Светозар Казанджиев

Винаги ме е вълнувал този човек. Образът му излъчва спокойствие, вътрешна дълбочина, достолепие. Прилича по нещо на Дядо Вазов, на Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски, Иван Хаджийски… От снимката му, черно-бяла, струи сигурност, доброта, интелект… Сякаш лицето му е събрало цялата човечност на планината. Гледам го и чувам как внушително мълчи. Като отшелник. Но това е измама.

Стою Шишков притежава жизнени и творчески сили за три живота. Огънят в него не гори, а клокочи, излива се като лава, пари като желязо, нагорещено до жълто. Сигурен съм, че, ако беше мореплавател, щеше да направи велики географски открития - нови земи, народи, свят…

Вълнувам се и от вълнението нещо въстава в мен, горчи ми, че за Шишков знаем толкова малко. За човека, казал, ако не всичко, то при всички случаи най-важното за нас, родопчаните.

Рожба на възрожденската епоха, той бродира земята ни със стъпките на учител, пали кандилото на знанието, просветлява душите на хората, прегазени от колелото на историята. В началото никому неизвестен и всекиму чужд, впоследствие Шишков става свой, радва и топли сърцата със своята радост, възторгва се от богатството, наследено от древността, преоткрива ни не само за българската наука, но и за целия свят.

В своите научни изследвания, статии, студии, книги, той се изразява с материала на самия живот. Въпреки че няма завършено средно, нито специално образование, което да го подготви за трудната работа, наел се да върши доброволно, той тръгва към нея единствено със своята упоритост и здрав дух. Те му помагат да се отдаде докрай на науката и народа си.

Свършеното от него днес звучи като легенда, непозната за повечето от нас. От изследовател-самоук, Стою Шишков стига най-висшата проява на човешкия дух - става учен с име и свой принос, който надхвърля границите на Родопите и страната.

Освен на Българската академия на науките, той е член и на Петербургската научна общност. Трудовете му по фолклор, диалектология, езикознание и материална култура на българите му отреждат почтено място сред учените у нас.

***
Дошъл в живота на планината заедно с Освобождението, той е едва 13-годишен, когато войните на генерал Пьотр Ал. Черевин влизат в Устово. Шишков гори от желание да покаже на русите и на целия свят душата на Родопа.

Лицето й виждат всички, без оглед на това имат ли вкус към красивото или не, но душата, която е толкова богата и интересна, малцина могат да я почувстват.

Вътрешният свят на Родопа е голямата загадка за всеки, прекрачил прага на „златната порта”, край Асеновград. Ами песните! Ех, тези народни песни! Шишков ги боготвори, защото у родопчани те излитат направо от сърцето. Като при птиците.

Мислел си младият юноша и мислите му прераствали в мечти. Но животът не тръгва така, както си го представя. Бягащ турски аскер, подгонен от казашката сотня, приближаваща Рожен, опустошава бакалницата и калайджийската работилница на баща му. Семейството остава без нищо. Няма хляб и още по-страшното, няма изход.

Многолюдната челяд, скрита в помашката махала Кокорово, недалече от Устово, има само парцалите на гърба си. Освобождението не донася свобода на семейството, а още по-тежка робия - оскъдица, бедност, студ.

Въпреки „средния пръст” на съдбата, младежът продължава да гледа напред, вярва, че облаците, в които се губи животът му, скоро ще извалят. Затова събира малките парченца надежда, складира ги в сърцето си, та някога, когато стане голям, независим, богат, да ги съедини и подари на родната планина.

***
Този велик мъж е роден на 27 юли 1865 г. в село Устово, днес квартал на Смолян, в дома на калайджията Неделчо Вълков и домакинята Добра Маркова, в който растат общо 13 деца. Стою е най-големият.

Още с прохождането му, бай Делчо го въвежда в занаята. Научава го да трие с пясък мръсните съдове за калайдисване. Показва му как може да се прави това не само с ръце, а и с крака. Кара го да обува малки „терлички” от аба, да ги намокря, след това да ги потапя в пясък и да трие с тях медния съд отвън и отвътре.

Така е всеки ден. Когато няма съдове, Стою се хваща за книгата. „Тъй ще станеш човек! Като слушаш и търпиш, като се подчиняваш и мълчиш, като работиш не само с главата си, а и с краката. Тогава ще идеш много далече. В Пловдив, например. Ще станеш големец и хората ще те сочат с пръст, не за назидание, а от уважение” - повтаря баща му.

