Иван Енчев

Ако го запитаме защо твори, създателят на художествени творби сигурно ще отговори разсеяно: „А пчелата защо жужи, когато прелита от цвят на цвят? Кого храни нейното жужене?” Нищичко няма да спомене нито за отровното жило, нито за целебния мед, нито за пчелната пита с нейните изящни килийки от фантазия и восък с божествено сияние.

Кой ли не му завижда на дарения с Божа искра автор на художествени ценности?! А ние, почитателите му, се прекланяме пред неговата пожизнена обреченост. Кой ли не мечтае поне за един ден да се понесе с крилата на неговата известност?! А ние го съжаляваме, че тъй се разхищава.

Кой ли прагматик по цели нощи не пресмята възможните му финансови облаги в джунглата на изкуството?! А ние плачем кански за неговите несъздадени творения. Кой ли не от изкушените се моли с две ръце за трохичка от неговото вдъхновение?! А ние проклинаме миговете, в които той забравя света, за да се отдаде на своето и разпятие, и възнесение.

Снобите с лакти и нокти се борят да се докопат до едничък щрих на твореца. А ние обожаваме всеки негов жест, когато захвърля в кошчето за смет поредната си илюзия за съвършенство и благославяме свирепите му съмнения.

Богаташите го потупват снизходително по рамото с благоволението на позлатените генералски еполети към голите реднишки пагони. А ние се гордеем с неговата вродена артистичност. Бедняците го смятат за свой кръвен брат. А ние го окайваме като жив сиамски близнак на самоубиец, роден в най-дългия промеждутък в два любовни съня.

Разни хора - разни помисли. А той - творецът-хуманист - с аристократичен жест плюе на всички удобства и на всякакви чужди мнения, за да стори туй, което най-много ги предизвиква.

Прави го, защото знае, че цял живот пред неговото най-сладко удоволствие ще се препречват какви ли не пропасти, от които най-дълбоката, най-омразната, най-безмилостната ще бъде все той самият - със своя животински корем, със своите съмнения, със своята човешка душа.

Съдбата го впримчва като бяло врабче в кафез от нрави, закони и данъци. И той знае, че е осъден доживотно да се гърчи в лакомата уста на клюката. Знае, че е наказан цял живот да бъде разголван до мозъка на костите си пред безсрамните очи на другите хора.

Знае, че е пожизнено оземлен като неуморим земеделец да оре и сее в душата на истинските ценители на изкуството. Знае вкуса на всеки грам отрова, която вгорчава хапките му ден и нощ, и все пак…

И все пак продължава да изкачва отвесната пътека към своята самоволна Голгота. Върви напред, докато вижда и чува, докато диша и чувства. Защо? - питат всички, а той никога не отговаря. Ах, как завиждаме тъкмо на тази негова порочност! Кой го учи на този Божи занаят? Само хлябът ли го вика да се труди? Само гробът ли го плаши? Само любовта ли го крепи като слепец бездомен? О, не! Сигурно не!

Кой е показал на оня древен разказвач Омир /ІХ в. пр. Хр./ как да сътвори епичните си поеми „Илиада” и „Одисея”?

Кой е направлявал с такова неподражаемо прозрение ръката на художника, скулптора, инженера, изследователя и изобретателя Леонардо да Винчи /1452-1519/ да нарисува тъкмо загадъчната усмивка на „Мона Лиза” или съдбовната обреченост на Христовите апостоли от стенописа „Тайната вечеря” в трапезарията на миланския манастир?

Кой и как е подсказал на скулптора, живописеца, архитекта и поета от Ренесанса Микеланджело Буонароти /1475-1564/ как да извае „Давид” и „Мойсей” или фреските в Сикстинската катедрала в Рим?

Кой и къде е разиграл тъкмо пред очите на Уилям Шекспир /1564-1616/ съдбовните драми и трагедии като „Хамлет”, „Отело”, „Ромео и Жулиета”? Кой му е нашепвал ония ненадминати 154 сонета? Кой?

Кой и кога е осенил сърцето и душата на момчето композитор, диригент и изпълнител на пиано, клавесин, цигулка, орган Волфганг Амадеус Моцарт /1756-1791/ през съвсем краткия си живот да сътвори своите 40 симфонии, 41 концерта, 20 завършени опери, сред които „Отвличане от сарая”, „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан”, „Вълшебната флейта”? Кой му е нашепвал епичната мелодия на разтърсващия човешката душа „Реквием”?

Кой? Как? Кога? Къде? Защо? Колкото въпроси - толкова отговори. И само един е верен, ала никой смъртен не го знае…

Припомняме само някои от Хималаите на духовната цивилизация в областта на литературата, музиката, живописта и скулптурата. Тръпки ни побиват като си помислим, че в техните подножия са творили стотици, хиляди хора.

И всеки от тях е имал своите летни бури и снежни лавини, своите росни поляни и луди вина. Само своите! И завиждаме на всекиго за куража да посегне към този капризен жребий.

Гениалните творци от изминалите времена дали са се надявали понякога, че произведенията им ще ги надживеят? Възможно е. Всеки човек жадува свое продължение.

Нали тази вечна жажда на всяко живо същество е посята в неговите гени от самата майка Природа. А смъртните клопки за всеки автор са заложени не само пред него, но и пред ценителите на изкуството. Колкото съдници - толкова скрити капани!

Ала в миговете, когато твори, създателят на истински художествени произведения никога не мисли за утре. Той е творец на самия себе си. Вездесъщ властелин, препускащ с бял жребец през цялата Вселена. Зъл сатана, рушащ по своя път и поеми, и драми, и картини, и скулптури, и мелодии.

А в нашите души заблести ли поне една искрица, палната от неговия устрем, ние чувстваме, че е минал и покрай нас, и я кътаме у себе си като лъч от топла лятна звездица - с възхита и болка, с поклон и отричане, с вяра и съмнение…

Сред целия водопад от въпроси, които ни връхлитат днес като остри капки, отбрулени от буреносен облак, кънтят най-свирепите гръмотевици: Кой скопи така безжалостно нашето съвремие? Кой му пречи да роди братя на ония титани на духовността от предишните епохи?

Нима глобалният технически прогрес ще се превърне във всемирен потоп и ще ни удави като опитни маймуни, генномодифицирани в грамадни прилепи, на които не им е нужна духовна светлина?..