Светозар Казанджиев

На 17 май 1904 г., когато турски аскер докарва мъртвия знаменосец на Карлуковската чета Кольо Шишманов в Славейно за разпознаване, той става на шест. Твърде малък е да разбере защо хората вървят към църквата „Свети Илия”, а не се радват.

Защо душите им са обладани от смразяващ страх за децата, за себе си, за селото. Защо вместо на комка, те са призовани на кървава панихида. За разлика от невръстния рожденик, славейновци знаят присъдата - село, което даде комита за Илинденско-Преображенското въстание, ще бъде подпалено и изравнено със земята.

На хармана, край високата камбанария, върху брезент, лежал кървав и обезобразен труп на мъж, а около него, наредени в полумесец, стояли войници от турската армия и наблюдавали поведението на всеки. Особено на жените и децата.

- Буйрум, гяур! Буйрум! - махал със сабята си турски офицер и подканял уплашените славейновци да се приближат до трупа и да кажат дали го познават. Черният му кон нетърпеливо пристъпвал от крак на крак, сякаш негодувал, че е заставен да участва в това изстъпление.

Хората минавали край трупа и до един познали под черната кръв лицето на Кольо - Яниния син, байрактаря на Пейовата дружина, съставена от 16 първи братовчеди Шишмановци, но всички казали: „Не е тукашен!”, „Не е наш!”, „Не го знаем!” Напрежението се нажежило, когато дошъл ред да мине Яна Шишманова - майката на юнака.

- Не го познавам! - отвърнала тя и устните й затреперали под напора на сърцето, готово да изкрещи: „Защо убихте сина ми, душмани!?”

- Не го ли позна, жено? - спрял я със сабята си турският офицер, все така възседнал черния ат.

- Не го знам! - отвърнала втори път Шишманица и дръпнала бялата кърпа от главата по-ниско над очите си, за да не го гледа.

- Заплюй хаирсъзина, щом не го знаеш! - продължил да се гаври злодеят.

Земята се разлюляла под краката й, камбанарията надвиснала като боздуган над нея, сърцето се блъскало в гърдите й, но тя издържала. Пристъпила напред, погледнала за сетен път чедото си и го „заплюла” с най-горещата майчина обич, преди да се отдалечи и потъне в хаоса…

Това „Не го познавам!” ще остане завинаги в паметта на шестгодишния рожденик, за да му напомня от какви хора е сътворен и как трябва да пази тяхната чест.

Половин век по-късно, когато проф. д-р Константин Чилов е чл.-кореспондент на Българската академия на науките, любим преподавател на студентите в Медицинския факултет към СУ „Св. Климент Охридски”, когато е всепризнат ерудит в българската и европейската медицина, учен със световна слава, ще каже: „Много често забравяме тезата, че човек е само достойнство и социална значимост и че той няма цена”.

Някогашното комитско село Карлуково, дало на историята Пейо и Кольо Шишманови, основателно се нарича „Родопското Оборище”. През Възраждането то е люлка на националноосвободителните и църковни борби в Родопите.

Днес в Славейно живеят стотина човека, предимно възрастни хора, но това не му пречи да се гордее със своите 103-ма лекари медици. От всяка къща е излязъл най-малко по един доктор. Това са осемдесет и един лекари, шестнайсет стоматолози и шест фармацевти. Медицинските сестри и фелдшерите са отделно.

В авангарда на тази внушителна академичност вървят 24 професори, доценти, старши научни сътрудници, академици и член-кореспонденти на БАН.

Първият и всеобщо признат между тях е проф. д-р Константин Чилов. Този знаменит факт дава основание на професионалната общност да провъзгласи Славейно за „Свещено място на българската медицина”.

Константин Чилов се ражда двайсет години (1898) след Руско-турската освободителна война в семейството на Чило и Гита Николови. Родителите му отглеждат осем деца - 6 момчета и 2 момичета. Константин е шестото поред дете.

