вече нищо не значат.
Тръгвам, дори не се кръстя…
И знам, че няма да плача.
Ти ли беше мъжът,
който ми даде всичко?
Но си тръгна - по оня път,
дето води към нищото.
Ти беше, нали?!
Вече отдавна не питам.
Но знам от какво ме боли -
диагнозата е - извън ритъм…
НЕВИКАН СПОМЕН
Не, недей! Не идвай в съня ми!
Забрави ме! Искам да съм сама!
Стъпките ти не помни домът ми…
А и аз не чувствам капка вина.
Ти си тръгна, не се обърна назад.
Видях те как изчезваш във мрака…
А зад мен - голямата пустота
и дъждът, който просто заплака.
Забравих отдавна лицето ти.
Забрави ме и ти! Остави ме сама…
Помня!… Тогава дори и сърцето ми
чу как след тебе се хлопна врата…
ЕСЕНЕН ДЪЖД
Ти спомняш ли си есенния дъжд
и как събра ни под един чадър?
Внезапно плисна, изведнъж
и ти реши да си добър.
За да ме скриеш от дъжда,
дойде със мен в онази гара.
И каза ми: „Поне веднъж
повярвай в приказката стара…”
Вървят ли двама, и вали,
а пред тях - дъгата на безкрая,
значи Бог ги е благословил
да бъдат заедно. До края.
Онази приказка е много стара
и е за принцове и за принцеси.
Ти спомняш ли си за онази гара?
Ти спомняш ли си за онази есен?
Дъждът тогава изведнъж отмина,
а ти не пусна моята ръка.
Господи, защо ли през годините
споменът ме мъчи все така?
Чета онази приказка на внуците,
които още вярват в чудеса…
Слушат как звънят капчуците
и дълго търсят моята ръка…
Но онзи дъжд, а и онази гара
и спомена красив за есента
болят. А истината е престара -
тъжен, тъжен е без теб светът…
ТИ СЕ ВЪРНА
Ти се върна след много години
закъснял и виновен. И сам…
Повика ме тихо - по име,
шепнешком - като в Божия храм.
Не, не искам! Не ми припомняй
за оня дом и за чуждата стая!
Бяхме сами и в небето огромно
един луд звездопад ни омая.
Но днес ти се върна. Защо ли?
Аз не знам и няма да питам -
отдалече ли идваш? И какво ли
те води при мен?… Тебе - скитника.
Не искай да ти отворя вратата
и да отстъпя от прага с усмивка.
Между нас ти издигна стената…
И отдавна сме си казали - всичко.
Ти се върна, но има ли смисъл
да нищим тези спомени прежни?
Ти сам присъдата си подписа,
а аз погребах надеждите си.
СРЕДНОЩНА ИМПРЕСИЯ
Навън е мрачно.
И вали…
Сякаш времето е спряло.
Самота не боли,
самота е раздяла.
А над мене -
само Бог,
мрачни мисли и тревоги.
Слушам Катя Оганьок -
тихо пее „Те дороги”.
Навън е мрачно.
А дъждът
звъни по покривите тихо.
Нощта е черна! Спи светът
и дори не се усмихва.
Със самотата сме сами
и прегръщаме се двете.
А навън дъждът вали, вали…
Някъде покълва цвете…
НАИВНИЦА НА ПОВЕЧЕ ОТ СРЕДНА ВЪЗРАСТ
Отдавна се надлъгваме със живота,
който не спира да ми размахва пръста.
Знам, че пътувам към крайната кота
и морят ме острите болки в кръста.
Никак не ми се разделя с него,
той е много добър - с обаяние.
А и надеждата храни моето его -
като държи смъртта на разстояние.
Но от съдбата, зная, няма бягане -
болките в кръста ме удрят здраво.
Току се вдигне кръвното ми налягане,
а бръчките - все по-дълбоки стават.
А аз, наивницата, си въобразявам,
че има много години пред мене.
