Светозар Казанджиев

За него трябва да се пише честно, искрено, талантливо, както аз не умея. Той е много голям и на ръст, и на талант. Когото и да попитате от художниците в Смолян или Пловдив, без колебание ще ви каже: „Анастас Стайков е най-яркият живописец в Родопите!” Името и наследството му звучат като легенда.

По мое мнение, Стайков е един от тримата големи във втората блестяща тройка на Родопознанието. Николай Хайтов в литературата, Димитър Петков - в музиката, той в изобразителното изкуство. Ако използвам баналното „първи”, както го правят лошите репортери, ще ви надуя главите с безсмислено изреждане на факти от неговия живот.

И няма да постигна целта си. Но ако се задоволя само със скудоумни разсъждения, единствено върху темата какво рисува и как го постига, ще пожертвам личността. Образът му върху белия лист ще е сух, схематичен, безплътен.

Ще е на някой друг, не неговият с познатата ни тайнственост в погледа, с насмешливата усмивка, с магнетизма на разказа. И никога няма да се докосна до магическото въздействие на стила му. Нито до Родопската приказка, сътворена от Анастас Стайков.

Ето как се изобразява той в своя автопортрет. От платното ни гледа древен мъдрец, но не от гръцките или римските полиси, а от махалчинката под Турлука в някогашното село Пашмакли, днес град Смолян.

Прилича повече на свещеник, на тарикат или търговец, колкото на артист. Яйцевидният череп, гол до върха, е на човек, който много мисли и много работи. Едното око е широко отворено като огнище, за да обхване света, който го мами, но не проявява особена милост. Другото - присвито, чак затворено, сякаш ни казва: „Така си мислите вие”. Носът му е голям и разчленен от светлината, а скулите, все едно са издялани от стойченски камък…

Устата, тя е уста на майка му, която дружелюбно, чак миловидно, напук на външно грубия образ, ни доверява: „Баирът отсреща, изпъстрен като родопска цедилка, зъберите наоколо, изшилени като комини с чучки, дерето, дето квичи около нас и рипка от камък на камък, песните, гайдите, ах, тези пусти нашенски песни!… На вас това може да ви звучи неинтересно, банално, предвзето. За мен обаче е всичко - дом, Смолян, родина”.

Що се отнася до любовта му към родния край, към махалчинката, която боготвори, тя е неподражаема. Опитвам се да отгатна къде е изразена по-силно - в живота или в живописта му. Но за историята този въпрос няма никакъв смисъл.

Детето на Бога и на природата, забравило да порасне, често сърдито, недооценено, понякога агресивно, нафукано, най-добре знае какво е скрила майка му в раклите и какво е завещал баща му на тавана в къщата, пълна със сенки и призраци.

В големия свят на малката махала, Анастас Стайков открива усталъка на родопските дюлгери, майсторството на резбарите и калайджиите, на терзиите и тъкачките… Всеки ден съзерцава неръкотворните дела на природата, които, бивайки нарисувани, той трябва да обезсмърти.

И докато в началото само открехва вратите на родопския свят, впоследствие той става негов господар и изважда цялото „злато” на Родопите, пречиства го със светлина и го показва на хората.

Още от дете Стайков мечтае да бъде художник. В един разговор със Златю Бояджиев по повод на техните „сватби”, през петдесетте години на ХХ век, той споделя:

„Там, където аз съм роден, друг освен художник не можех да стана. Мама тъче, защото е нямало кой да й каже, че подобно чудо се докарва и с четката. В планината всичко е пред теб, трябва само да го пренесеш върху статива. Отдаваше ми се. Най-напред рисувах вместо игра, после да се покажа, накрая рисуването се превърна в мъка и занаят”.

След като през 1921 г. завършва Райковската гимназия, става писар в Мировия съд в Смолян, но не забравя детската си мечта. Рисува непрекъснато. Част от най-сполучливите си рисунки показва на два пъти в местното читалище „Христо Ботев”.

Мечтата го отвежда в класа на проф. Стефан Баджов в приложния отдел на Художествената академия в София. Годината е 1925-а. Фактът, че той е първият родопчанин, постъпил в рисувалното училище на държавата, го изпълва със самочувствие. Кара талантът му да ври и кипи.

