Светозар Казанджиев

„През 1870 г. е открито първото българско училище в с. Арда. Негов първи учител е Васил Ангелов Стайков”. Този текст е издълбан върху паметна плоча, монтирана на сградата на селското школо. Васил Стайков, изучил се в Солун и поставил началото на Василовския род в Арда, е прадядо на проф. Асен Василев.

Фамилията дава на родния край здрави и работливи селяни, находчиви търговци, читалищни дейци, общественици, но дава най-много учители. По пътя на просвещението тръгва и Асен Василев. Вълнуващ и поучителен е този път.

За да почувстваме целеустремеността, с която го изминава, трябва да влезем в неговите стъпки и да следваме къдравия дим на цигарата, който сякаш го съединява с вселената.

Асен Василев е роден на 18 януари 1909 г. в с. Арда, най-хубавото, но далечно село, както той казва, до границата ни с Гърция. Майка му е учителка, а баща му търговец, наследил няколко магазинчета в Арда, Сивино и Гара Бук. Семейството има пет деца и малко късмет. Бащата умира рано и децата остават на майчините ръце и скромната й учителска заплата.

Василев признава: „Всеки човек има майка и родина. Щастлив съм, че ги имах и аз. Майка ми беше много трудолюбива жена. И много борбена. Нали бе учителка, та когато тръгнах да напускам селото, тя ме закле: „Да не съм чула, че протягаш ръка за просия. Ще я протягаш само когато трябва да помогнеш на беден или приятел!” Майка ми изигра най-голяма роля в моя живот. На нея дължа, че все пак станах човек.”

Асен рисува от малък върху стените у дома и амбалажната хартия в магазина на татко му, впечатляват го кованите съдове, наредени в мусандрите, дървените тасове с нежна шевица околовръст и таваните с ярко оцветени слънца в средата, раклите, писаните сандъци, високите родопски комини с чучки най-горе, наредбата на гостните стаи, тъканите и облеклата, изработени от материал, сякаш взет наготово от самата природа…

Бедността и липсата на бащино рамо често вгорчават сладките спомени за предметите от бита, чието присъствие той възприема повече като плод на изкуството, отколкото резултат на ежедневните нужди.

Недоимъкът в семейството, непрекъснатата работа вкъщи и на нивата изострят сетивата му. Неговите очи са жадно отворени за външния свят. Заедно с топлите гънки на планината около изворите на р. Арда и цветния бит на хората, започва да го вълнува въпросът защо арденци живеят толкова зле, защо, след като работят толкова много, имат толкова малко?

Отчасти, той получава отговор на този въпрос, когато отива да учи в с. Райково, днес квартал на гр. Смолян. Учителите и новите знания, които получава от тях, различният живот в селищата по-близко до центъра започват да подреждат пъзела на юношеската любознателност.

Неговото трудолюбие, възпитано от най-крехка възраст, рисуваческата му дарба, дружелюбното отношение към съучениците и романтизмът, който припламва в душата му, го отграничават по един особен и много красив начин от другите.

Бъдещият художник копнее да има цялата хубост на планината, да я запечата върху белия лист и да я носи като „зестра” към бъдещето. Неговият талант вдъхновява прогимназистите. А учителите го насърчават да не се отказва. Внушават му, че в живота нищо не се случва, ако първо не е измечтано.

Когато завършва прогимназия, майка му настоява да се хване в някаква работа и да си изкарва сам хляба. „Майка е, как да не се съобразя с нея! Но каквото и да правех, каквато и работа да вършех, мисълта за рисуването не излизаше от главата ми. Тогава започнах да забелязвам, че в планината живеят обикновени хора, които носят в сърцето си народни мъдрости и успяват някак неусетно да ти прелеят от тях. Бях малък, но запомних от такъв един човек, че дървото може да ти говори, ако знаеш как да го слушаш. Гледах с любопитство листенцата и резките, дето той изобразяваше върху бъклиците, а по-късно и върху таваните в къщите на Арденския край (Агушевите конаци в Могилица и Черешево, старите къщи в Смилян, Чокманово и Райково). Смайваха ме шарените слънца и цъфтящите слънчогледи. Този самороден майстор, Техов се казваше, беше за мене истински вълшебник. Той ми разкри тайната как да разговарям с материала, с природата. Научи ме да усещам душата на дървото”.