Вечер късно си лягам и рано ставам,
сякаш ме чакат кравите - за доене.
А животът ми тече, вече изтече -
отдавна ми побеляха косите.
Все по-често ме въртят коленете,
защо кръвното ми скача - не питам.
И все тъй се надлъгваме със живота,
а всъщност ни разделя една измама.
И така - наближавам крайната кота
и чертата, от която връщане няма.
СЪБУЖДАНЕ
Светъл спомен,
като слънчево зайче в стъклата
ме събуди веднъж - преди време.
Стана тихо и топло в душата ми -
един спомен се върна при мене.
Този спомен,
отдавна забравен, защо ли се връща?
Знам, че имахме нощи с изгрели луни,
но не ми ги припомняй! Не ме вини
и не искай от мен да съм същата.
Това слънчево зайче
призори ме събуди в тихата къща,
хвърли смут във душата ми и си замина.
Изведнъж проумях - ти беше се върнал от нищото,
гълъб бял - като облаче над комина…
НАЙ-ДЪЛГАТА НОЩ В ЖИВОТА МИ
Нощта е мрачна.
И без звезди.
Нощта не иска да си иде.
А аз не знам къде си ти,
в душата ми - една обида.
Нощта в агония.
Умира.
И гърчи се с последни сили.
Денят се ражда - от всемира,
а теб те няма още, мили?
Нощта - неверница!
Проклета!
Попила много чужди тайни,
отива си сама - в несрета
и идва утро - най-накрая.
Зора се ражда.
Зазорява.
А аз те чакам все така.
Най-после слънцето изгрява
и хлопва пътната врата.
ЛЕТЕН СТУД
Студено е!
Макар, че вън е знойно лятото.
Студено е!
Студено е в душата ми.
Замръзвам бавно,
превръщам се в парченца лед.
И търся малко топлинка.
От теб.
Студено е!
Но ти си като зимен вятър -
обледеняваш бавно…
и сърцето,
и душата ми.
А аз съм мъртвата, която
няма право на последен дъх…
ТАЙНИ В ДУШИТЕ
Преживяхме толкова много раздели!
Зачерквахме хора, случки, години
и тичахме сами в житата узрели
часове преди да се разминем.
Тръгвахме след туй във две посоки,
за да търсим щастие. Но чуждо.
Раните в душите ни са тъй дълбоки,
че заздравяването им не виждам.
Ще скърцаме със зъби. Ще ни боли!
Ще ни изгарят неприятни чувства.
Поели в две посоки, ще се разделим
с белези и кръв по устните.
Дали ще можем да се излекуваме?
Раните ни са дълбоки, не зарастват.
Навярно до смъртта ще боледуваме
по напразно пропиляното си щастие.
Знам, преживяхме много раздели,
останаха ни белези - до костите.
Днес, в различни посоки поели,
скрити тайни в душите си носим.
ЗАКАНА
Ревнуваш ли? Недей, не ме разсмивай!
Знаеш, в манастир не съм била…
Въпросите ти просто ме убиват:
с кого каква съм водила игра?…
Какво от туй, че имала съм други?
Какво от туй, че съм била със тях?
Сега съм с теб и съм ти съпруга,
нали не мислиш, че живея в грях?
Или напротив! Мислиш го и вярваш,
а погледът ти черен е от гняв…
Чуй, такава болка ми стоварваш,
че се кълна -
от утре ще си абсолютно прав.
ЛЮБОВНИЦА, А НЕ ЖЕНА…
Навън е мрачно.
И вали.
Увисват облаците като тежки мисли.
А аз съм тъжна.
И боли!
От самота над мен надвиснала.
Навън е мрачно,
а денят, разкъсван
между земята и небето
гони бавно полуздрача
и възвестява битието.
Кафе с цигара.
И сълза.
Като самотна капка дъжд…
И мисълта
изгаряла ме неведнъж:
любовница съм ти, а не жена…
Навън се съмва!