Още следващата година участва в Общата студентска изложба и продава първата си творба „Баба пие кафе”. В дома на проф. Баджов през 1928 г. се запознава със световно известния чешки художник Алфонс Муха и така пристъпва към реализирането на втората си мечта - да дружи с най-големите майстори в занаята.

През 1929 г. завършва Художествената академия с пълно отличие. Високите знания и владеенето на френски език му отварят вратите на „Академи Жулиен” в Париж.

Две години специализира при проф. Пол Пиер Лоран, слуша лекции в Сорбоната по История на изкуствата, посещава Лувъра, много частни галерии, обикаля артистичния квартал Монмартър, където живее духът на Париж…

За да повярва, че светът на изкуството не е концентриран само във френската столица, Стайков посещава Белгия, Холандия, Швейцария и Унгария.

След срещата си с френската изобразителна школа и надникването в европейското изкуство от началото на ХХ век, амбициозният родопчанин се връща у нас, за да доказва себе си и своя талант. Смолян е високо в планината, но хоризонтът му е нисък за неговия размах. Напуска го, за да остане в сърцето му завинаги като мечта, към която да се стреми през целия си живот.

Пловдив е най-близък и по дух, и по бит. Понеже няма работа за художник, става учител по рисуване и френски език в IV прогимназия „Иван Вазов” в квартал Кючук Париж.

Периодът от 1930 до 1945 година е най-усилният период в неговия живот. Тогава рисува запомнящите се и неповторими платна от „звездната” си колекция.

Участва във всички изложби на южнобългарските художници, организира самостоятелни в София, Пловдив и Смолян. Към колекциите му има подчертан интерес.

Една от изложбите му в Пловдив е видяна от 6000 души - факт, непознат до тогава. Посетителите стоят часове пред неговите картини, връщат се отново и се „кефят” пред родопската красота, разказана с богат и пластичен език, огряна от светлина, излъчваща близка и в същото време необяснима магичност.

Приказката върху платното е тържество на симетрията, равновесието, хармонията. Както поетът може да развълнува, така и художникът Стайков ни пленява, рисувайки крайните човешки състояния - радост, мъка, вяра, любов… Те са вдъхновени от селския бит, непосредствената връзка с природата, от близките на сърцето му хора - майката, любимата, съседката, пламналата шума в гората….

Анастас Стайков става част от художническия живот на Пловдив, той е необявеният любимец на публиката. Не познавам друг случай с художник, чиято колекция да е изкупена, преди още да е експонирана в зала, въпреки „солената” й цена.

Поласкан от успеха на своя колега, който без уговорки е явление за родните нрави, през 1933 г. Цанко Лавренов го кани в Дружеството на Южнобългарските художници - Пловдив, на което е председател.

През 1932 г. Анастас Стайков се жени за Невенка Арнаудова, а през 33-а се ражда синът му Петър. Единайсет години след този щастлив миг (1944), туберкулозата идва вкъщи да прибере своето и повежда жена му към вечността. Младият баща, влюбен до болка в своята любов, остава вдовец, с нахапано от обич сърце.

Няма време обаче за скърби, още по-малко за сълзи. Той не е научен да чака бурята да отмине, той е свикнал да танцува в дъжда. Затова през 1945 г. се оженва за биохимичката Ралица Белева, преподавателка в Медицинската академия в Пловдив, и заживява щастливо. Година след това идва на бял свят дъщеря му Мария.

През тези петнайсет усилни години, той участва във всички изложби на пловдивската група, в общите изложби, организирани в София, а през 1937-а показва своя колекция в Смолян.

Неговата картина „Майка бърка качамак” е единствената българска творба, приета на XXIII бианале във Венеция (1942), и веднага е откупена. Другата картина, която въодушевява зрителя, е „Моята майка точи”, изложена на Общата художествена изложба в София (1944).

Има някаква необяснима магия в неговите платна. Всеки иска да притежава поне едно, да си стои пред него и да го гледа. Големият скулптор, академик Иван Лазаров, автор на „Майката на Дебелянов” в Копивщица и на композицията „Те победиха”, казва за тях следното: „Картините на Стайков не са декоративни пана. Той рисува домашните кътове от типичните родопски жилища не само заради тяхната живописна ценност, а преди всичко, защото усеща тия кътове с живота, който е в тях, защото той има лични изживявания в тоя живот”…

Магьосникът от Родопите възпроизвежда по странен начин своите фантазии върху платното. Той тръгва с бял лист и молив за Смолянските езера, например, за Триград, Могилица или Станевска махала и се връща със скица, разчертана на множество геометрични фигури, с вписани в тях цифри и букви. Отделно, на гърба на листа или в тефтер има легенда за това коя цифра и буква какво означава.