Събрал малко пари, самочувствие и решителност, той се „хвърля” на един камион и заминава за Пловдив. Понеже най-далечната му „чужбина” е била Райково и селищата около родното Арда, той се стъписва, когато вижда за първи път град.

Това е Станимака (Асеновград), а малко след това и Пловдив. Светът се разкрива пред него с цялото си многообразие. На пловдивската гара, вечерта в единадесет часа, побягва от прииждащия влак, какъвто дотогава не е виждал.

В купето разлиства за кой ли път албума „София”, изпратен от брат му, за да се запознае предварително с най-интересните места в столицата на България. Когато влакът навлиза в София, родопчанинът е смаян от светлините на града, които сякаш се сливали със звездното небе. Той стои занемял на отворения прозорец и жадно поглъща чудото…

На другия ден, сутринта, Асен влиза в патриаршеския храм „Свети Александър Невски”, за да види „на живо” иконостаса, трона, лъвовете, вратите и всички църковни символи. След като пие с неутолима жад няколко часа от тайнството и красотата, поема към Националната художествена академия (НХА), мястото, което тегли неговите мечти, желания, надежди.

Два пъти обикаля сградата, без да смее да влезе в двора, накрая се престрашава и пита портиера на входа дали има някой, с когото да разговаря за кандидатстването във Висшето рисувално училища. И понеже късметът е с него, отпреде му се изправя мъж с черна шапка и бели коси, с изцапана от боя синя престилка, който му протяга ръка:

- Хубаво е, че идвате предварително в Академията. След като се запознаете с изискванията, ще ви е по-лесно да се подготвите за кандидатстване догодина - обяснява любезният непознат.

- Аз идвам да кандидатствам сега. Защо догодина? - сепва се намаханият ябанджия, дошъл от другия край на България.

Това е професорът по декорация Тодор Христов. Впечатлен от чистата младежка душа, от плахостта й и в същото време от онова необяснимо самочувствие, смесено с провинциална наивност, която е второто „аз” у мнозина прекрачили в големия свят, започва да го разпитва.

„Вие от онзи край сте работливи хора, затова ти препоръчвам да кандидатстваш дърворезба. Можеш и керамика, и декорация, но аз мисля, че на теб ще ти отива резбата. Тя е малко по-груб занаят, започва с рязане на трупи, вдигане на талпи, рендосване, проектиране, рисуване, резбоване… Затова резбата приляга повече на мъжете. Като те гледам, ти ще се справиш. Ако не друго, ще имаш престижен и доходен занаят”.

Асен Василев е приет от първия път в Националната художествена академия. Професорите Тодор Христов по декорация и Иван Лазаров по моделиране са най-близките му преподаватели.

Въпреки студентската оскъдица и мръсотията на квартирните тавани и мазета, той признава, че това са най-хубавите години от неговия живот.

Връх на сполуката му в НХА е приятелството с професора по История на изкуството Николай Райнов. Първоначално той е негов студент, но след това между тях се завързва искрено и дългогодишно приятелство.

Василев определя близостта си с академик Райнов като подарък от съдбата. Именно той вдъхновява идеята да се съберат група декоратори, резбари, керамици и да създадат приложен отдел в Академията.

В един разговор по националното радио за изявите на студенти, акад. Райнов обръща специално внимание на своя колега от Родопите:

„Наследил любовта си към народните художествени занаяти и поетичното светоусещане от своите деди, този мъж носи красотата в сърцето си и я претворява с длето върху дървото във вид на цветя, птици, грифони и други символи. Пластичните му образи са обагрени от неповторимата хубост на планината и без никакво преувеличение ще кажа, те обогатяват нашия свят. Със същата любов създава цяла поредица от теми в областта на детските играчки от дърво и става основоположник на българската промишлена естетика. Той промени нашия дом, разчупвайки унифицирания интериор, даде нов живот на скучната мебел, гарнирайки я със съвременни резбарски орнаменти. Асен Василев е родопчанин по душа и българин в творчеството си. Тази свобода на мислене и светоусещане му позволява да черпи вдъхновение от шевицата върху традиционния костюм, от украсата на златарските филиграни, от кованите медни съдове, от всичко прелестно, останало по българската земя”.

Вечно търсещият му дух го въвлича в различни творчески задачи, кара го да провокира себе си, традициите, установените догми и правила. Още през 1930 г., като студент, печели първата си награда. Състезава се със седем свои колеги и побеждава.