Самота!…
СЕБЕ СИ ЩЕ ТЪРСЯ
В средата на живота
с души изпепелени,
случайно ще се срещнем
на странен кръстопът.
След няколко любови
и няколко измени
ще стигнем пак до края
на общия ни път.
И ще си кажем сбогом,
да, ще го кажем, зная
и без да се докоснем,
ще тръгнем в две посоки.
Ти ще достигнеш края
и аз ще стигна края
до онази пропаст -
стръмна и дълбока.
В средата на живота,
в едно горещо лято,
поех ли към Голгота
или към място свято?
Зная, пътят е неравен,
ще ме наранява,
но поех по него
не да търся слава.
Себе си ще търся!
И ще се намеря -
в средата на живота,
след седмата неделя.
ИЗМИСЛИХ ТЕ, ЛЮБОВ…
Измислих те, любов, за да те има
в живота ми. До края! До смъртта…
Измислих те, дори ти дадох име,
за да си с мен, когато съм сама.
Измислих те и заживяхме двете
в един реален, непрощаващ свят.
Измислих те, като красиво цвете
със пролетен, упойващ аромат.
Измислих те, любов, защото
знам, че няма да ме нараниш.
От истинската ми любов, от злото,
ти само можеш и ще ме спасиш…
В ДВЕ ПОСОКИ
Не искай от мен невъзможни неща!
Не искай!
Виж колко бавно догаря свещта,
а ти си тъй близко.
Не искай от мен невъзможни неща!
Недей!
Навън продължава да плиска дъжда,
не - да се лей.
А ние със тебе стоим и мълчим
като чужди.
Свещта догоря, замириса на дим.
Денят се събужда.
Дъждът вече спря, небето е сиво.
А ние мълчим.
Любовта ни я няма, любовта си отива -
в две посоки вървим.
Ти си тръгваш и хлопваш вратата.
Всичко свърши.
Знам и двамата ще виним съдбата,
че ни прекърши.
ОТКРОВЕНО В ПОЛУНОЩ
Играхме дълго на любов.
И нелюбов.
Играхме, сякаш сме на сцена.
Да си отидеш ти не бе готов,
аз бях безразлична.
И студена…
Репетирахме преструвки и лъжи,
фалшиви клетви.
И признания.
Не ме прекъсвай!
Замълчи!
Наслушах се на празни обещания.
Играта свърши.
Играта на любов.
И нелюбов.
Време е за слизане от сцената.
Знам, ти отдавна вече си готов.
Но аз не съм.
Макар и наранена…
МАЙСТОРЪТ И МАРГАРИТА
Ти не си Майсторът.
Аз не съм Маргарита.
За ада в душата ми
нищо не знаеш.
И нищо не питай!…
Нещо в мене се къса,
като в ада - гори.
Ти държиш ме.
Изкъсо…
Боже, колко боли!
И така си живеем -
като куче и котка.
Ти си строг.
Праволинеен.
Аз - фалшива и кротка.
Никой нищо не пита.
И не иска да знае.
Не, не съм Маргарита!
Майсторе,
на любов ли играем?…
СКРИТИ ДЯВОЛИ
На коленете ти съм свита като котка
и ноктите си крия упорито.
Знам, за теб съм влюбена и кротка,
но дяволите вътре в мен са скрити.
Покажат ли си изведнъж рогата,
навярно мигом ще настъпи адът.
Живеем с теб - щастливи и богати,
но дяволите ми отдавна страдат.
Дебна те. И като прегладняла котка,
която чака мишката да сбърка
ще пусна дяволите, няма да съм кротка.
И ти ще видиш адът. Преобърнат…
МЕЧТАЕХМЕ ЗА ИСТИНСКИ ПАЛАТИ
Днеска нещо не е както трябва -
ти си мрачен, повече от зъл.
Казваш ми, че няма да обядваш
и че неслучайно си дошъл.