И ако „чертането” ви прилича на технически прийом, то не се съмнявайте, че дълбоко в него се е възпламенила и прекипяла онази емоционално-следствена ферментация, от която се раждат характерните къщи, комини, махали, замъци, стъпили на пръсти скали, животни, хора…

През 1950 г. Анастас Стайков започва най-мащабното си платно „Родопска сватба”, познато още и като „Мома се с рода прощава”. Амбицията му е в картината да вгради възкръсващата истина и историческата правда за хората от Родопите, която той познава до болка и непознаването й от другите често му причинява болка.

Върху фактурата е изобразена сватба между християнин и мохамеданка и осемдесет фигури с 80 прототипа. Модели са: съпругата му Ралица, дъщерята Мария, синът Петър, съседи, приятели, войници, самодейци…

За реализирането на амбициозната му задача любителският фолклорен ансамбъл при райковското читалище пресъздава ритуала „Извеждане на булката”. Картината е впечатляваща не само със съдържанието си, но и с размерите - 4 метра на 2.50 метра. След осемгодишен изнурителен труд той я предлага на общата изложба на пловдивските художници (1958).

Творбата предизвиква фурор. Зрителите я приемат не само като широкообхватен творчески факт, а като внушителен паметник на изящното изкуство, като живописен документ на епохата, като оръжие на художника, подпомагащо единението на хората от двете етнически групи в Родопите - християни и мохамедани, но все българи. Родопчани от Пловдив, Асеноград, Кричим, от близките села и градове в планината се стичат на тумби в града под тепетата, за да открият себе си, да целунат ръката на майстора, изобразил тяхната дружба и любов, която крепи живота им.

Интересът към картината е необичаен, 35000 души плащат вход, за да я видят в Градската художествена галерия.

В същото време, тя предизвиква и най-голямата дискусия в Съюза на българските художници. В периодичния печат излизат над 30 статии по адрес автора. Въвлечено е цялото общество. Този открито афиширан и безразсъдно раздухван „скандал” поставя началото на дълбока криза в развитието на художника.

Тъкмо когато той вижда пред себе си безкрайната светлина, в живота му настъпва мрак, угасва пламъкът на надеждата, че може да промени статуквото, да забави течението, да защити себе си. Със сетни сили и ентусиазъм опитва да спре препускащите коне на времето.

Напразно, „новите” варвари не искат вече спокойствие и го отблъскват. Започнало е голямото преподреждане на творците - „правилните” в живота, „неправилните” - във вечността.

Най-напред е ударен Александър Жендов, след това - Димитър Димов и романът „Тютюн”. Седмият конгрес на БКП през 1958 г. отхвърля окончателно култа към личността и започва прочистване на партийните редици.

Димитър Остоич като представител на Централния комитет на БКП е натоварен да постави на място кривналите от правия път. На мушката му са литературният критик Борис Делчев, художниците Бенчо Обрешков, Ненко Балкански, Анастас Стайков. Балкански и Стайков са обявени за „опасно явление”.

Групата на пловдивските художниците е обвинена във формализъм, в бягство от съвременната тема, в неразбиране повелята на новото време.

На откриването на Общата художествена изложба през 1958 г. от София идват в Пловдив два автобуса „подготвени” критици и нови художници. На Георги Попов е възложено да вразуми френския възпитаник Анастас Стайков, загубил връзка с родната действителност.

В рецензията му, отпечатана в брой 18 на вестник „Народна култура” от 11 май същата година, четем: „Длъжен съм първо да кажа, че бях потресен от огромната работа, която Стайков е извършил. Ясно е, че художникът е работил със себеотрицание. Уви, също така съм длъжен да заявя, че този труд е почти напразен. Това е халосни снаряд от голямокалибрено оръдие. Целта не е достигната, защото липсва заряд”.

