Светозар Казанджиев

Той е един от най-образованите и ерудирани български духовници, оставил безценно богатство на църквата. Днес, близо век и половина след неговото заточение, в храмовете още ечи темпераментното му слово. Като наставник и родолюбец, той съчетава по блестящ начин в себе си църковното съзнание с гражданската позиция.

Нему отлично прилягат думите на Плутарх: „Бог е упование за храбрия, не оправдание за страхливия”.

Този мъж е широколъчанин - Стоян Георгиев Шоков, издигнал се до върховете на Българската православна църква (БПЦ). Човекът, осъдил министър председателя проф. Александър Цанков и цар Борис III, спасил от разстрел марксиста Тодор Павлов. Българинът, застанал открито срещу Хитлер, показал среден пръст на Георги Димитров, защитил българските евреи и в резултат на всичко това е предаден на смърт от своите за тридесет сребърника.

Трима екзарси служат за възраждането на БПЦ. За наша радост единият от тях е родопчанин. Антим I е родом от Странджа, Йосиф I - от Алтън Калофер, а Стефан I - от Родопа. И тримата са свързани с по една велика планина, закърмени с бунтовния дух на комити и войводи, на хайдушки песни и родолюбиви пориви…

Стоян - светското име на екзарх Стефан, е роден на 7 септември 1878 година в с. Широка лъка. Той е трето дете в семейството на Георги и Шина Шокови. Баща му е ученик на Христо Г. Данов и свидетел на сформиращия се Български революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, където повишава своето образование.

Георги Шоков е първият свещеник и учител в Широка лъка и единственият за времето познавач на българското писмо. Заедно със своята любознателност, той притежава искрящ темперамент и мъжественост.

Даскал Георги пресушава погледите на широколъшките хубавици. Сгоден за красивата щерка на Белак кехая, той не е могъл да прочете изгарящия роман на любовта, защото смъртта го преварва и слага край на женската част на книгата.

Друга красавица - Шина Стоян Кюпова, пленява юнашкото му сърце. От любовта им се раждат осем деца. Двата рода - Шокови и Кюпови, дават на планината и на България свещеници, учители, бунтовници, офицери, певци, финансисти, духовници…

Стоян Шоков остава рано сирак. На девет години загубва майка си, на четиринайсет - баща си. Строгата патриархална среда, сред която расте младият юноша, му помага да усеща дълго обаянието на своята майка, която бдяла над него и упорито го потапяла в собствената си мистичност и религиозно съзерцание.

Крепнещият родопчанин култивира в себе си усет към хубостта, вдъхва с жад прелестите на родния край, прекланя се пред Божието творение. Любознанието му е тъй всеобхватно и дръзко, че граничи с душевна болезненост. Иска всичко да знае, всичко да може. Често майка му идва в съня му и го съветва: „Синко, Господ не се изпитва. Защо искаш да носиш повече, отколкото ти е дадено? Разори посятото в теб!”

Бъдещият духовник завършва начално образование в Широка лъка и с. Орехово. За да се издържа в училище, става църковен певец. На петнадесет години е изпратен в Самоковската духовна семинария. През 1896-а я завършва като отличник и първенец на випуска.

Още семинарист публикува две статии: „Как трябва да се гледа на протестантите у нас” и „Висотата на неделния ден”, които разшумяват името му в църковния печат. Представят го като пазител на православието.

Четири години, от 1896 до 1900-а, е учител в Солища. Като лидер на младите в селото, активно се включва в Македоно-Одринските борби. Член е на революционния комитет, организиран от Вълчо Сарафов в Широка лъка. Постепенно се утвърждава като пламенен защитник и пропагандатор на българската национална идея.

Той е инициатор за сформиране на Рупското училищно настоятелство, което го избира за първия делегат от Родопите за Учителския конгрес през 1900 г. Стоян Шоков е инициатор и за създаване на читалището в Широка лъка, а през 1934 г., когато вече е построена сградата, става негов кръстник („Просвета”). Днес то носи името „Екзарх Стефан”.

През есента на 1900 г. Стоян заема 200 лева от църковната каса в селото и заминава да учи в Духовната академия в Киев. Тук проявява неутолима жажда да черпи и да се учи от руската литература, учи чужди езици. Любими писатели са му Пушкин, Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски…

Той омайва професори и колеги с ораторски дар, слънчев характер, свободолюбив дух, с искрена вяра в Бога и преданост към своя народ. В академията прави първите си поетически опити, пише поучителни слова, статии, благодарствени речи.

След четири години упорит труд Стоян взима диплома с научна степен „кандидат на Богословието”. Дисертационната му работа е на тема: „Преглед на отношенията между българската и римокатолическата църква от времето на покръстването на българите (864) до учредяването на Екзархията (1870)”.