Мълчиш, забил очи във пода,
времето тече, не казваш нищо.
Вероятно търсиш някаква изгода
и дошъл си днес да я разнищим.
Казваш ми, че няма да си с мене,
не мисли, че искам да те спра.
До гуша са ми твоите измени,
отдавна сам вървиш по своя път.
Не искам да ми падаш на колене,
не искам повече да си със мен.
Животът спомените ни ще вземе,
а после ще ни срещне някой ден.
И пак ще се погледнем във очите,
смутено, все едно сме непознати.
Едва ли ще си спомниме за дните
с мечтите ни за приказни палати.
Помежду ни ще се трупат преспи,
а тишината ще взривява мрака.
Двамата встрани ще се отместим
с мисълта, че никой не ни чака.
Спомените ще нахлуват знам,
все пак били сме и щастливи.
Но ще замълчим като във храм,
където палят свещи и за живи…
ПРОЩАЛНА НОЩ
Какво направихме със теб,
какво направихме?
Слънцето помръкна изведнъж,
погребахме дори луната.
След туй танцувахме до полудяване
и вихме заедно с чакалите.
А после дълго ровихме земята
със изранените си пръсти,
за да търсим бисери,
каквито знаехме, че няма.
Чак призори утихна лудостта ни.
Дочакахме спокойно изгрева
и дълго се сбогувахме с луната…
Какво направихме със теб,
какво направихме?
Рисувахме лицето на деня
и той дойде от нас измислен.
След туй си стиснахме ръцете,
казахме си „Сбогом” и заплакахме.
Валяха първите лъчи от слънцето,
а ние тръгвахме във две посоки,
раздирани от болка и съмнения.
Защото вече знаехме,
че пътят няма да ни събере…
БУРЯ ОТ СТРАСТИ
Бурята ни връхлетя изведнъж -
буря от страсти
и от измами.
Не, не беше пролетен дъжд -
беше вихър, беше цунами.
Завъртя ни като сухи листа.
Безтегловни.
И безмълвни.
Под нас се дивеше светът,
а над нас проблясваха мълнии.
После изведнъж стана толкова тихо,
че те виках по име -
къде си?…
Сто вихрушки над нас се виха,
последната те отнесе.
И светът изведнъж опустя.
Стана тъжен.
И ням.
Толкова обич у мен се събра,
а няма, няма на кого да я дам…
ВРЕМЕТО ТЕЧЕ, ИЗТИЧА…
Живея си толкова просто живота!
Без никакви драми…
Карам единствено марка „Тойота”,
каквото да стане.
Обичам! И то е само веднъж,
втори път няма!
Дори да срещна най-красивия мъж,
ще си кажа - измама!
От думи дочути и думички скверни -
отдавна не страдам.
Приятели имам, дори и неверни -
не са ми награда…
Животът е труден! Животът е ад…
Каква дивотия!
Зад изгреви, залези и звездопади
как да се скрия?…
А времето тече, изтича… Не спира -
чака ме бездна.
Знам, и аз един ден във Всемира
съвсем ще изчезна…
И ще ви гледам оттам - от небето.
Ще ви обичам!…
В съня ви ще идвам… С доброто, което
за вас ще изричам!…
ПРОСТО ТАКА
Непременно при теб ще се върна
още с първия пролетен дъжд.
Знам, че си сам. И посърнал.
Един тъжен забравен мъж.
В оня ден, когато си тръгнах
и дори не подадох ръка
бавно зад ъгъла свърнах…
Разделихме се, просто така.
Чакай ме, аз ще дойда в дома ти
вероятно за час или два…
А след туй ще поема по пътя,
който отдавна без тебе избрах.
Знам, край мен ще лудува вятър
и неистово ще цъфти пролетта.
Като в сцена от онзи театър,
в който вече няма я любовта.
СЕМЕЕН АД
Разпиля ни времето в две посоки,
премълчавани думи ни разделиха.
Може би съдбата ни бе жестока
или съмненията ни отчуждиха.