Дядо му по бащина линия, Никола Райчевски, е 20 години кмет на Славейно. Макар неграмотен, за разлика от жена си, той е педант в прецизността при събиране на данъците и отчитането на всяка стотинка народна пара. Приходите и разходите записва на рабош (разцепено на две дърво, на което се изрязват сметките във вид на резки).

Другият дядо - Никола Шопов, е зъболекар, народен лечител, открил за себе си здравословната сила на плесените (пеницилина) далече преди Флеминг да го подари на човечеството (1928) и години наред хекиминът на Карлуково (Славейно) лекува с мухлясал квас (хлебно тесто) рани на животни и хора.

Освен селски доктор, Н. Шопов е просветен, читалищен и църковен деятел. Той е първият баща в селото, изпратил дъщеря си (Гита) на училище.

В бащината къща на Динко (К. Чилов) често е идвал войводата Пею Шишманов, след като е преместено ръководството на Илинденско-Преображенското въстание от Чепеларе в Славейно през 1903-а.

Чило Николов е сред малцината млади мъже, които през 1900 г. „хващат” балкана с пушка на рамо, сабя през кръста и китка в гуглата.

Оттук тръгва закваската на бъдещия лекар хуманист и внушението, че свободата и знанието са най-голямата ценност в живота на всеки човек. Тук се научава да усеща болката в другия със сърцето си, да обича хората и никога да не забравя, че и той е като тях.

Със започването на Първата световна война през 1914 г. започва и самостоятелният му път на израстване. Чилов постъпва в прогимназията в Гюмюрджина (Комотини), Северна Гърция и я завършва с отличие. Тук през 1890 г. пламват искрите на Българското Възраждане. Изградена е община, наше училище, църква, архиерейство…

Из улиците, на чаршията, в църковата звучи българска реч. Всичко това загубваме през 1919 г. с Ньойския договор. Стремежът на младия юноша към знание се проявява и в Мъжката гимназия в Пловдив, както и по време на даскалуването му в Славейно, Одрин и Асеновград.

Чилов не е просто учител, който след часовете се прибира у дома на топло или на хлад. Той гледа на професията с очите на възрожденец. Но пред домашните работи на децата много по-интересни са му мехлемите на дядо Никола, огънят в очите на оздравелите и благодарни съселяни, билките и разходките из горите…

В една лятна ваканция през 1918 г. с неколцина приятели Динко създава културно-просветното дружество „Чил-тепе”, на името на близкия връх до Славейно. Там се заклеват, че когато завършат висше образование, ще се върнат да работят в село. Сложили обещанията в бутилка и я заровили на върха.

След като завършва гимназия, Константин Чилов записва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. В края на първия семестър е разочарован от юридическите науки и се премества в Медицинския факултет, но и там не е очарован.

Изкарва един-единствен семестър и започва да мисли - накъде да върви и как да се справя. Очаквал е много повече от преподавателите, от програмата, от учебниците. Липсата на пари в брой попарва всичките му копнежи.

Годината е 1919-а. Тогава се обръща с молба за подкрепа към своя най-голям брат - Никола, в чието лице вижда не само блестящ пример за подражание, но и „стълб” за финансова и всякаква братска опора.

Никола Чилов е роден през 1885 г. Завършва финанси в Ерланген („Градът на Сименс”), Германия и през 1910-а се връща в България с титла доктор на икономическите науки.

Работи като финансист и секретар на Българската екзархия и като банкер в София, председател е на Съюза на българските индустриалци, председател на Българо-американската камара… Всякъде работи усилено, използва ума си, усъвършенства се. Става един от водещите индустриалци в България.

„Идеологът на българската буржоазия” Атанас Буров казва по негов адрес: „Има хора, родени за дърдорковци, но има и такива като д-р Никола Чилов от Родопите - за делови мъже. Този човек печелеше всяка година милиони”.