„Аз и сега питам, може ли човек да бъде наказан заради формата на своя творба? Той не нарисува апотеоз на войната, не нарисува порнография или минали политически величия - възмущава се Мария Стайкова, дъщеря на художника. - Той нарисува сватбен обичай в Родопите. Дали картината е проява на битовизъм, етнография - много важно! Може ли заради формата на тази картина баща ми да бъде понижен от член на Съюза на художниците в кандидат-член. Последствията от тази репресия бяха преди всичко морални, душевни, опустошителни за цялата ни фамилия. Картината „Мома се с рода прощава” беше закупена от галерията в Смолян на цена, по-ниска от тази на рамката. А е изпълнена в масло и е рисувана 8 години?!”

Онези, които познават отблизо Анастас Стайков, твърдят, че е бил суров човек, окастрен откъм радости и съблазни. Съдбата, която не пропуска случай да го възвеличи или да се погаври с него, прави от добрия и нежен човек егоцентрик, самохвалко, свръх емоционален творец, каквото и да значи това.

Изказва мнението си в прав текст, оцветено понякога с попържни и клетви. Никому не цепи басма, воюва на естетическия фронт и нерядко около него лежат „трупове” на предатели, критици, глашатаи, опитали се да купят душата му.

Знае, че е неповторим и не желае да бъде сравняван с когото и да било. Държи се на положение, прекланя се пред домашното огнище, носи прости одежди - дочен костюм и както отива с него до ресторанта да „удари” една мента, така влиза и в ателието да нарисува поредните родопски къщи, миловидни зъбери или разтворени мусандри, пълни с разкош.

Това негово преклонение пред дома е отразено и в наименованията на картините му - „У дома”, „Тих кът”, „Баба ми”, „Моята майка точи”, „Баща ми на тезгяха”, „При люлката”, в многото му огнища - „Край огнището”, „Бедно огнище”, „Димница”…

Анастас Стайков става прекалено чувствителен, когато гилдията му обръща гръб, след „Родопската сватба”. Поръчковите критици го прегазват като валяк. Етикетират го като „битов” художник, „натуралист”, „грубо реалистичен”, „ретрограден” и прочее епитети без никакво съдържание.

Организираното класово-партийно поругаване го съсипва. Отчаян, низвергнат, сам, Анастас Стайков спира да рисува цели 15 години. Единствен, който идва да му стисне ръка и да поговори с него, е Владимир Димитров-Майстора. „Господин Стайков, нашият народ е малък, а малките народи трудно понасят големите предизвикателства. Не го изпитвайте! Това е работа на Друг. Но Вие сте длъжен да рисувате!”

Нямам съмнение, че Стайков е наложил този си образ, за да се защити. Не е възможно да се промени току-така човекът с отрадно чувство за хумор, с много топлина и светлина в душата, с подкупваща благост в характера, с искрено отношение към хората.

В едно свое писмо художникът Здравко Александров пише: „В живота рядко съм срещал човек като Анастас Стайков, притежаващ такава етичност, топлота, сърдечност. Този прекрасен човек определи пътя ми като художник. Той можеше да вдъхне истинска увереност в онзи, който търси брод в живота”.

Но времето е по-силно от нас. Познавам писатели, които в началото на своята кариера бяха едни хора - много по-добри, щедри, открити и ясни, но след като бяха подложени на небивал шантаж от страна на свои колеги, на несправедливи упреци и чужди вини, на неглижиране и атаки от всякакво естество, те станаха съвсем други.

Загубиха себе си, загуби и литературата. Човешката душа търси спасение, дори с цената да промени своята същност. Така е и в природата.

Няколко пъти Ралица Белева го сварва да стои безмълвен пред портрета на първата си съпруга Невенка Арнаудова. Стои и я гледа. Гледа я с цялата си любов и с цялата безнадеждност на света. Това пробужда женското в нея. Ревност. Страх. Чувство за принадлежност…

- Стига! - изшепва през зъби втората му жена.

- Гледам, Ралица, гледам. Чудя се какво да кажа на Невенка - отвръща й, сякаш в просъница, и продължава да общува с картината.

Не само Ралица Белева, синът му Петър, дъщерята Мария, пък и ние с теб, драги читателю, трудно може да си представим такъв исполин, във физически и духовен план, човек-планина - енергичен, шумен, зеленоок - клюмнал, отчаян, безпътен.

Въпреки че обстоятелствата не подбират своите жертви нито по ръст, нито по талант. Анастас Стайков преодолява кризисните моменти в своя живот благодарение на силната вяра в себе си и родовия си корен. Петнайсет години „ближе рани”, „събира и изважда”, преосмисля пътя си, възражда се.