Раздялата ни, сякаш пречистване
след много натрупани грехове.
Но за първи път бяхме истински
точно като сбора - на две плюс две.
Аз отдавна не питам къде си
и как живееш далече от мен?
Откакто стихията ни разнесе,
така я караме - от ден за ден…
Не търсим виновни, а и защо ли,
никога няма да се върнем назад.
Злото, което със тебе си сторихме
всъщност бе един малък семеен ад.
СЪНУВАХ ТЕ…
На К.
Сънувах те! Такъв, какъвто беше,
със нежни длани и трепетно сърце.
С ангелски криле над мене бдеше
от своя свят, от своето небе…
Сънувах те! Във дълга бяла дреха
как вървиш сред падащи звезди…
Не знам дали сънят ми бе утеха
или пък спомен буден от преди.
Сънувах те! Да те прегърна исках,
но ти изчезна в някаква мъгла.
След теб остана само онзи писък,
че няма те и аз съм пак сама.
Сънувах те! Ти бе във висините,
но се стопи, преди да зазори.
Събудих се със сълзи във очите.
Болеше ме. И още ме боли…
ПРОКЛЯТИЕ
Колко роли в живота играх!
Господи, колко опасни роли!
И в любовен триъгълник бях,
и за капка любов се молих…
Години влизах от роля в роля,
сменях сцени, сменях декори.
Играх фалшиво, играх на воля.
Много страдах, с живота спорих…
Играта свърши, завесата падна,
а аз съм сама зад кулисите.
Знам - ще ме боли! И ще страдам…
Душата ми се превръща в писък.
Дали заслужих това проклятие -
да бъда сама и да бъда никоя?
Съдба, вземи ме в своите обятия,
а със останалото - ще свикна…
СУТРЕШНО КАФЕ
Тази сутрин небето е мрачно!
И сиво…
Капки дъжд, сякаш малки сълзи
се отронват
от натежалите облаци.
Кафето горчи.
Цигарата бавно умира.
Накъде да вървя?
Всички пътища водят обратно
и нито един към тебе…
Като пътник,
попаднал във гъста мъгла
изчезвам бавно.
И сигурно!
Защото си нямам рамо,
на което да се опра…
СЛУЧАЙНА СРЕЩА НА КРЪСТОПЪТ
В онази нощ
времето сякаш беше спряло.
Звездите - далечни, студени.
Луната, току-що изгряла -
огромен въпросителен знак.
Говорихме дълго, с часове.
За времето, за хората и за птиците.
Но никой от нас не попита как
живеем далече един от друг.
Бяхме искрени!
Бяхме истински!
Бяхме самите себе си.
А когато се съмна изведнъж проумяхме -
нощта я няма, нощта си отиде…
И въздъхнахме - това е добре!
Слава Богу, че тя никога повече
няма заедно да ни сбере…
ОТ ТЕБ НЕ СЕ ОТРИЧАМ
От тебе няма да се отрека!
Мразиш ме! Недей, напразно е.
Отдавна плаваме в една река,
а лодките ни - разни са.
Два бряга сме - в безкрайността
и пропаст зее помежду ни.
Самотна плаче любовта ни,
оголена от злостни думи.
Душите ни се ровят в пепелта
на изгорелите ни страсти.
Смрачава се навън и спи светът,
опиянен от друго, чуждо щастие.
СЪНУВАХ ЛИ…
В онази нощ морето още спеше
прегърнало любовно пясъка.
Ти с мен ли беше, или не беше
на лунната пътека в блясъка.
Сънувала съм те наверно
там, на притихналия бряг.
А във далечната таверна
сиртаки се въртеше пак.
Ти там ли беше, или не беше?
Наистина ли те сънувах, или не?
Морето мълком тайната отнесе,
погреба я под чуждото небе.
Там бях до утрото - на пясъка
и съзерцавах сънното море.
Будеха се чайките със крясък
под тъмносиньото небе.