И сякаш да потвърди оценката за себе си, през 1914 г. Чилов създава на гара Костинброд най-голямото химическо предприятие на Балканите. Продукцията му (перилни и други препарати) се изнася в САЩ, Англия, Германия, Италия, Япония…

Големият индустриалец откликва на молбата на брат си. Радва се, че той върви по неговия път, но смята, че посоката му трябва да се коригира навреме. Медицината в Европа няма нищо общо с медицината в София. Тя се движи с едри крачки през новото и само там, в Европата, бъдещият лекар може да намери себе си.

Никола Чилов приема да издържа следването на Константин в чужбина при две условия: да не се занимава с политика и с жени. Той заделя определена сума пари, продава част от фабричните сгради, „ненужни” за производството, и по този начин осигурява на брат си щастливо пътуване за Виена.

На гарата в София Чилов го прегръща и с известна завист му казва: „Брат ми, пред теб е целият свят. Отивай да го превземаш!”

Константин Чилов е благодарен на брат си до края на своя живот. Никога не крие, че именно с неговите пари е станал това, което е, и е постигнал детската си мечта.

Не се отрича от паметта му и в най-смутното време, когато след 9 септември 1944 г. народната власт прибавя д-р Никола Чилов към списъка на „буржоазните” индустриалци и изтрива като с гума биографията и професионалните му успехи.

Градът на Мария Терезия, на Моцарт, Щраус и Цвайг, на европейската аристокрация, на баловете, блясъка, науката го приема великодушно. Радва се на младостта му, на дарбата, заложена в него, на надеждата, която искри в очите му.

Във Виена Константин Чилов се отдава освен на медицината и на писателската си страст. Пише пиеси, стихове, драми. В тях влага цялата си душа, но не толкова, за да покори европейския театър, колкото да усъвършенства общуването си с хората.

Да създава атмосфера на доверие - единственото безплатно лекарство за пациента. Защото вече разбира, че и най-скъпата техника не може да замени благата дума, спокойния разговор, вдъхването на кураж и воля за оздравяване.

Често повтаря пред студентите, че човеколюбието и вниманието към болния нямат финансово изражение и не се начисляват в сметките, ала са част от лекарското изкуство.

Нито един лекар не е открил по-добро лекарство за умореното тяло и посърналата душа от надеждата.

Тази философия става смисъл на неговия личен и професионален живот. Тя прозира и в литературните му творби. Ето откъс от едно есе, писано по онова време:

„Утре е Коледа. Камбаните звънят. Суровият живот обаче е смразил душата на това човечество, затворено в тесните и задънени улици на омразата и егоизма, където то се бута с лакти в борбата за живот и затова рядко чува камбанния зов. В такъв момент се поражда в душата ти светлата надежда, на която мнозина не се кланят, но все изпитват”.

След години, като професор, той учи студентите да се отнасят към пациента както се отнасят към своите родители. Да уважават живота, да се грижат за болния и никога да не забравят, че всеки човек има право да боледува и оздравява, да страда и умира с достойнство.

През 1925 г. завършва Виенския университет. Известен сред колеги и преподаватели със своето трудолюбие и неуморно търсачество, със светлия си и човечен характер, с връзките си с най-ярките имена от Виенската медицинска школа, Константин Чилов печели доверие и много приятелства. Поканен е да специализира в Австрия и Германия.

Последва „чиракуване” при проф. Фолхард в университета в гр. Хале и проф. Епингер в университета във Фрайбург, Германия, както и при проф. Хвостек във Виена. Най-силно влияние върху него оказва връзката му с проф. Оскар Велтман, водещ представител на Немско-австрийската медицинска школа.

Въпреки примамливите предложения от немска и от австрийска страна да остане на работа там, Константин Чилов избира България. На един прием в австрийската столица, когато оркестърът засвирва „На хубавия син Дунав” от Щраус и виенчани се залюляват върху „вълните” на валса, Чилов си спомня за заровената бутилка в „пазвата” на Чил тепе.