След завръщането си от Киев, Стоян Шоков става учител по философия, българска история и вероучение в Пловдивската мъжка гимназия. Освен богатата си култура, в Пловдив проявява и волния си характер.

Младият и напет учител е душата на всяка компания, пее родопски песни, свири на гайда, а с благословието си пленява и учители, и ученици. Непрекъснато следи новото, интересува се от модерното в науката и живота, попълва своите знания, като чете любимите си руски писатели.

Силно е впечатлен от Николай Василиевич Гогол, а „Накъде отиваш, Русия” става негов символ-верою. В гимназията демонстрира своята любовта към отечеството и излага открито мотивите, заради които подкрепя славянството като цивилизация и духовност… Точно когато всички очакват да се подстриже за монах, той се записва в Школата за запасни офицери в Княжево и през 1906-а я завършва задочно с чин подофицер.

По настояване на българския екзарх Йосиф I, Министерството на народното просвещение изпраща младия офицер-учител на работа в Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски” в Цариград.

Екзархът вижда в Шоков неподозирани интелектуални и физически сили. Обиква го като свой син и скоро го назначава за секретар на Екзархията.

На 15 октомври 1910 г. екзарх Йосиф I го посвещава в монашество под името Стефан. На 16 октомври е ръкоположен в йеродякон в желязната църква „Свети Стефан”, на 19 октомври - за иеромонах, а на 1 ноември приема йеромонашески чин и става екзархийски протосингел. След една година, на 25 септември 1911-а, е представен за архимандрит.

„Аз бях дясната ръка на Негово Блаженство екзарх Йосиф I - признава по-късно бъдещият църковен глава. - Той особено много ме обичаше заради моята славянска идея и привързаност, като много ценеше общението ми с руското посолство в Цариград”. В края на ноември 1913 г. Стефан се прибира заедно с екзарх Йосиф в София.

След смъртта на своя покровител през 1915-а архимандрит Стефан заминава да специализира в Швейцария. В Женевския университет слуша лекции по омилетика и пастирско богословие, а във Фрибургския - по литература и философия. Във Фрибург защитава докторат на тема: “За богомилите и презвитер Козма”.

Докато е специализант край Женевското езеро, над Европа бушува Първата световна война. Дълбоко убеденият русофил става и англофил, като нелегално сътрудничи на френския Генерален щаб. Напористият докторант е един от учредителите на “Българския съюз” в Женева, чиято задача е да защитава българските национални интереси в чужбина.

В Швейцария отново се проявяват неговата откритост и комуникативност. Завързва много приятелства, включва се в редица инициативи, прави впечатляващи изказвания. Защитава самоотвержено българската кауза. Западната преса го характеризира като пламенен родолюбец, ревностен духовен глава, дълбок мъдрец и политически ясновидец.

Отчитайки тези му качества, Светият синод го назначава за свой представител на Женевската и Сан-Батенбергската конференция за съединението на църквите и за международно приятелство. Избран е с пълно единодушие в ръководствата на тези две организации.

На 1 януари 1920 г. е назначен за професор в Софийската духовна академия. Главният девиз, който осмисля преподавателските и научните му търсения е: „Православие и Славянство”.

Екзарх Стефан е обичан проповедник и aвтор на множество слова и богословски трудове - 26 книги и над 1000 сборни издания на чужди езици. Между тях са „На път за Дамаск” (1932), „Българската Църква” (1932), „Същината на пастирското служение” (1935), „Религия и наука” (1937) и др. Те го утвърждават като един от големите реформатори и главен обновител на родната църква.

На 22 март 1921-а в столичния храм „Св. Неделя” е хиротиносан за Маркианополски епископ, а година по-късно го избират за Софийски митрополит. Като такъв Синодът му възлага да поддържа връзките на БПЦ с всемирното движение на църквите.

Малко по-късно е натоварен да бъде и наместник на Светия синод. Тогава митрополит Стефан напомня на своите братя: „Нека не се забравя от никого, че единствената църква в света, която е с народен характер, е нашата. Заявявам ви, че аз ще пазя като зеницата на очите си този неин характер”.

По време на Септемврийското въстание той и цялата църква осъждат войната между българи и българи, както и убийството на земеделския лидер Александър Стамболийски. С министър-председателя проф. Александър Цанков живеят в една жилищна кооперация в София, но това не му пречи няколко пъти да го критикува на приеми и църковни празници, заради кървавите деяния в страната.

