Светозар Казанджиев

Знам, ще попитате, какво общо има този руски човек с нашата планина? Затова реших да ви разкажа за него, припознат като гордост на славянския свят. Но да вървим по реда си. Най-напред ще споделя как се срещнах с Лихачов.

На 23 септември 1988 г. позвъниха от Министерството на културата, за да ми кажат, че след два дни пристига в Смолян академик Дмитрий Лихачов и да се погрижа посещението му да мине по родопски (както подобава).

За големия учен знаех малко. Бях чел нещо от книгата на Калина Канева „Симетрия на времето” и беше останало в паметта ми едно откровение на поета Любомир Левчев за най-яркия хуманист на ХХ век:

„Чужд на суетния шум и на външните жестове, той се отличаваше още от пръв поглед, още от първа дума. Като че ли всички бяхме направени от знания, а академик Дмитрий Лихачов беше направен от мъдрост и от самородна човешка доброта. Точно с нея той обичаше България. Нарече я „Държава на духа.”

Ставаше въпрос за човек с изключителен принос към националната ни култура и идентичност. В съответствие с партийния „канон”, за визитата информирах секретаря по идеологическите въпроси в Окръжния комитет на партията.

След два часа той ме повика при себе си: „Другарят Лихачов не е член на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз), затова няма да го приемаме в комитета. Ти и един от секретарите на Общината ще го съпровождате и ще се грижите за неговата програма.” - Другарю Кучмов, това е най-умният мъж на нашето време! Неговото име е издълбано върху Обелиска на славата до имената на Целоковски, Каральов, Сахаров, формирали облика на ХХ век. Идеите му са свързани със старославянската, т.с., и със старобългарската култура” - позволих си да изтъкна значимостта на руския човек пред парт-секретаря, когото искрено уважавах. „Въпросът е съгласуван с ЦК. Отивай да го посрещаш!”

Докато чаках госта в хотел „Смолян”, си преговорих прочетеното за него през изминалите два дни. Той е забележителен историк, философ, изкуствовед, страстен славист, искрен приятел на България.

Роден е на 28 ноември 1906 г. в Санкт Петербург. През 1928-а завършва Ленинградския държавен университет и защитава едновременно две дипломни работи, както след години ще стане доктор на науките, защитавайки два доктората.

В навечерието на своя 22-ри рожден ден е арестуван за участие в нелегален студентски кръжок. Обвинен е в контрареволюционна дейност и е осъден на пет години затвор. Изпращат го на север, в Соловки - лагер със специално предназначение.

Дмитрий Лихачов има огромна заслуга за сближаването на руската култура с културата на съседните народи. И непрекъснато внушава да не противопоставяме културата на религията, защото като висша форма на съзнание тя е родена в недрата на вярата и е свързана от хиляди години с нея.

Това е причината изкуството да не остарява никога, да е съвременно и вечно, като красотата. Според него, няма никакво значение дали човекът е вярващ или атеист, дали почита боговете на античността, християнството, будизма или исляма, защото това не намалява интереса и преклонението му към гения на египетските жреци, на гръцките философи и индийските поети, на християнските иконописци и ислямските архитекти…

Изкуството отдавна е надживяло своите създатели, станало е част от паметта на човечеството.

Той ни учи да уважаваме родната култура, както дължим уважение към културата и на другите народи. Не може да уважаваш себе си, без да уважаваш съседа. Когато творецът става националист, това е опасно. Осъзнатата любов към своя народ е несъвместима с ненавистта към други народи. Защото същата тази любов често е сляпа, следователно може не само да вълнува, но и да убива.

„Да вземем убийството на Пушкин, напомня човеколюбецът! Вероятно Дантес не е разбрал мащаба на личността на поета, но това не го прави по-малко убиец. Сред нацистите от Втората световна война е имало такива, които искрено са вярвали, че ще е по-добре, ако унищожат славянските народи и тяхната култура… Най-малко тук е нужно да се задълбочаваме в чувствата на Дантес, всички бъдещи дантесовци трябва да знаят, че хората няма да се съобразяват с техните чувства. Много по-важна е мъката на милиони, разбрали колко подло е убит техният национален поет. В края на краищата и престъпниците, съдени от трибунала в Нюрнберг, също са имали семейства, деца, чувства. И те са имали право на живот, на състрадание, но само до онзи момент, докато не са посегнали на свещените права и чувствата на други хора.”