Открил, че животът е по-голям от всички нас, той се впуска отново в надпревара с него. И естествено, пак тръгва от своята махалчинка, от своя Смолян, от планината. Излиза с цялото й богатство и красота - халища, покрови, козяци, аглоци, мендили, родопски терлици, чорапи, ръкавици, тестемели, тепелици, колани.., но не да ги продава, а да ги показва на другите, да ги радва.

Прави първата етнографска изложба в Смолян (1967) „Очи гльодали, сорце ткало”. Показва я в София и Пловдив и навсякъде предизвиква фурор, доказвайки отново кой е той и къде е роден. „Гледайте, това чудо може да се роди само от едно голямо сърце и още по-голяма любов! От родопчанката. От моята родопска земя…”

Тези думи той казва пред Българското радио след откриването на експозицията в Смолян. Лека-полека започва да се надига като Везувий, но не да руши, а да създава, да обогатява, да възпитава. Вратата вече се е отворила.

През 1968-а организира текстилна изложба „Из раклите на Тракия” в Пловдив, по-късно - „100 години женско движение” - Карлово 1978 г. Следват самостоятелни изложби в Пловдив (1979), в Мадан и Славейно (1981), в Смолян (1985), в Пловдив и София (1986), в Ловеч (1987), в Смолян (1988)…

Пред нас се изправи познатият и непознат Анастас Стайков, творецът със силна емоционалност, търсещ, обичащ, респектиращ. И пак с онази естетска прецизност във всичко. „Може хляб и сол да е, ама в хубава чиния да е сложено”, спомня си снаха му Христина. В картините отново ни покорява неговата митология за Родопа. Той нарисува за поколенията свой „анастасстайковски” портрет на планината - многолика, тайнствена, вечна.

Когато дойде новината за кончината на Анастас Стайков, мнозина в Смолян изтръпнахме. Нещо опустя в мен. Сякаш си бях загубил ключа за вкъщи. Докато бе жив, не ме вълнуваше кой знае колко. Беше някъде там, в Пловдив, рисуваше, а аз минавах през живота със самочувствие, че го имам като наследство, което не се губи, и рано или късно ще ми потрябва. Младежка глупост и суета!

Йосиф Хербст казва, че обективна статия няма и не може да има, защото само субективната статия е честна, а след това е добра или лоша, затова няма как да избягам от личния спомен, от субективизма, когато пиша за Анастас Стайков.

Животът на този достоен син на България изглежда като на длан, но само изглежда. Не е достатъчно да кажеш за него, че е поет на Родопа и да мислиш, че си казал всичко. Родопите и Смолян са само декор на сложната му съдба.

Зад колоритната завеса, пред която се възторгваме и въздишаме, е човекът и неговият неповторим свят. Свят като драма, често разтърсваща, тласкала го през дългия му живот (83 години) от възхода до падението и обратно.

Драма, в която той изпълнява винаги централната роля, без да го интересува дали се харесва. И приема с еднакъв възторг и освиркванията, и аплодисментите.

Същата тази съдба не го пощади и при смъртта. Петър, любимият му син, беше в чужбина, гилдията - разединена в любовта и оценките си към него, а на гроба му, като отровен паяк, стоеше булдозер.

Изкопал дупката, в която да го положим, той чакаше безчувствено над ямата да го зарови. Това технизиране на раздялата ужаси не само мен, а цялата група, която водех от Смолян. Нали последната шепа пръст, хвърлена върху ковчега, е последната дума между живия и мъртвия?

Опечалените съпруга, дъщеря и снаха, дванайсет души от родния град, художникът Любомир Самарджиев и още двама-трима непознати бяхме процесията, потеглила към „града” на мъртвите.

Бидейки от малкия град, където нещата са все още истински, ние бяхме страшно сконфузени. За да се избавим от чувството, че сме при майстора по задължение или от благоприличие, както невярващите ходят на църква, коленичихме пред гроба му и с ръце покрихме ковчега със суха есенна пръст.

Беше 10 септември 1988 г.

***
На 19 май 2018 г., шестдесет години след първото й представяне в Пловдив, картината „Мома се с рода прощава”, реставрирана до някаква степен, бе приютена отново в Художествената галерия в Смолян.