В неделя Стою ходи на църква („Света Богородица” в Устово). Там слуша с жад словата на Киряк Белковски и Васил Аврамов - местни свещеници, учители и патриоти. Заради отчетливия му глас, едва дванайсетгодишен, е привлечен да пее в хора. На тринайсет свири на кемане (гъдулка).

„Добър песнопоец и свирач на кемане беше баща ми, разказва по-късно Шишков. Когато си дойдеше от гурбет, всяка вечер свиреше и пееше край огнището, ние, децата - аз и сестра ми, играехме, а мама, изправена с хурка, предеше и пригласяше на баща ми”.

Нерядко устовци чуват гласа на Стою в семейната калайджийница. Пее родопски песни, та земята кънти. В храма научава две важни неща: черковнославянското песнопение и нуждата от ред, както в личния, така и в обществения живот. И двете толкова необходими на тогавашния учител, какъвто мечтае да стане и Шишков.

Начално образование получава в устовското класно училище. Учат го Христо Попконстантинов, Гаврил Попянков и вуйчо му Илия Белковски. След Руско-турската освободителна война, семейството се преселва в Асеновград. Макар още невръстен, Стою става кираджия (превозвач на стоки).

Често пътува с керван мулета до Златоград, Ксанти и Порто Лагос. Любознателният ум надниква в най-дълбоките гънки на планината. Записва имена на реки и върхове, на скали и местности, на села и хора, разстояния от точка „А” до точка „В”, традиции, вярвания, култура, поминък, животни - всичко, до което се докосва. Видяното остава трайно в паметта му. По-късно то ще оживее върху белия лист под заглавие „Из Беломорска Тракия. Пътни бележки и впечатления”.

„Доволен съм от кираджийството, споделя в края на живота си, защото в ония тежки времена помогнах за изхранването на семейството, научих доста неща за миналото на нашите селища. И ако съм жив да мина отново през керванджийския път, ще си допълня започнатото проучване…”

За формиране на личността и мирогледа му силно влияние оказва социално-икономическата, политическата и културната среда в Устово. Тук чува за първи път имената на духовните първенци: Киряк Белковски, Константин Дъновски (бащата на Петър Дънов), Келеш Саващо, Петко Гидиджийски, Васил Аврамов…

Възхищава се от делото на Христо Ковачев, Димитър Македонски, Марко Савов, Илия Белковски - възрожденци от национален мащаб.

На чаршията (търговската улица), на вечеринки в читалището, в клас попива преданията за легендарни поборници от Родопа, изгнили в занданите на Анадола или увиснали на бесилките с кървави ризи и развети перчеми, слуша за тукашни опълченци, сражавали се на Шипка…

Пак в Устово разгръща за първи път вестниците на Ботев и Каравелов, чете дамаскини, преведени от гръцки език на родопско наречие, наслаждава се на старите занаяти, на родопските песни, на костюмите на момите, на гайдите на мъжете…

Младият Шишков, здрав и красив, малко се интересува от възхитителните погледи на жените, но страстно се вълнува от домашнотканите им руби, от песните.

Заради себе си, той кара страстите да избликват като лава от сърцата на устовци, готви им доброчестие и знание, изцедено от най-сладките билки и най-горчивия пелин на живота. Шишков е като вехтошар, вре се навсякъде, тършува из тавани и мазета, из селските сметища и руини, събира всичко.

Наслаждава се с езическа страст на „трофеите” (стари книги, броеници, копани, ибрици, готварски съдове, църковна утвар…), преглъща духовния хляб с такава наслада, сякаш никога не е кусвал.

През 1880 г. е изпратен с много надежди и малко пари, дадени от вуйчо му, Илия Белковски, сподвижник на Левски, а по-късно помощник-кмет на София, на 40-дневен педагогически курс в Мулдавския манастир „Света Петка” край Асеновград. През 1882-а, пак по настояване на Белковски, отива в Хасково. Обучението е организирано от Пловдивската дирекция на просвещението.

Като „дипломиран” учител Стою Шишков работи в селата Устово, Райково, Левочево, Чепеларе и Орехово, Смолянско, във Върбица, Първомайско, в Асеновград и Пловдив. Двадесет и две години преподава в Мъжката гимназия и Френския колеж в Пловдив. Четири десетилетия от своя живот отдава на българското образование.

Умира на 72 години, на 26 декември 1937 г. В негово лице Родопознанието и въобще българската наука загубва един ярък етнограф, фолклорист, заслужил учител, демократ, общественик.