Няма важно събитие или тема от живота на нацията, по която софийският митрополит да няма позиция. Изключително гневно е становището му по повод на бомбения атента от 16 април 1925 г. в храм „Св. Неделя”, от който по чудо излиза жив и самият той. Този варварски акт, при който загиналите и ранените са над 500, е сред най-кървавите терористични атаки в световната история. Митрополит Стефан публикува специално послание в сп. „Народен страж”:

„Покъртени от стона на родината, ужасени от новото тегло, което неотклонно носи разрушителната дейност на болшевизма, ние считаме за свой непременен дълг да бдим и пазим своето възлюбено паство от увлечение в такава противоотечествена дейност. Ние всемощно викаме: „Далеч от адските сили, които напъват да срутят българската държава!” Главната причина, поради която те са се предали на такава сатанинска дейност, е тяхното безбожие. Врагове на Бога и Неговия Син, те тъпчат всички Божии и човешки закони. За да натрапят своята воля, те не жалят хора, народи и страни. Те са готови да принесат в жертва всичко живо, що стои на пътя за пъклените им планове. Нов вид човешко жертвоприношение на Молоха, от което нещастна Русия ето вече осма година се раздира. Хуманността и моралът, както те говорят, са били глупости и дивотии”.

На финала на своето послание митрополит Стефан посочва: „Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм - ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед ратува за справедливи и политически каузи, а обожествява колектива и човешката личност. И в Германия, и в Русия има същият този сакраментален култ към вожда, олицетворяващ божеството-колектив”.

През бурните години на Втората световна война, макар че е в близък контакт с царския двор и правителството, владиката не споделя про-германската им ориентация и се откроява като убеден миротворец. Пише проповеди, беседи, статии, публикувани в България и чужбина, в които заклеймява войната и обявява Хитлер за луд. Закономерна проява на чисто пастирската му и човешка позиция е защитата на българските евреи.

От амвона на църквата „Света Неделя” в София предупреждава царя: „Борисе, внимавай, с каквато мярка мериш, с такава ще ти се отвърне!”. По-късно, на един прием, след като подава ръка на монарха да целуне владишкия пръстен, той отново напомня: „Ваше величество, ако не спрете преследването на евреите, аз ще отворя вратите на всички български църкви, пък тогава да видим кой може да ги извади от там!”

В знак на признателност и благодарност, на своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 г. израелският мемориален институт „Яд Вашем” го удостоява посмъртно с почетна грамота, медал и званието „Праведник на света” за приноса му за спасяването на българските евреи през 1943 г. Името му е издълбано върху Почетната стена в „Алеята на праведните” в Йерусалим.

Когато през 1941-1943 г. е хвърлен в концлагера в Еникьой философът-марксист Тодор Павлов, епископ Стефан пише писмо-искане до министъра на вътрешните работи Дочо Христов, с което моли освобождаване на този „умен и необходим за България интелектуалец”. Това писмо спасява философа от сигурна смърт.

След преврата на 9 септември 1944 г. софийският митрополит продължава да изразява добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх.

Заради дребните боричкания между архийереите в Светия синод, 30 години църквата е без екзарх. Като наместник на Светия синод, той предизвиква Църковен събор.

На 21 януари 1945 г. пристигат 90 архиереи от всички епархии и избрани миряни. Осемдесет и четирима от тях гласуват за митрополит Стефан.

След тридесетилетно прекъсване БПЦ осъмва отново с екзарх. Той е родопчанинът Стефан I Български. Заради безспорните качества и искреното му христолюбие, при избора му са радостни всички - и висшият клир, и народното правителство. Нещо повече, включват го в изграждането на Отечествения фронт.

Първата задача, която си поставя новоизбраният екзарх и я решава по блестящ начин, обаче е премахването на схизмата, наложена ни от Цариградската патриаршия през 1872 г. На 19 февруари 1945-а е подписан „Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Светата Православна църква…”, а на 22 февруари е издаден „Томос” от Вселенската патриаршия, в който се казва:

„Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Светата църква в България, като определяме тя да е наричана „Света Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната като наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните й права…”

Като убеден русофил и славянофил, той искрено вярва на думите на Георги Димитров, че църквата ще бъде пощадена от новата власт. Одухотворен и спокоен, екзархът тръгва за Москва на среща със Сталин, за да спаси изпадналия в немилост виден комунистически функционер Трайчо Костов, но се оказва, че дълбоко се е заблуждавал. Отказът му да приеме намеса на партийни и държавни органи в работата на БПЦ и Светия синод го изпраща в немилост.

Един спор с Димитров, министър-председател на Народна република България, спира окончателно неговия път напред. На честването на 1000-годишнината от кончината на Свети Иван Рилски - Чудотворец, идва руският патриарх Алекси, приятел на екзарха, идват още Дипломатическата мисия в София, партийните лидери, цялото правителство. Тържеството е в Рилската света обител.

По време на литургията, която води екзарх Стефан, Георги Димитров го репликира по средата на службата и демонстративно напуска храма, заради споменаването на царя във владишката проповед (Републиката още не е обявена б.а.). Избухва политически скандал, който обикаля Европа.