Втората й премиера пожъна не по-малък успех от първата. Тази мащабна творба на Стайков има особена стойност за него. Тя преформатира целия му живот, но повлия и на родопчани. Превърна се в част от тяхната биография.

След идейното й заклеймяване, картината идва в Смолян и започва да си търси място - в Учителския институт, в галерията, по тавани и мазета, накрая в два кюнеца за печка.

Резултатът е катастрофален. От нея не остава почти нищо. Две години реставраторите работят над нея, но част от „раните”, нанесени й от времето, са неизлечими.

Шансът й за втори живот е благодарение на Мария Стайкова, дъщерята на художника, която живее в Австралия.

Макар че картината „Мома се с рода прощава” е своеобразна Голгота за своя създател, в наши дни мнозина художници и изкуствоведи смятат, че Анастас Стайков е решил тази трудна задача по маниера на големите майстори. И е създал вълнуваща българска живопис.

Такъв бе големият художник, поетът на Родопа Анастас Стайков. Христина Стайкова, неговата снаха, казва: „Съдбата му бе заплетено кълбо от изпитания, драматични събития и фатални последствия. Но той си остана един наистина уникален творец и уникален човек”.

ноември 2018 г.

——————————

НЕГОВИЯТ ЕЗИК

——————————

МОЯТ СМОЛЯН

Горда твърдина от скали извисени. Легендарно вкаменена „Невеста” не дала ни род, ни език. Небе - набито синьо, чак чернооко. Урвите на Бухльовица, на Соколка - преграда и опора. А Карлък наддаден, див и космически дивен, сякаш Бетховен.
Растях сред тази гигантска причудлива корона на Орфей. Тя ковеше съдбата на моя живот. Аз я рисувах и рисувам.
Не й устояха ни Златю, ни Барака, ни Перец. Посребря палитрата на Дечев. Блесна Здравко Александров. Иван Христов се срасна с нея.
Нашата незаменима махалчинка. На скала. Отпред урва. Нанизана верига от величаво сиромашки къщи.
Нашата дюлгерска къща. Все затъжена за своя стопанин гурбетчия. Глух тезгях, изтрита стълба, окадена одая. Ден прелазил през пода.
Два стана пееха денем и нощем. „Майчини очи гльодаха, майчино сорце ткаеше”. Чеиз за нечия моминска радост. Какви кичени халища, какви грейнали аглоци, алени миндили - „изник слонце по росно ливаде”.
Креташе нашето семейство от жени и деца. Живееше със своята немотия, изсушила и хляб, и сълзи. Сиромашия, която те мъчи и те кара да я рисуваш.
И аз я рисувах.
Рисувах огнището с приповдигнатия кютюк, черната харкома с опустелите картофи, хладинката на бледосинята лампа.
Рисувах шарените кръпки на коравата възглавница, на изтънялата постеля - ръждиви останки от отнесена родопска младост.
Рисувах изпитите ръце на майка и на баба, превита над руданя.
Рисувах царевичен хляб, по-сух от дървената софра, по-благ от кутела с бял лук.
Рисувах плахата виделина - виделина на блестунка, надвита от ройнати сенки.
Рисувах живота на нашата къща, живот, който давеше всички махалчинки.
Мой Смолян, моя Родопа, мое детство!

1972 г.