А аз стоях и дълго чаках
и молех морските вълни -
като видение от мрака
макар за миг да дойдеш ти.
Морето сякаш беше онемяло,
вълните любеха се с мрака.
Сърцето ми отдавна опустяло,
все още на брега е.
И чака, чака…
17. 09. 2016 г. Керамоти - Гърция
ПРЕД ТЕБ ОТВОРЕНА СТОИ ВРАТА
Защо не искаш да си идеш?
Не чуваш ли, не те обичам?!
Дори и името ти не изричам,
а ти не искаш да си идеш.
Студено е, студено е в дома ни,
макар че вече лято ни изгаря.
Отивай си, отдавна ти повтарям -
студено е, студено е в дома ни.
Но ти не искаш да си идеш,
твърдиш, че още ме обичаш.
Във вярност и любов се вричаш
и все не искаш да си идеш.
Недей, недей да ме прегръщаш,
не си измисляй чувство за вина!
Сама виновна съм - сама…
И престани да ме прегръщаш!
Пред теб отворена стои вратата.
Без да се сбогуваме тръгни си!
Това е! Всичко свърши - обърни се!
Пред теб отворена стои вратата!…
НЕ СЪМ СВЕТИЦА
Аз не съм и няма да бъда светица.
Всички тайни за живота изучих.
Знам и точно какво ми се случва,
и защо не летя с крилете на птица.
Кажи ми колко още да ти повтарям:
светица не съм. И не искам да бъда…
По дяволите строгата ти присъда,
а за последствията - не отговарям.
Знам, някой ден ще отида във ада
и ще горя бавно сред дим и пламък.
На душата ми ще тегне огромен камък
и ще страдам! О, как само ще страдам!…
Знам, с лихвите ще платя за всичко,
дори и за това, което не сторих.
За думите, които не изговорих,
за това, че не живях прилично.
И нека горя в пламъците на ада,
праведна не пожелах да бъда.
Сама отсъдих тежката си присъда.
Проклета да съм, така ми се пада!…
ЗАВРЪЩАНЕ
Толкова дълго те чаках,
че когато внезапно се върна
вече нямах представа за времето.
Беше зъл! И посърнал…
Беше никой -
един мъж случайно
от пътя си свърнал.
Толкова дълго те чаках,
че когато най-после дойде,
вече бях остаряла.
Дори не те и попитах къде беше,
къде си живял
и под кое чуждо небе
си спал като скитник.
Чаках те дълго. Години!
Чаках те в студ…
И във жега.
А когато животът отмина,
ти дойде. Неповикан…
И събуди забравени спомени.
Не! Недей ми припомня,
не разказвай какво е било.
Пропастта между нас е огромна.
Непреодолима -
като сторено зло.
Разбери - не те искам!
За мен ти отдавна си минало.
И недей да ме молиш
да бъда твоето ново небе,
твоето здраво крило.
И присъда.
Аз не мога!
И не искам да бъда!
СТИГА ТОЛКОВА
Знаеш ли, вече съвсем не ми пука
от твоите мъжки терзания.
Стига толкова. Спирам. До тука!
Не очаквай от мене признания.
Не, нищо няма да ти признавам,
колкото и да настояваш.
Аз своята истина ще отстоявам,
а ти - на какво се надяваш?
Ревнуваш? Или не ме понасяш?
Мъчиш ме с безумни въпроси.
Аз гнева ти мъжки понасям,
без да казвам за мене какво си…
Отдавна искам просто да те убия,
за да почувстваш какво е болка.
Това е истината и аз не я крия.
Нищо повече няма да кажа.
Толкова!…
СПОМЕН ЗА РЕКА
Помниш ли? Тогава бяхме сами,
сякаш бяхме попаднали в рая -
на брега на една огромна река
чието име не помня. Не зная.
А беше чудна северна пролет -
с жълти лилии над водата.
Над нас птиците в своя полет
благославяха красотата.