***
Шишков започва книжовната си и научна дейност в Устово, когато е на шестнайсет години. На 11 декември 1881-а в. „Народен глас” в Пловдив обнародва първата му статия „Описание на Устово”, предизвикала жив интерес.

Две години по-късно вестникарската публикация прераства в самостоятелна книга „Устово. Ахъчелебийски окръг” и легитимира своя автор като изследовател на Родопите и Тракия.

„Издадох я в полза на бедните български училища, признава младият и амбициозен изследовател. Тая малка книга ми е много мила, тя е и между първите поселищни проучвания у нас след Освобожданието”.

В нея той прави дисекция на нравите, бита, традициите, медицината, хигиената, образованието и поминъка на планинските хора. Книгата е написана с много любов, но и с определена доза сарказъм, за което устовци не му прощават.

Шишков разобличава начина на живот на своите съграждани, „азиатщината”, която битува в отношенията помежду им, излага на показ демоните, които обладават душите им.

„Да бъде еди-кой си по-богат, или по-умен, или пък да печели повече от другия, са понастоящем на мода - пише Стою Шишков. Тия лоши привички на жителите водят гибелни следствия както в частните, тъй и в общите интереси. Кой да бъде по-горен по богатство, по знание и прочее правят да има всякога партии, интриги и други подобни. Не искам да кажа, че всичките ни жители са такива, но има много, на които подлостта и завистта към всяко добро и честно нещо са девизата в живота им. Жалкото е, че тия неща често се срещат на някои из по-развитичките, па и между самите народни водители и тия що лежат на гърба на народа…”

Макар и скромна по обем, книгата събужда „заспалото” самочувствие на планината. Забелязана е от духовните първенци, но е приета със смесени чувства. Онези, които разбират за какво иде реч, я аплодират без колебания, другите потриват ръце.

В писмо до своя учител Христо Попконстантинов, цитирано от Тасо Примо, Шишков пише: „Книжката ми „Устово” е вече под печат и очаквам да излезе наскоро. Щом бъде готова, ще Ви изпратя заявените екземпляри, за които сърдечно Ви благодаря…”

Писмото подсказва, че двамата са коментирали книгата предварително, обсъждали са нейното съдържание, хората, които да я получат…

Открил твърде рано самобитния свят на родопчани, Шишков се изумява от етнографското разнообразие, битовите детайли, от закономерността, с която се променя тяхното предназначение.

Струват му се толкова естествени, спонтанни, враснали в живота на хората, както молитвата „Отче наш” във вярата. Смее се от сърце над селската хитрост у родопчани, на дребните им золуми, които нерядко оказват голямо значение във взаимоотношенията, възхищава се на умността им, въпреки че понякога говорят нелепо и лишават ябанджията от възможност да разбере какво искат да кажат. Гневи се, че го правят нарочно, водени от желание събеседникът им да се изложи.

В „Устово. Ахъчелебийски окръг” Стою Шишков е прям и критичен до болка. При излагане на фактите не хитрува, не украсява, не се превзема.

Понеже не може да мрази, „зачерква” в съзнанието дребните парвенюта, които тровят селската душа, криейки от нея наследственото богатство на края, газейки и унизявайки го, както преди е забранявано или унищожавано.

Казва го на висок глас, убеден, че казва истината. Това прави краеведските, етнографските и фолклорните му материали „златни кюлчета” в банката на Родопознанието.

Бавно, ала целенасочено Шишков се превръща в сеизмограф на процесите, които протичат в планината. Четиринайсетгодишен приема поканата да стане учител в Устово, за да е в „епицентъра” на събитията.

Онова, което става навън по света, се разраства навътре в него като душевно вълнение. Поривът му да овладява цялото и никога да не се задоволява с частичното, е неукротим, наследствен.

Този стремеж и това честолюбие идват от примера на поп Алигорко (Григорий Светогорски), учител в Райково и Момчиловци, от възрожденските даскали и свещеници, от книгите…

Година след своя „прощъпулник” издава втора книга „Животът на българите в Средна Родопа”. И тя, неголяма по обем, съдържа богата информация за природата и поминъка на хората, за скотовъдството и занаятите…

Пропита е със силна любов към родния край. С възхвала и укор. Укор към нас, че знаем повече за чужденците, за тяхната култура и език, отколкото за самите себе си.

„Само тоя народ може да съди и подражава на напредналите и образовани народи, който най-първо е изучил себе си. Длъжни сме да знаем нашето минало, да го издирваме, да знаем и настоящето, за да може да съдим и оправяме бъдещето си”.