Неговият поднос (дървена табла) по собствен проект и изпълнение впечатлява журито и съвсем заслужено името му е окачено на видно място в Академията, където са най-важните съобщения.

Преподавателите откриват в него вроден усет на майстор-резбар, който познава дървото и съответната техника, подходяща за обработка на чам, круша, орех, липа, както и умението му да изразява по свой начин художествената форма.

Новината за успеха на Асен Василев е отразена и в сп. „Родопа”, в броя му от 1 март 1930 г.

„Когато човек е в университета или, както беше при мен - в Академията, освен знанията, който трупа по време на следването, той е длъжен да прави изводи и обобщения от собствения си опит, от онова, което вършат неговите преподаватели и колеги. Към това насочвам моите ученици. Тогава аз стигнах до извода, че в живота истината е в труда, в изкуството - цял живот я търсиш и накрая разбираш, че тепърва ти предстои. Мъчна, но приятна работа е резбата. Художник лесно не се става, ала който е поел този път, трябва да расте в занаята, за да му вярват. Затова не бързах, колкото повече навлизах в търсенето, толкова по-ясно откривах, че простотата и истината са най-ценни”.

През 1932 г. Асен Василев завършва приложния отдел на Националната художествена академия и поема по пътя на педагог, както са правили това неговите предци. Петнайсет години, от 1933 до 1948-а, е учител по резба в Държавното промишлено училище - София.

През 1933 г. е първото му участие в Обща художествена изложба, а през 1937 г. - в първата изложба на приложните изкуства. И на двете се представя с мебели, купи, кутии, фруктиери, лампиони и други произведения за бита, родени от съприкосновението с изкуството.

Името му прошумява в художническите среди, печатат го на афиши сред имената на утвърдени творци, познати на столичната културна бохема. Става ясно, че той е в близки творчески отношения с част от големите фигури в изобразителното изкуство.

Сред тях са основоположникът на българската графика и изкуствовед Васил Захариев, сценографът Иван Пенков, писателят Николай Райнов и други, които през 30-те и 40-те години осъществяват прехода от сецесионен декоративизъм към съвременно приложно изкуство.

В този смисъл младият още Асен Василев се формира като художник приложник в авангардна среда, под въздействието на хора, които поставят основите на съвременното изящно изкуство у нас.

Учителят от Промишленото училище в София е автор на редица проекти за детски играчки от дърво, появили се на пазара през 1948 г., и на малки художествени предмети (сувенири), поети от местната промишленост през 1952-а.

Той преобразява интериора на къщата на големия художник Илия Петров, подготвя много ученици за академията. „Самият аз бях израснал в учителско семейство. От малките пари на даскалица станах човек. Това ми внуши голяма отговорност. Какво правя за себе си, не е толкова важно, но когато отговарям за човек, имам голяма грижа и отговорност. Учителят живее с отговорността за учениците”, споделя дългогодишния преподавател и професор в Академията.

През 1949 г. се явява на конкурс за доцент по резба в НХА, спечелва го и още същата година започва да преподава. Това е времето на „новия повей”, на т.н. социалистическо развитие на изкуството и културата.

На следващата година се извършва реорганизиране на Академията. И понеже от самото начало му предлагат да оглави приложния отдел, на Академичен съвет, събран да обсъди новата структура и в частност да има ли такъв отдел или не, той преживява дълбоко крушение.

Готов е да се откаже и да се върне при своите ученици в промишленото училище, но все пак разумът надделява. Василев решава да бъде честен със себе си докрай. Взема думата и изказва несъгласие със състоянието, в което се намира резбата.

Толкова е била занемарена, може да се каже, че тя не е съществувала. Този негов „волунтаризъм” не се харесва дори и на най-близките му колеги. Те смятат, че ако резбата влезе в програмата на НХА, следва да си остане на нивото на „занаята”.

„Понеже не обичам да зарязвам „каруцата в калта”, взех думата отново и им казах, че те, които сега оспорват генезиса на тази част от българското приложно изкуство, са ме учили, че то си е чисто изкуство. И ако съм кандидатствал в рисувалното училище, то не е да получа титла доцент, а да свърша нещо полезно за цялата гилдия. Признах им, че имам определена цел и тя е да измъкна резбата от положението й на занаят и да я изведа до нивото на сериозно национално изкуство”.