Знам, че ще бъдем наказани
за онези наши, безумни нощи.
за думите - недоизказани…
Но ги помня. Помня ги още!
Знаеш ли, от години те търся,
но светът се оказа огромен.
А и навярно вече късно е…
Остана ми само красивият спомен.
ИДИ ВЪВ АДА
У дома се връщаш яростен и зъл.
Криво ти е, виждам, но не знам защо.
С болка се питам: как си могъл,
на яката ти има от червило петно.
Отдавна знам, че си бил с другата,
но не страдам - за теб ми е жал.
Ти още ли вярваш във заблудата,
че наистина си нейният идеал?
Раздели ни, втурна се между нас,
а ти си тъй наивен и заслепен,
полудял си от любов и от страст,
а пък мразиш единствено мен.
И да искам не мога да ти помогна,
ти сам си заслужи тази „награда”.
Сърдитите ти очи не ме трогват,
докато изричам: „Да гориш в ада!”
Любовница като твоята не прощава,
ще те върти на пръсти като по ноти.
А проклинайки те, аз отмъщавам
за всички, които сме изоставени.
И самотни…
КЪСНО Е…
Казваш, че не искаш да ме видиш,
а аз зная, че отдавна ме следиш.
Нали ти казах, че те ненавиждам
и престани след мене да вървиш!
Обичах те, но ти не го разбра.
Невидимо годините отминаха.
Години, през които бях сама
и постепенно обичта изстина.
Ти имаше си свой живот -
приятелите, кръчмите, жените.
Все казваше, че ти е много гот
и пълни със любов са дните ти.
Сега от седмица след мен вървиш,
навярно искаш да ми кажеш нещо?
Недей! Известни са ми твоите лъжи.
Признавам - лъжеш много вещо.
Знаеш ли, че чашата се счупи,
не можеш вече да я залепиш.
За това, което между нас се случи
себе си ще трябва да виниш.
Късно е да правиш равносметка,
късно е дори да ме тешиш.
Ти загуби! Плащай скъпо сметката
и продължавай да грешиш.
КАКВО СЕ СЛУЧИ
Какво се случи между нас, не зная!
Охладняхме като дъжд наесен
и неочаквано настъпи краят
като в стара, тъжна песен.
Какво се случи? Някаква магия?
Пропаст се отвори между нас.
Намразих те, и няма да го крия -
отдавна съм го казала на глас.
Намразих те! Ти вече си ми враг.
Намразих те, в душата ми е пусто.
Пристъпих оня невъзможен праг,
зад който няма, няма чувства.
Какво се случи между нас? Не зная.
Денят помръкна и луната потъмня.
Не разбираш ли, това е вече краят.
Нима в очите ми не го видя?
Не искам даже сбогом да ти кажа,
чуй ме, затвори след мен вратата!
Дъждът навън се лее по паважа
и бавно вледенява ми душата.
С ТРИСТА КЛЮЧА ЩЕ ЗАКЛЮЧА СЛЕД ТЕБЕ
Нямат край тези наши раздели!
Нямат край.
Ту не можем един без друг,
от любов полудели,
ту се мразим и си правим напук,
ту мълчим с часове,
сякаш сме онемели.
Лудостта ни все едно няма край.
Кога ли най-после ще свърши?
Живеем така - и в ад, и във рай
като клонки от буря прекършени.
И като два остри камъка -
от кремък.
Отдавна се въртим напразно,
все едно - брашно не мелим.
Трудно е!
Дяволски трудно,
че чак ми присяда залъка.
А когато отново те видя,
винаги си плюя в пазвата.
И така - до следваща раздяла.
За един месец.
Или за ден.
Страхът, който не съм преодоляла
и който съсипва.
Не само мен.
Ще си тръгнеш ли най-после?
До кога ще чакам?
За Бога, върви си!
И когато това се случи,
ще заключа след тебе вратата
с триста железни ключа.