Във втората му книга има нещо от философията на Левски, от веруюто на Ботев, от знанието на Каравелов. Очертава контурите на големия народоук, етнограф, борец за правдини, общественик, културен деятел, учител.

Прав е Тасо Примо, когато казва, че книгата „Животът на българите в Средна Родопа” предхожда програмата на проф. Иван Шишманов и Димитър Маринов за изучаване на духовната и материалната култура на нашия народ.

***
Забил „плуга” на своите научни и изследователски дирения в родопската целина, Шишков няма колебания, че тази линия трябва да следва докрай. Тя намира отражение и в редактирания от него сборник „Родопски старини” (1887 г.) за обичаите, суеверията, пословиците, приказките, песните, преданията и прочее от Смолян до Златоград и Ксанти.

Описанията са безценни, защото са правени в края на Балканската война, когато още свири „дивашкият рог” на разделението и противопоставянето на хората в планината.

През 1894 г. Стою Шишков започва да издава „Славиеви гори”. Списание за народни умотворения, наука и обществени знания. Тъжно е, че финансовите му възможности стигат само за седем книжки.

Няма важен проблем в планината, по който Шишков да не изразява собствено мнение и по-важното, предлага идеи за неговото решаване.

Подобно на Дечев и Попконстантинов, него най-силно го вълнува съдбата на българите мохамедани. Описвайки ги, той влага цялата си душа. Антрефилетата могат да се прочетат и сега на страниците на списание „Родопски напредък”, издавано от 1903 до 1912 г. в съредакторство с Васил Дечев.

Когато разлистваш течението и препрочиташ написаното, оставаш с впечатление, че двамата родолюбци сякаш се съревновавали кой по-искрено, по-задълбочено да представи своите братя, с които имат един корен и една кръв.

По време на Балканската война (1912 г.) Стою Шишков прегръща идеята на Българската екзархия и Македонската организация за покръстването на българите, изповядващи ислям и връщането им към лоното на църквата.

Той я подкрепя до момента, когато го демобилизират от фронта и го назначават за комендант на Устово. И особено след като става член на комисията на Българския червен кръст, натоварена да установи размера на хуманитарната катастрофа след военните действия.

Шишков е поразен от картината, която виждат очите му, от плача, който чуват ушите му. Това го кара да промени разбирането си за оглашението и да засили съчувствието си към участта на беззащитните му земляци и сънародници.

Шишков „надскача” публикациите си в списание „Славиеви гори” и през 1914 г. издава книгата „Помаците в трите български области - Тракия, Македония и Мизия”. Това е първият задълбочен труд, който разглежда миналото, бита и традициите на ислямизираните българи по цялата територия на страната.

Предвид значимостта на темата, книгата е финансирана от Руската академия на науките в Петербург. Няколко години по-късно излиза още един труд „Българите мохамедани (помаци). Историко-земеписен и народоучен прегред”, който е своеобразно второ издание на първата книга.

Длъжността му комендант на Устово има правомощия на военен и полицейски началник. Той ги използва най-рационално, за да спре безчинствата, еднакво разрушителни за християни и мохамедани.

Предлага на Тракийското управление в Пловдив да мобилизира мъжкото население за ремонт на пътищата, разсипани от отстъпващата турска армия. Настоява за създаване на реквизитни комисии по места за пресичане на спекулата и изграждане на складове за храна от първа необходимост. Преследва убийствата, грабежите, палежите, иска във всички села привременни управления. Спира със заповед продажбата на алкохол, дава на съд крадците, независимо от техния етнос, наказва жените, тръгнали на яма (грабеж) из помашките села…

В комендантския дневник, който попълва прилежно, Шишков описва грозното лице на войната. На една от страниците му четем: „В Смолян трима българи са убити, а очите им са избодени. Една помакиня е убита с цел грабеж. Масово се укриват момичета и момчета, за да не бъдат отвлечени от оттеглящите се турци. Българите мохамедани грабят жито и животни. Кражби и своеволия навсякъде. В с. Горно Райково капитан Рашеев взривява джамията, защото намерил обезглавени наши войници…” Тези факти са нищо пред онези, които ще види по-късно.

През ноември 1912 г. все още не е известен мащабът на трагедията в планината, след разгрома на Явер паша. Повечето българи мохамедани са мобилизирани в турската армия, с надежда те да се бият яростно за домовете си.