Неговият ентусиазъм е подкрепен единствено от новия ректор на Академията Крум Кюлявков: „Господин Василев, вие направихте смело изказване, надявам се, че знаете какво следва нататък. Прав сте и аз съм готов да ви помагам да реализирате тази цел. Каквито трудности имате, идвайте веднага при мен, заедно ще ги отстраняваме. Такава е повелята на новото време…”

Това го окриля, макар да знае, че трудно се прокарват новите пътища. Влага цялата си енергия и талант, за да успее. И успява. Благодарение на десетките свои студенти, дошли от различни краища на страната, запалени от труд и творчество, за двадесет и пет години завеждащият катедра „Приложни изкуства” утвърждава резбата като сериозно национално изкуство.

Асен Василев е от онзи тип хора, които умеят да раздвижват средата, в която попадат. У него това е подход, потребност, темперамент. Като патил човек, гледа на живота с трезви очи, възприема го като нещо сериозно и достойно да бъде изживяно.

Проф. Кънчо Цанев, негов студент, споделя: „Бай Асен не беше от тези, които умееха много да говорят, но умееше да създава атмосфера, умееше да те накара да обичаш работата си. Силата на неговия артистичен талант и чисто човешкият му характер изравниха нашето ателие с другите по начин на мислене и по задачи.”

През 1960 г. доц. Василев става професор. За четвърт век като ръководител на катедра „Приложни изкуства” подготвя десетки студенти, днес водещи майстори, специалисти, професори в областта на дърворезбата.

Сред тях са Кънчо Цанев, Антон Дончев, Борис Зографов, Ангел Стефанов, Емил Лунгаров, Христо Бараковски, Иван Бубев, Йова Бончева, Асен Трампов, Трифон Леров - общо над петдесет души.

Те носят завета на своя учител, че в основата на дърворезбата лежи не само чувствителността към традицията, но и грижата за осигуряване на новите й попълнения.

Че са наследници на ония майстори, цветорезци и зографи, които ни оставиха безценни паметници на възрожденското изкуство и зазидаха в нашите национални темели силата и реализма на българското дарование.

Лена Венева пише за него: „Асен Василев прилича на възрожденски художник - и мечтателната самоувереност на погледа му, и тежката форма на мустаците, и подкупващата усмивка напомнят стенописен портрет на българин от старо време… В неговото творчество липсва сляпата вярност към традицията, но не е трудно да открием подозрителното му отношение към „революционните” откривателства на художествените методи”.

„Човек не може да избяга от своя корен, ще каже той, усмихвайки се и поемайки дълбоко дим от светещата цигара между пръстите му, от мястото, където в далечното си детство го е впечатлило нещо силно. Помня, че в бащиния ми двор имаше много животни. А сред тях най-красиви и напети бяха петлите. Тяхното ранно пеене сутрин, съчетанието на цветовете в окраската им така бяха заседнали в съзнанието ми, така бяха го завладели, че те наистина са мои любими образи за стилизация. Впоследствие започнах да декорирам нашенски ракли. В раклата родопчанката е кътала чеиза на своето женско чедо. И ако отвън тя е красота за очите, когато я разтвориш - вътре откриваш цял един нов свят. Любовта ми към нея се засилваше и от факта, че тези красиви неща не бива да изчезват. Те са нашата душевност, нашата прелест.”

Професор Василев е баща на три деца - двама сина и една дъщеря, и е автор на множество ракли с дърворезбени мотиви и инкрустирани цветни керамични елементи, на символни знаци, сувенири и детски играчки…

Негови творби красят национални колекции в Москва, Париж, Делхи и Техеран… Между 60-те и 80-те години на ХХ век той достига своеобразен връх в монументалната дърворезба - тавани, интериори на обществени сгради и ритуални зали.