За клетвата в нея, която той дава пред своите приятели и пред себе си, че когато стане „голям”, ще се върне в родния край.

През 1927 г. Константин Чилов пристига в София със „златна” диплома в джоба. Пътят пред него е ясен, съдбата е отредила да служи 30 години на медицината и на болните хора. Тридесет години, но по значение равни на цяло столетие за българската медицинска наука.

В началото започва като доброволен асистент в Пропедевтичната вътрешна клиника на проф. Стоян Киркович в столицата. През първите месеци от назначаването на младия доктор професорът е озадачен защо такъв ерудит, диагностик и находчив специалист започва като доброволец, без заплата.

Няколкото месеца съвместна работа му дават отговор на всички въпроси. От самото начало Чилов работи по много и интересни научни проекти. Резултатът от тях дава отражение върху развитието на българската и световната медицина.

Вестта за кончината на един от най-скъпите му преподаватели, приятел и колега Ервин Лик го натъжава, но го кара и да си спомни за „Лекарят и неговото призвание”, книга, превърнала се в манифест за лекарското съсловие.

Вместо некролог, той пише следното: „Лик е убеден, че в днешната лекарска дейност много неща са противни на съществото на лекаря. Лекарството (съсловието) той разделя на две - лекари и медици. Медици нарича лекарите, които не отговарят на призванието си, които той счита за карикатури на лекарското изкуство, които се срещат както из държавните болници, така в частната практика. Според Лик най-добър лекар е този, който съчетава в себе си техника, знание, личност”.

През 1935-а Чилов става хоноруван, а през 1940 г. редовен доцент в Клиниката по вътрешни болести на проф. д-р Васил Моллов. Но животът на никой от нас не е постлан само с рози. На 1 юни 1936 г., на път за София, недалече от гр. Пирдоп, колата на Никола Чилов, в която е и той, катастрофира и се обръща в крайпътно дере.

На място загива приятелката на брат му, оперната певица Христина Морфова, а седмица по-късно умира и той (Никола Чилов) в Александровска болница - София. Чилов се отървава с едно счупено ребро.

Така амбициозният предприемач от Родопите и оперната прима от Стара Загора, „която обладава рядък, феноменален глас с необикновено красив тембър и заразяваща топлота”, напускат този свят, преди да успеят да го опитомят.

От 1945 г. до края на дните си Константин Чилов е професор и ръководител на Клиниката по вътрешни болести. Много скоро хората започват да я наричат „Чиловата клиника”.

Той е един от основателите на Института по клинична и обществена медицина. Вече 47-годишен, професорът непрекъснато води със себе си групи млади лекари, които работят под негово ръководство.

За да не прекъсва научноизследователската, творческата и лечебната си практика, Чилов работи от седем часа сутрин до среднощ и спи в клиниката. През 1948 г. е обявен за член-кореспондент на Българската академия на науките, а две години по-късно - за лауреат на Димитровска награда.

В последния момент обаче двама негови асистенти, които той е покровителствал и назначавал на работа: Сибила Радева и Кирил Хавезов, отиват в ЦК на БКП и настояват „този буржоазен професор да бъде зачеркнат от списъка за Димитровските награди”. Българска работа!

Не са един и два доносите срещу професор К. Чилов. Голям е той и пречи на много софийски протежета. Освен за враг на народа, който денонощно лекува и бди над болежките му, Чилов е обвиняван, че мрази евреите. Унизително е да четем „оправдания” от такъв велик лекар интернист пред случайни министри, попаднали на неслучайни места:

„Бил съм антисемит. Изписал съм някой евреин, който след известно време умрял от диабетна кома. Та един диабетик може да получи кома наскоро след изписването му и да умре, ако е изпитал душевен тормоз, без да е имал такива признаци в клиниката. В този пункт ще отбележа, че в моя полза не са споменати десетките евреи, които съм лекувал в клиниката, от които дори съм получавал благодарствени писма.
Уверен съм, че днешното правителство в никакъв случай не би позволило да бъде отстранен един научен работник въз основа само на лични отношения на напуснали служители или на измислени и неверни факти, мъчейки се да им дадат политически облик, само с цел да извлекат лична облага. Затова моля настоятелно, г-н министре, да се анкетира вменената ми фашистка политическа дейност, както и научната и преподавателската ми дейност, въз основа на които се иска моето уволнение”. (Тогава е директорът на най-голямата Университетска вътрешна клиника при Александровска болница в София.)