——————————

ЗА МЕНЕ СИ

Роден съм в град Пашмакли (Смолян). Произхождам от рода Харбалийци, който води началото си от с. Левочево.
Дядо Стайко бил гурбетчия - дюлгерин. Баща ми Петър също беше дюлгерин. Заедно с брат си Митю градяха къщи (от темел до ключ) из Беломорието. Идваха си лятно време, но за месец-два. Баба Рада въртеше къщата. Майка ми и сестра ми денем-нощем тъчаха „чуждо”, на два стана. Ние четирима братя, учехме и работехме. Четяхме и пишехме около огнището. Осветляваше ни огънят, или борина, а по-късно газена лампа. И четиримата синове спяхме наедно на пода, завити с един покров.
Грижовна майка имах… Какво желание имаше да се изучим. Колко пъти е викала на баща ми: „Петре, нимой гу прувада негу на рапта. Йе ша идам. Той има да пее книга”.
Моят характер тя определяше така: „То Насу ми е млогу добър, ала е йеце руклив”.
Гостува ми в Смолян художничката Дарена Георгиева. Водехме задълбочен разговор за изкуството. Без да забележим, майка слушала разговора. По едно време се обади: „Е, пък ако питате моес юм, ше рекам да има и по-горни картини, да има и по-долни, та да има за всички”.
Едно нейно гостуване в Пловдив продължи доста. Затъжи се за Смолян. Загледана през прозореца ми вика: „Наску, нах кутра страна е Пашмакли, оти йе требва малку пу малку да са прибирам”. „Оти борзаш, маю?” „Оти туф ма притискат барчинисе.” „Чи де има в Пловдив барчини, маю, чи в Пашмакли нема ли барчини?” „Чи нема. Там е едно широку, едно огледну…”
Пословично беше взаимното уважение между майка и баба (снаха и свекърва). Ще се почука на портата и майка ще се провикне: „Бабу, дошла е жена. Носи прелу за ткаене. Пак е и не вапцану. Слези са оправите. Ти са по-сеташ, ти си по-опитна”. Баба ще отговори: „Нивесту, думай ти. Хас ти знаиш какви буе требват. Пазари гу ти”.
Много, много съм рисувал майка. И на руданя, и на софрата, и как ли не. Най-добрата ми работа с нея си остана „Моята майка точи”.

1984 г.

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО

Димитър Аврамов:

Стайков е един от интересните ни художници през 30-те години на миналия век. Свързан с Родопския край, по-специално със Смолян, където е роден през 1905 г., той му посвещава цялото си творчество. Не се сещам за друг случай на подобна съдбовна преданост, на пълна обреченост. Целият му предметен, мисловен и емоционален свят е центриран и кръжи около светлините на неговото детство.
Смолян и околностите, планината, къщите, родният му дом, огнището, котлето, софрата с месалите, газената лампа, миндерите, шарените черги, долапите, полиците, одърът, тезгяхът със дюлгерските сечива на баща му, баба му с хромела на чашка кафе, с хурка майка му - точи баница, бърка качамак, върти чекрък, самотни и тъжни млади родопчанки в красиви одаи… Странна романтика и благочестива любов към миналото и неговите вековни опори лъхат от този български и, уви, отдавна изчезнал свят!

Васил Стоилов:

Някога големите пейзажисти на Франция изживяваха дните си на село, захласнати по реки и върби, влюбени в слънцето и с езически фанатизъм правеха изкуство. Но неколцина от най-личните наши художници днес (1937) не живеят в София? - Дечев, Лавренов… Между тях е и Анастас Стайков. Нему тепърва предстои още повече вдълбочаване, овладяване на повече изразни средства, съвземане…

Цанко Лавренов:

Анастас Стайков е мистик, той е мечтателна натура. Израснал е всред тайнствените гори и скалисти върхове на Родопа. Дълбока, прочувствена мистика има във „Вечно кандило”, „Света Петка”, „Покой”… Стайков е искрен, а това е най-ценното за художника. Той е естет, в картините му има чувство за мярка. Пловдивчани трябва да се радват, че фалангата на младите хора на изкуството се засилва с още един даровит художник. (Думи, казани при приемането на Ан. Стайков в Дружеството на южнобългарските художници, 1933 г.).

Димитър Киров:

Анастас Стайков е едно голямо явление в българската живопис. Ако вземем само гвашовите му картини с етнографските родопски сюжети, достатъчно е да се убедим, че те са направени с много професионализъм, пестеливо, точно и същевременно с рядка художествена култура и голяма любов към родното, към българското. Цялото творчество на Стайков е пропито с тази голяма любов, той беше един истински родолюбец. Такъв беше и неговият син, Петър Стайков, който продължи, макар и не толкова като художник, присъствието на баща си в Родопите.
Анастас Стайков беше човек със силно развито чувство за хумор, с много топлина в душата, присъща на истинския родопчанин, с топлина в гласа и в отношенията си с хората, която беше пренесъл и в семейството си. Като дългогодишен учител, той е дал много и в областта на образованието и възпитанието. Времето е било такова, че той и другите му колеги не са могли да съществуват като свободни художници, единственият начин да си изкарват прехраната - на себе си и на своите семейства, е било да станат учители и да се занимават с приложна работа.