Много са причините, ние, българите, да се отнасяме със симпатия към личността на Дмитрий Лихачов. Нему принадлежи заслугата да легитимира пред научния свят българската „Държава на духа”.

От висотата на своя ранг, признат от най-добрите университети и национални академии на науките в Азия, Европа и Америка, той обоснова аргументирано, безпристрастно, дълбоко научно ролята на Кирил и Методий и на България за славянството.

„Вашата страна - заявява той от трибуната на Международния конгрес на славистите в София, два дни преди да дойде в Смолян, - която толкова дълго е била под чуждоземно робство, се е оказала носителка на славянската идея, на славянския дух. Аз смятам, че за това голяма роля са изиграли езикът, фолклорът, книжнината, църквата. Те са обединявали народа повече отколкото войската или държавните граници, които общо взето са били слаби. Убеден съм, че ако в България не винаги е имало „външна” държава, то винаги е имало „вътрешна”, съществувала е „Държава на духа”. Чуждите завоеватели не можаха да победят тази Държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата. Позволете ми да кажа още веднъж, плътта на българската държава е създадена от Аспарух, нейният дух - от Кирил и Методий… Днес много неща са отминали, древният Рим, древна Гърция, Византия, но България е тук - късче от най-древната култура между всички европейски страни. Пазете я! За да бъде българската култура не само късче от старината, но и първа частица от бъдещето” - завършва словото си академик Лихачов.

Появата на българската азбука е забележително демократично явление, осветило мрачния обелиск на Средновековието. Солунските братя, наложили използването на народния език за просвещение, са съзнавали, че техният труд принадлежи на цялото човечество. Но най-вече на славянството.

И в това е тяхното поразително величие. Те написват не само азбуката, а на основата на българския език създават великолепен литературен език, способен да изразява най-сложни чувства. Старобългарската литература стига високо развитие много по-рано, отколкото литературите на другите славянски народи. Тя е с едно столетие по-древна от руската литература…

Около 17 часа пристигна служебната кола на министерството, от която слязоха той - висок руски човек, със светъл костюм и диоптърни очила с масивна рамка, и две възрастни жени - съпругата Зинаида и дъщеря му Вера. (Той беше на 82).

Настаних ги в два апартамента един над друг и се договорихме след час да излезем до центъра на града. След малко Лихачов слезе на рецепцията и ме попита: „Светозар, а къде е моята дъщеричка (на руски „дочка”)?”

В първия момент не загрях смисъла на въпроса, защото не видях „дъщеричка” с него. Наложи се да „превключа” бързо и заведох грижовния баща до апартамента на Вера. Забелязал моето „изумление”, той се усмихна великодушно. На моста, в централната част на града, им разказах за Смолян, за новия център, открит преди пет години, за планината и разбира се, за Орфей-Родопееца…

На път за вечеря, той ме спря деликатно и със същата опрощаваща усмивка прошепна: „Децата може да са на 70, 80 или 100 години, може да изглеждат възрастни, но те пак си остават деца за своите родители”. Изчервих се и кимнах в знак на съгласие. Беше ми ясно, че в компанията на този мъдрец, за няколко дни, ще имам още един „университет”. И не се излъгах.

Като възпитан домакин, поне така си мислех, не задавах много въпроси, стараех се да отговарям на неговите. Той се интересуваше от всичко, свързано с бита, традициите и културата на родопчани.

От реакцията му останах с впечатление, че знае за повечето неща и иска да открие чрез мен доколко са променени. Тогава вървеше с пълна сила перестройката в СССР и ние вече можехме да говорим открито за теми-табу, аз го попитах за неговия „Гулаг” (Главно управление на лагерите - ГУЛаг), молейки го да извини дързостта ми.