Проф. Константин Чилов е бил заклет от брат си никога да не се вре в политиката и той остава верен на тази клетва до сетния си дъх. Но е учил в Австрия, специализирал е в Германия, а брат му е „капиталист”, значи не е „от нашите” и трябва да се удари. Стефан Цвайг пише: „Големите дарби са полезни само за онзи, който е достоен за тях, за другите те са опасни”.

Професор Чилов оставя завидно научно, педагогическо и научно-приложно наследство - над 250 публикации, 26 от тях писани директно на немски и френски език. Те обхващат всички сфери на вътрешната медицина - хематология, ендокринология, гастроентерология, кардиология, метаболизъм и паразитология.

Участва в редица монографии, учебници, пише статии, научни съобщения, изнася доклади на национални и международни форуми. Той е създател на съвременната българска клинична лаборатория, налага европейското клинично диференциално диагностично мислене в родната медицина.

Фундаментални са неговите два тома „Вътрешни болести”, „Клинични лабораторни изследвания и тяхното практическо значение” (пет издания до 1948 г.), трите тома „Клинични наблюдения”… Без съмнение, може да се говори за негова медицинска школа в България.

Константин Чилов е изключителен познавач и ценител на съвременното изобразителното изкуство. Приятел е и общува с известни български художници като Иван Ненов, Илия Бешков, Кирил Цонев, Анастас Стайков… Техни картини са по стените на клиниката, в която работи, в личната му колекция, и къщата музей на негово име в Славейно.

По ирония на съдбата, безупречният диагностик се налага да постави диагноза на себе си. Прави го - рак на дебелото черво. За жалост, дълго време не му разрешават да замине за Виена, за да го оперират корифеите в тази област, професорите Финстерер и Ополцер.

През това време заболяването напредва, а здравният министър Петър Коларов му предлага лечение в Москва. Все пак след три месеца протакане и след ходатайството на акад. Тодор Павлов, Вълко Червенков му разрешава да отлети за Виена. Но вече е късно, ракът е разрушил тялото.

Константин Чилов се връща по-болен и по-изтощен след операцията, но не спира да преподава, да преглежда и да лекува. Дори прави опит да довърши третия том от своите знаменити „Вътрешни болести”.

Последната лекция пред студентите проф. Чилов изнася малко преди Коледа 1954 г., месец преди да почине, в историческата Аудитория на Втора хирургия в София.

Темата й е „Рак на дебелото черво”, тема, която познава до болка. Той описва коварните й симптоми пред младите си колеги, показва себе си като „учебник”, за да могат по-лесно да я разкриват.

„Не залата, коридорите бяха пълни - разказва проф. Атанас Атанасов, слушал тази му лекция - той четеше по вътрешни болести на четвърти курс медицина. На неговите лекции идваха студенти от трети, дори от втори курс, и задължително всички специализанти без изключение, които се намираха на територията на Медицинския факултет. Това бе един изключителен ерудит, той не бе просто лекар и преподавател, той носеше в себе си света на медицината. Не ставаше въпрос само за невероятните му познания, които той имаше, а за високите критерии, с които се отнасяше към своята работа, за необикновения усет към болните и студентите, за едно изключително привличане, което излъчваше, и всичко замираше пред тихия му глас и спокойния и добродушен поглед. Слушахме го с възторг и любов, а той в междучасията отиваше да си смени превръзката на още незарасналата рана. Никой, освен него, не знаеше за болките, които търпеше”.