Сред по-мащабните му проекти са вътрешното оформление на Минералбанк в столицата, впечатляващите дърворезбени творби в комплекс “Бояна” (1974), младежкия дом в Хаинбоаз, ритуални зали в селата Арда, Глоджево и Бистрица, в гр. Кубрат… Обществени сгради на новия център в Смолян (1981), Разград и София, пластиката в паметника-костница в Габрово (1972)…

„Обичам да оформям ритуални зали, споделя художникът в едно интервю, защото нашият народ харесва да му е хубаво. Особено когато се ражда и жени. В най-трудните моменти от своето съществуване и песни е пял, и чук и длето е въртял, и макар понякога ръката му да е била вързана в синджири, душата е била волна и тогава е оставил ненадминати образци на изкуство. Понякога ми се пее, ех само как ми се пее, затова отпускам глас и си попявам. Песента е крепяла паметта на Родопа. Какво да правя, когато аз остарявам, а сърцето и ръцете ми не стареят. Работят, работи им се… Художникът се венчава с красотата. Красотата е по-силна от живота. И от смъртта”.

Той ни напусна през пролетта на 1987 година с мисълта, че няма по-мощна сила от тая, отдадена на изкуството. Отиде си, но ни остави съкровищата на своя талант, за да ни въздига със своята заразяваща човечност и непринудена простота.

От негово време е останала една фраза, която студентите повтарят като аксиома до днес: „По сянката се познава дъбът, по делата майсторът”. Асен Василев беше майстор със сянка на дъб.

януари 2019 година

——————————

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО:

Проф. Михаил Карапаунов:

„Това „Бай Асен” особено добре приляга на майстора с длето в ръка, който цял живот дълбае и търси красотата и истината, за да ги сподели с нас, да ни зарадва с откритието на един нов и непознат свят.

Дървото послушно се доверява на длетото му и като че без болка е понесло превъплъщението, за да разцъфти отново и завинаги в чудните форми на изкуството. А болката и страданието, присъщи на всяко раждане, съмненията и безсънните нощи са скрити дълбоко. Художникът оставя за нас само зрели плодове на богатото си творчество.

Той ни остави безброй ракли, тавани, решетки, бюра, столове, ритуални зали и какви ли не още малки и големи предмети, създадени да служат на човека. Те са тържествени, лъчезарни и чисти. Те изпълват душата с радост, надежди и вяра в доброто и прекрасното. Богатите и причудливи форми, които длетото на Бай Асен е изваяло на бял свят, са като нежна родопска песен и звън на чанове.

Моделировката, категорична и смела, не е направила от дървото жертва на тези форми, а още повече е изявила неговия характер и вътрешна красота. Плод на новаторски търсения, на богато въображение и култура, израз на сложна душевност и тънък усет за пространство и ритъм.

Изкуството на Бай Асен е явление, което има изключително място в нашата национална пластична култура. Той изведе българското резбарско изкуство от летаргично състояние на отживял занаят, постави му нови съвременни задачи и изисквания, за да го нареди достойно заедно с другите изкуства. Вече с право може са говори за Асенвасилевска школа.

Проф. д-р Венета Иванова:

Като изкуство, тясно свързано с ръкотворството, което в миналото го сближавало с пластическия фолклор, съвременната резба се намира в особено тясна връзка с богатата ни художествена традиция.

От съвременни позиции тази връзка става все по-сложна, а понякога противоречива. Друго изходно положение на този автор (Асен Василев), е разбирането, че резбата е много близко до поезията и музиката. Лично за него, тя е „не толкова епос, колкото лирика”.

Петър Илиев, журналист:

Асен Василев е герой на социалистическия труд (1972), народен художник (1976), професор (1960). Една от най-големите му заслуги е, че той обогати съвременното приложно изкуство, като възкреси българските народни традиции в творчеството си. Той създаде своя школа в дърворезбата. За ярката му творческа, педагогическа и обществена дейност е награден с орден „Георги Димитров”.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ВЕНЕВА. Лена, Асен Василев, Родопи № 4 1968 с. 32-33.
ДРУМЕВ. Димитър, Изкусен художник, сп. Изкуство, № 1, С. 1962.
ИВАНОВА. Венета, КОЕВА. Маргарита, Българска дърворезба. Съвременна българска дърворезба, изд. Септември, с. 1981.
ИЛИЕВ. Петър, Виден творец и педагог, Работническо дело, № 298, 26 октомври 1979.
ЙОРДАНОВА. Лозинка, Глинено цървулче. Хубост за бъдни векове, С. 1983.
КАРАПАУНОВ. Михаил, като звън на чанове, Родопи, № 9 1976, с. 40.
МИЛЧЕВА. Христина, Разговор с дърворезбата, С. 1979, ст. 48-52.
ПРИМОВСКА. Росица, Дървото - жива красота, Родопски устрем, См, 30 юни 1983.