„Съчувствието не е дързост. Това беше най-значимият период в моя живот и преди всичко онази октомврийска нощ на 1929 г. Соловецките острови не са курорт, а лагер за политически затворници. Имах право на свиждане два пъти годишно. За първи път бяха дошли мама и татко. Стояхме пред телената ограда, разговаряхме, тъгувахме, защото и те, и аз знаехме как завършва животът на всеки лагерист. А нямах още двадесет и три години! По някое време пристигат момчета от ротата и ми съобщават: „Идват за теб!” Всичко бе ясно. Казах на мама, че ме викат спешно по работа. Не исках да ме арестуват пред нея. Прегърнах ги за последно и се върнах в лагера. При смъртта. Периодично се извършваха „планови” разстрели. На порция убиваха по 300-400 „врагове на народа”. Принципът беше произволен. В момента аз бях наред. Понеже островите са на север, в студа, дворът на лагера бе пълен с дърва, скрих се зад една камара и изчаках да мине „маршът на смъртта”. През цялото време слушах рева на автоматите и гледах звездното небе. Нищо друго не виждаха очите ми. Убиха 400 човека. През тази нощ всичко в мен се преобърна. Тогава разбрах, че всеки ден е подарък от Бога. Че трябва да живея насъщния ден, доволен от това, че живея назаем. Да благодаря за всеки свой ден и да не се боя от нищо на света… Днешният беше прекрасен, посветен на красотата на природата.”

Академик Лихачов остана няколко дни в Смолян. Беше в Златоград, Широка лъка и Триград, в музея, галерията и театъра, беседвахме по проблеми от живота, науката, българистиката, видя много неща, срещна се с различни хора, усети духа на родопчани.

В Националното училище за фолклорно изкуство в с. Широка лъка се запозна с певци и свирачи, с преподаватели. Те пяха песни, играха пред него български хора, а фотоапаратите „пиеха” с жад от богатството и красотата на моята планина. Минали малко встрани, той възкликна: „На тези години често си мисля: утре може да не съм жив, а денят е прекрасен!”

След концерта, по негово желание, организирахме среща с възрастни мъже и жени от селото. Помоли да не се бъркаме с превод и прочее любезности - да го оставим сам. Повече от три часа разговаря той с тях, те - с него. Разбираха се отлично. Темите бяха най-обикновени: как живеят на село, какъв е поминъкът, раждат ли деца, пийва ли попът, аздисват ли (любят ли се) младите, имат ли си кузня, снасят ли кокошките, колко пенсия взимат и т.н. Те му разказваха, той ги слушаше, после той разказваше, а те възкликваха: „Вай каков чилек, хем русин, хем гъльчи нашенски!”

Идването му в Смолян не беше бягство от „лудницата” на големия град, а проверка „на терен” на една теза, изказана от него преди петдесет години в Санкт Петербург.

„Поразен съм от многопластовата история и култура на Родопския край. Вълнуват ме вашите песни, езикът, народните занаяти. Подсъзнателно, аз отдавна съм тук, разказваше със задоволство възрастният учен. Още на младини, когато „орях” своята бразда в научноизследователската нива, открих че там, някъде в България, в планината Родопи, в ареала между Широка лъка, Триград и Доспат, има резерват съхранил диалектни форми, останки от онзи древен език на славяните, който са говорили и съвременниците на Кирил и Методий. Според мен, тази основа е послужила за създаване на нашата азбука. Много причини има, които ме карат да мисля така. Част от тях споделих на конгреса на славистите в София. Вижте, би било неправдоподобно да смятаме, че точно така са говорили апостолите от Солун, но без съмнение чертите на оня език припознаваме в редица думи и фрази от днешния широколъшки диалект.”

През цялото време на пребиваване тук, той бе любезен и словоохотлив, отговаряше на всички въпроси, питаше и искаше да знае за всичко. Затова ще споделя част от разговора ни и с вас.

- Дмитрий Сергеевич, Софийският университет Ви присъди званието „почетен доктор”, академичната общност организира във Ваша чест импозантно тържество, получихте скъпи подаръци, дойдоха най-добрите ни учени… Как приемате подобно внимание?

- Обикновено почестите и наградите се приемат с радост. Особено, ако са дадени от сърце. За мен българската култура не е проблем на приятелство, а част от моите разбирания за историята, изкуствознанието, за истините, които споделям. Много е важно човек да се съобразява с културата на другите народи, да влиза в тях като в храм.