През декември 1954 година в кабинета си между лекциите професорът пише своето завещание. В него четем: „Аз не можах, нито съм се стремил в моя живот да създам материални богатства. Изминах труден път, без личен живот, но винаги със стремеж за възход и съвършенство. Не мога да кажа, че съм постигнал това, което бях начертал, но поне се стремях към него и смятам, че оставям известна диря след мене. Ако се родя втори път, пак ще избера този мой трънлив път”.

На 28 януари 1955 г. камбаната в Славейно известява неговата смърт. Пристигат хора от различни краища на страната да се простят с големия учен, лекар и безценен човек. Последното му желание е да бъде погребан в двора на родната къща. При Родопа.

Това обещание от времето на младите му години лежи в бутилката, заровена в земята на Чил тепе. По желание на наследниците и с неговото съгласие къщата му в Славейно е превърната в музей, а селото - провъзгласено за „Свещено място на българската медицина”.

ноември 2018 г.

ЧАСТ ОТ НЕГОВИТЕ ПОСЛАНИЯ:

*От значителна важност за създаването на лекаря е неговата личност, качествата му да се доближи до болния, да го насърчи, да прояви личен талант, интуиция и дух на клиницист.
*Постъпилият в клиниката болен има нужда не само от нашите знания, а преди всичко от човешко отношение, от истинското предназначение на лекаря, което в много случаи няма нищо общо дори с науката ни.
*Когато лекарят установи, че болестта на пациента е неизлечима, от този момент започва истинската роля на лекаря - лечител на страданията на болния.
*Колкото повече един лекар се задълбочава да опознае болния и болестта му, толкова повече се добира до истинската съдба на болния, която се мъчи да подобри и по призвание, и по дълг.
*В този момент, когато постигнах най-главната цел в живота си, не мога да не спомена обичните ми покойни родители, покойния ми брат, който е виновник да стана лекар, а също и другите ми братя, близки и добри приятели, на които дължа признателност за моралната и материалната подкрепа.
*Близка до сърцето ми е цяла Родопа със своя интересен бит, живот и източник на непроучени и непоказани още ценности.
*Приживе аз принадлежах на бурния и непочтен живот на града, а след смъртта искам спокойствие и да бъда между моите добри съселяни в Славейно.

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО:

Бележитият български учен-лекар проф. Чилов се издигна до най-високото място, до което се е издигал някога български лекар-интернист. Той се възвиси и изравни по знания и практика със световноизвестните професори-интернисти, с което възвеличи себе си и българската медицинска наука!

Акад. Цветан Кристанов

Професор Чилов през своя кратък, но пълноценен живот осъществи призванието си на темпераментен педагог, проницателен лекар, неуморим изследовател и плодотворен учен. Този рядък, изключителен талант във всички области на вътрешната медицина завеща на нашата страна огромно научно наследство и набеляза пътя, по който да се развива бъдещата вътрешна медицина.

Акад. Тодор Павлов

Прекланям се пред голямото дело на моя първи учител чл.-кор. проф. Константин Чилов. Развитието на вътрешната медицина у нас е немислимо без неговите крупни учебници и ръководства. Приносите му в медицинската наука и до сега представляват върхове и пример. Още дълги години лекарите у нас ще се учат от талантливия учен и лекар проф. Чилов. Родопчани винаги ще се гордеят и учат от незабравимия учен и лекар.

Проф. Христо Браилски

Широкият поглед и задълбочен научен анализ издигнаха Чилов като предвестник и откривател на съвършено нови феномени и концепции в клиничната медицина. Проникновен и задълбочен клиницист изследовател, с ярко изявен интерес към функционалното, биологично-лабораторното и биохимичното направление в клиничната медицина, той е най-големият представител и основоположник на тази школа у нас.

Проф. Асен Даскалов