На 26 май 1946 г. в своя реч Георги Димитров заявява: „Аз ще поздравя Негово блаженство, нашия уважаван екзарх Стефан и неговите сътрудници, ако престанат да пеят в църквата за царската династия и монархизма…” На лична среща с вожда екзархът възнегодувал: „Както е тръгнало, господин Димитров, утре може да поискате да свалим кръстовете от черквите”. „Ще поискаме и ще го направите!” - креснал му Георги Димитров. „На-а!” - не успял да въздържи нервите си митрополит Стефан и му показал нещо неприлично (среден пръст).

През 1947 година с подкрепата на тайните служби и висшия клир няколко архийереи стъкмили синодален преврат и на 6 септември следващата година го заставят да подаде оставката. В негово отсъствие Светият Синод я разглежда и я приема единодушно, обявявайки го за „бивш екзарх Български и митрополит Софийски”.

Синодът настоява пред държавните органи да отдалечат „бившия” екзарх от епархията му. Това по същество означава доброволно предаване на БПЦ в ръцете на Държавна сигурност.

На 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой „бившият” екзарх и софийски митрополит е откаран в с. Баня, Карловско. Забранено му е да напуска селището, както и да се занимава с църковна дейност. „Аз бях захвърлен с онова озлобление и пренебрежение, в което няма никаква следа от човещина, да не говоря за братолюбие. Неведнъж бях изправян пред зеещ гроб, преживях пет бронхопневмонии, болезнени отоци на краката, дълги безсъници и сърдечни припадъци. Уви, не бях удостоен от посещение. Само пловдивският митрополит Кирил, впоследствие назначен за патриарх, няколко пъти ме споходи и у мен остана впечатление, че той е по-човечен…”

От документи става ясно, че екзарх Стефан е бил поставен под постоянно подслушване - всички стаи, холове, дори килерите и банята на вилата са „обзаведени” с подслушвателни апарати. Под контрола на тайните служби попада и медицинският персонал, отговарящ за неговото здраве. Между 1952-1957 г. 70 агенти донасят за дейността, срещите и изказванията на висшия духовник.

Екзарх Стефан умира на 14 май 1957 г. - забравен, унизен, политически низвергнат, синодално омерзен. Както междувпрочем става със стотици, а може би с хиляди хора, неудобни някому - свещеници, интелектуалци, политици, учени или най-обикновени граждани. Той е опят и погребан от патриарх Кирил в главната църква на Бачковския манастир „Успение Богородично”.

„Ние, българите, имаме късогледство до слепота и къса памет до престъпност, пише в една своя статия екзарх Стефан. Много пъти не желаем да видим нещата такива, каквито са, а ги виждаме такива, каквито ги желаем. А що се касае до уроците на историята, не обичаме да ги спомваме, лесно ги забравяме и често пъти ги приспособяваме към нашите искания и вършим фалшификация…”

Тези му думи се оказват пророчески и за присъствието на неговата личност в българската историческа памет.

Затова хората от Широка лъка и цялата планина посрещнаха с радост Негово Светейшество Българският патриарх Неофит на 23 септември 2018 г., пристигнал да служи в памет на 140-годишнината от рождението на екзарх Стефан I Български, в памет на една от най-значимите личности в панорамата на църковно-религиозния, обществено-политическия и културния живот на България през XX век.

1998 - 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БЪЛГАРСКИЯТ Екзарх Стефан I, Сборник. Избрани речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия. С., Сиела, 1998, стр.552.
ВОЛОКИТИНА, Татяна. Съдбата на Екзарх Стефан в контекста на съветско-българските отношения (40-50-те години на ХХ век), Исторически преглед, 2003, № 5-6, стр. 212-231.
ЕКЗАРХ СТЕФАН I БЪЛГАРСКИ, Документален сборник. Съст.: Л. Любенова, Л. Спасов, Р. Пенджекова, П. Карамфилова. С., 2003.
КАЛКАНДЖИЕВА, Даниела. Изборът на Софийския митрополит Стефан за екзарх, Минало, 1995, № 4, стр. 65-71.
КАЛКАНДЖИЕВА, Даниела. Българската православна църква и държавата 1944-1953, Албатрос, С.,1997, стр. 351.
НИКОЛЧЕВ, Дилян. СУ „Св. Климент Охридски”, Богословски факултет, Екзарх Стефан в разработките на ДС преди и след 9 септември 1944 г., автореферат, с., 2015
ПЕНДЖЕКОВА, Русалена. Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет. См., Отзвук прес, 2007
ПЕНДЖЕКОВА, Русалена. Един забравен ръкопис на екзарх Стефан I Български („Богомилите и Презвитер Козма” - извороведски и археографски аспекти), См. Изд. СУБ, 2011
ЦАЦОВ, Борис. Архиереите на Българската православна църква, С., 2003