Тя е дело на поколения хора, на отстоявани с борба традиции. За нея са положени главите и сърцата на най-мъдрите и най-смелите. Така че не виждам сериозно основание да се твърди тази култура е хубава, другата - лоша. Никоя култура, оградена с „китайска стена”, не може да бъде велика. Великата култура се ражда в процеса на съприкосновение с културата на другите народи. Ето Вашата, например.

Чрез Кирил и Методий тя създаде наднационален език, върху основата на старобългарския, който е бил еднакво понятен за южните и източните славяни. Това гарантира неговото безсмъртие. Защото, ако един малък народ може да загине при екстремна ситуация, то няколко народа не биха погинали наведнъж… Не смятам за добър вкус поведението на мои сънародници, които и досега затулват ролята на българите в покръстването на русите и създаването на нашата литература.

Други се опитаха дори да присвоят кирилицата като своя азбука, да порусят и „княжната от Плиска” - внучката на княз Борис Покръстител Елена (Олена, Олга), дадена за съпруга на варяжкия княз Игор, положил основите на Киевска Рус. След смърта му, „българинята” управлявала 40 години младото княжество с желязна ръка. Вкарвала мужиците в реката с камшик, за да бъдат покръстени. Църквата я канонизира за първа руска светица!

- Академик Лихачов, как да се доберем най-бързо до истината за себе си, да осъзнаем собственото си достойнство, гордостта и оттам самочувствието?

- Няма готова рецепта. За мен е ясно, първата крачка трябва да бъде назад, към самите нас. Необходимо е да знаем кои сме, откъде идваме, къде отиваме, какво искаме да извършим - сега, тук на Земята. Историята, традициите, културата ще ни отговорят на всички въпроси. Не ги ли открием там, в общочовешката съкровищница ще ги намерим обезателно.

Поразен съм от видяното в музея, галерията, музикалното училище, от съдбата на Вашия край, от природата… Боже мой, какви други мотиви ви трябват, за да сте горди! Тези неща се виждат от пръв поглед, а колко ли още има вътре във вас… И хората, те са най-важни!

Всеки човек е носител на миналото и на националния характер на своя народ. Човечеството не е простило и няма да прости никога на римляните за убийството на Архимед, макар че войникът, вдигнал меч над главата на учения, не е знаел кой е пред него. Разказвам това, защото всеки човек трябва да се цени.

Ние не можем да преценим кое дете носи прозренията на Архимед или музиката на Моцарт, от кого ще израсне нов Пушкин или нов Галилей. Все едно, дори най-малкият човек е образ от великото творение на природата. Той е неповторим. Гордейте се с хората, които, взети заедно, правят народ.

- Дмитрий Сергеевич, Вие употребявате термина „хомосфера”, който още е непознат за нас, а се наложи в общочовешкия речник, какво съдържание влагате в него?

- Вижте думата „екология” колко е актуална. Ако нейният предмет е чистотата на въздуха, водата и земята, то хомосферата обединява проблемите на човешката среда. Чистотата на отношенията между хората в най-широк план. Културата, която създават и без която престават да бъдат хора. Товарът на културата е единственият товар, който не утежнява движението напред, а го облекчава.

Най-лесно е да станем злодеи. Да вземем с Вас по една вършина и да погнем дивите животни в гората. Но какво от това! Едва ли ще станем по-големи. Проблемът е друг - да бъдем добри. Да живеем така, че хем да сме достойни, хем да не унижаваме другите, да обичаме, без да причиняваме болка на ближния…

- Да открием хармонията между човека и природата… Вероятно в това е и смисълът на живота?

- Милиони години природата се е справяла сама със своите трудности. Раждала е живот във всякакви условия. Тя е чудо на чудесата. Човекът е венец на нейното развитие. Но той няма право да изпитва докрай търпението на своята майка, да иска от нея всичко и незабавно. „Човек - звучи гордо”, но само тогава, когато е с главна буква, а не унищожаващо същество… Аз вярвам, че XXI век ще бъде век на хуманизма. В миналото, когато са направени големите открития от техническата мисъл, е имал приоритет хуманизмът. Тогава са творили най-крупните писатели, композитори, художници. Винаги ще ни вълнува човешкото в човека, връзката му с природата, която го е родила.