Любомир Самарджиев:

Името на Анастас Стайков винаги го свързвам най-напред с онази известна негова картина - “Мома се с рода прощава” (”Родопска сватба”), която навремето така силно беше разбунила страстите на художници, критици и публика. Картината беше закачена в дъното на залата на Художествената галерия, заемаше цялата стена, само рамката й беше над 0.5 м широка. Цялата родопска общност в Пловдив се събираше под нея, беше им като олтар, тук се държаха речи, пееха се песни, водеха се спорове, защитаваха я от появилите се в печата и на други места критики… От София бяха дошли критици и художници, залата не можеше да побере публиката, затова отвън бяха монтирани високоговорители и улицата наоколо беше изпълнена с народ. Чуваха се остри спорове, защити, упреци… Картината беше свръхреалистична, с приповдигната чувствителност, а в художествения ни живот вече се бяха появили други повеи… Художествената академия направи изложба на горния етаж на галерията (долу беше експозицията на майсторите). Свои работи бяха изложили Христо Явашев, Христо Стефанов, Димитър Киров, Георги Божилов, Йоан Левиев и др. Те показваха по-различни неща, експресивни, дръзки, “модернистични”, както се казваше тогава. На техния фон картината на Стайков наистина изглеждаше грубо реалистична и този стил, доскоро официален и правилен, вече не се котираше, както казах, в изкуството у нас се бяха появили вече други повеи.

Николай Хайтов:

Свята истина е, че цялото творчество на Анастас Стайков е всъщност един голям портрет на многоликата родопска душа. Чудя се на тези, които някога са упреквали Стайков в натурализъм! Как не са имали очи да видят, че той е роден поет, и да почувстват неговия малък домашен свят, в който като в капка роса се оглежда цялата човешка Вселена.

Дочка Кисьова-Гогова:

Свикнали сме да свързваме Стайков с Родопския край, откъдето произхожда и на който посвещава цялото си творчество. Битът, културата, природата и архитектурата на Родопите са неговото вдъхновение. Богатият пластичен език, свежият колорит, в който откриваме красотата на планинските багри, и онази приказна светлина, бликаща от платната, придават на творбите му неповторим чар.
Още през 30-те години на ХХ век младият Анастас Стайков печели симпатиите на широката публика. През 1937 г. изложбата му в Пловдив е
посетена от 6000 души.

Петър Константинов:

Анастас Стайков проникна до най-интимните глъбини на духовния свят на родопчанина. Неговите „огнища”, „родопски вечери”, дори самотните му планински къщи и безлюдни каменни пътища са вдъхновена песен за родопския дух и характер, за вечните истини и нравствени устои в живота на българина от южните планини. В картините му можете да откриете следи от огън, на черна напаст и природна стихия, но навсякъде в тях ще откриете и зарята на оня мъдър оптимизъм, който е бил яка и животоспасителна опора за много поколения от народа ни.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

АВРАМОВ, Димитър. Без да е водеща фигура, Летопис на едно драматично десетилетие, С. 1994.
АЛЕКСАНДРОВ. Здравко, Оригинален творец, Родопски устрем (Смолян), Здравец, № 12, 31 дек. 1985, с. 3.
ГАДЖЕВ, Владимир. Човекът, който рисува Родопа, Банкер, № 15, 30 апр.- 6 май 2005, с. 44.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Аз я рисувах и рисувам…”, Родопски устрем, № 84, 18 юли 1981.
КОРУЕВ, Тодор. Стопляща сърцето светлина, Работническо дело, № 340, 6 дек. 1985, с. 5.
МАДЖАРОВ, Кирил. Родопската действителност и творчеството на Анастас Стайков, Час, № 29, 24 март 1937.
МАТЕЕВ, Матей. Плодоносно творческо дълголетие, родопски устрем, № 91, 4 авг. 1981.
ПАШЕВ, Георги. С дълбоко проникновение: Писателят за творчеството на художника, Родопски устрем, № 37, 29 март 1986.
СВИНТИЛА, Владимир. Един поет на Родопа, Родопи, 1982, № 3, с 40-41
ХАЙТОВ, Николай. Докосване до родопска душа, Литературен фронт, № 50, 12 дек. 1985, с.3.
ХАРБАЛИЕВ,Владимир. Изкуството на Анастас Стайков - първите 30 години от творческия път на художника, Известие на музеите в Южна България, 20, 1994, с. 277-290.
ШИШКОВ, Стою. Анастас Стайков и неговото изкуство, Родопски страж, № 44-45, 19 февр. 1935.