- Академик Лихачов, изрекохте много похвали по адрес на моя роден край, благодаря Ви. Ще запомня Вашето гостуване, за мен то беше един красив празник, изпълнен с мъдрост и нови знания.

- Когато си на гости, трябва да си учтив, иначе може да си изпатиш. Малко хумор (смее се). Човек на моята възраст трябва да умее да цени не само голямото, да се радва на красотата, защото днешното утре няма да се повтори. Във Вашия удължен град видях идеята, която лансират група архитекти в Русия - да застроят жп-линията между Москва и Санкт Петербург. Да заселят целия път, който да олицетворява човешкия живот…

Исках да дойда в Родопите и се радвам, че съдбата ми помогна да сбъдна това свое желание. Още през 30-те години на ХХ век, когато бях млад учен, се натъкнах на тази изумителна находка и цял живот се стремих да я видя „на терен”.

Да потвърдя вижданията си от ранните години на моите научни изследвания. Сега съм спокоен. Споделих това и пред конгреса на славистите в София, мнозина ме аплодираха, но имаше и такива, които се въздържаха. Те все още определят големината на отечествата си по броя на хората и почувстваха накърнено своето великолюбие…

На връщане спряхме на Превала. Картината беше смайваща, както всичко в Родопите. Слязохме от колата да се полюбуваме на залеза. Дмитрий Лихачов поглъщаше жадно кристалния въздух, възторгваше се от онова, което бе пред очите му. Стояхме дълго и смирено пред чудото на природата, пред захождащото слънце, пред вселената.

Тогава той сподели: „Убеден съм, че в такъв край се раждат забележителни хора. По-добри в сравнение с другите, нравствено по-здрави, големи като душа, щедри като култура. Сега разбирам защо родопска песен лети в Космоса, защо именно тук са отстояли древните наречия, които винаги са ме вълнували.

Обичам България, защото тя много ми напомня за най-доброто у Русия. Българската литература и българският фолклор ме привлякоха с някаква затаена дълбока трагичност, наложена им от българската история - трагичност, която е особено близка на русите, преживели също чуждоземно иго.

Не мислете, че особеният трагизъм на българската история предизвиква у мене чувство на жалост. Не! Само чувство на дълбоко уважение! Да пренесе през петвековното робство съзнанието си за национално достойнство, да запази природната си доброта, приветливостта си към хората и околната природа, своя хумор, острото си чувство за красота - това е най-великото благо и най-великата заслуга на народа. Това е подвиг.

И този подвиг се разкрива преди всичко от литературата, разкрива се съдържателно, дълбоко, всестранно.

Поразяваща е тази особеност на старобългарските писатели - тяхната загриженост за общочовешките проблеми. Те се обръщат не само към българските читатели, а към всички хора и към всички народи. Знаят, че пишат на език, разбираем за всички славяни. България за старобългарските автори е преди всичко част от света, голяма и значима част…

Българското самосъзнание е преизпълнено с жива увереност в световното значение на България. Страната Ви е най-важният етап в разпространението на християнството по целия свят… Това чудо се обяснява не само с гениалността на Кирил и Методий. Чудото е в народа, способен да развие тази идея, тази висока култура.”

октомври 2000 г. - декември 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

КАНЕВА, КАЛИНА. Симетрия на времето, Дума 2008, С., 2012.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Човекът, който възвести Държавата на духа, Земя, С. 2000.
ЛИХАЧОВ, Дмитрий. Големият свят на руската литература. Изследвания и статии, С., АПН, 1976.
ЛИХАЧОВ, Дмитрий. Писма за доброто и прекрасното, Народна просвета, С., 1986.
ЛИХАЧОВ, Дмитрий. САМВЕЛЯН, Николай. Какво ни носи идния век, М. АПН, 1987.
ЛИХАЧОВ, Дмитрий. Култура и съвременност, Христо Ботев, С., 1996.
ЛИХАЧОВ, Дмитрий. Без доказателства, Славена, В. 2012.