Надеждата обаче не се оправдава. Мнозина от тях получават куршум във врата на първата боева линия, заради липса на ярост в действията им. Цивилните обаче продължават да подпомагат Яверпашовите части и така провокират репресии от страна на българската войска. Опожарени са десетки села и джамии, населението е прогонено в горите, а времето е краят на октомври и зимата слиза от върховете.

На всичко отгоре, корпусът на турския паша е изял запасите от храна, мъжете са в пленническите лагери в Пловдив, Стара Загора, Карлово, а Родопа се превива от глад, епидемии, болести…

След няколкото прегледа, които прави Шишков заедно с комисията на БЧК, пише, че враждебното отношение на българската армия към помаците се изчерпва със случилото се по време на бойните действия.

Не може да се каже обаче същото за действията на местното население. Шишков е категоричен в преценката си за извършеното от християните спрямо своите братя мохамедани. „На грабеж се бяха отдали дори и жените, да не говоря за мародерите, тъмните елементи, безскрупулните търговци и изнудвачи…”

Констатацията му съответства напълно на оценката на анкетьорите от Карнегиевия институт, които пишат в доклада си: „Най-тежките поражения над цивилното население по време на Балканските войни са извършени не от редовната армия, а от „въоръжения народ”.

В две докладни записки от 2 декември 1912 г. до Светия Синод Шишков описва положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската кааза след марша на българската войска.

„Положението на покръстените помаци в новоосвободените земи е повече от трагично. Болшинството от тях, в опожарените и ограбени села, прекарват през тая люта зима черно тегло и неописуем глад. Без покрив, без покъщнина, без облекло, без обувки, без постелки и завивки, хората се свират по оцелелите къщи в съседните села и пак са изложени на всички мъки, страдания и болести. Пред това грозно положение работата на Светия Синод е да намери за потребно да се помогне чрез Червения кръст и да отпусне допълнително една сума за доставяне необходимото в първо време за тези злощастници.”

Шишков е бил принуден да направи компромис с православните си тежнения като добър християнин. Причината е тежкото положение на помаците след войната.

В друга негова докладна, от 30 януари 1913 г. до Светия Синод на Българската Екзархия, той пише: „При ужасни студове и виелици и други пречки комисията обходи пострадалите села Брезе, Беден, Дьовлен, Грохотно, Гьоврен, Балабан, Триград, Мугла, Кестенджик, Дишук дере, Делижилери, Неапли, Барутин, Доспат и раздаде помощи на 4 000 души в размер на 14 000 лева”.

От докладната се изяснява, че пострадалите са получили по 3,5 български лева. Колкото и да е бил силен по онова време българският лев и обезпечен със злато, според Шишков, тия пари не стигат на „новопросветените християни” само за сол и сапун.

„Всъщност, пише комендантът на Устово, това положение не е неочаквано - хуманитарни катастрофи като тази трудно се лекуват с благотворителност, с акции на Червения кръст и послания на Православната църква”.

***
След края на Балканската война Стою Шишков става етнограф при щаба на армията. Между 1918 и 1920 г. в съавторство с Йордан Попгеоргиев издава три книги, събрали в себе си етнографско-демографски изследвания, извършени след Първата световна война в най-южните части на Родопите, чак до Бяло море: „Българите в Сярското поле”, „Българите в Драмско, Кавалско, Правище, Зъхненско и Саръшабанско” и „Една страница от историята на сръбската пропаганда в Дебърско и Велешко”.

По-късно (1922 г.), излиза от печат книгата му „Тракия преди и след Европейската война”, получила първата награда на Българската академия на науките, а през 1929-а Шишков обнародва „Беломорска Тракия в Освободителната война 1877-78 г.”. И в двете книги застъпва тезата за неделимостта на планината и Беломорието от България.

Стою Шишков е автор на повече от седемдесет книги и списания, на стотици статии, студии, рецензии и народни умотворения. През 1965 г. издателство „Христо Г. Данов” в Пловдив издава обемист сборник „Избрани произведения”, под редакцията на проф. Борис Йоцов, член-кореспондент на БАН, виден славист, литературен историк и критик, министър на народната просвета, Христо Караманджуков и Георги Попратилов.

В сборника участват видни български учени, професори, обществени и културни дейци, възславили делото на скромния и неуморен труженик на Родопа.

Шишков продължава работата в областта на фолклора на своя приятел Христо Попконстантинов, напуснал рано този свят.

На страниците на списание „Славиеви гори” публикува материали, посветени на родопското поетическо богатство, като кореспондент на Сборника за народни умотворения (издание на БАН) обнародва близо 400 народни песни, басни, благословии, клетви, тълкувания на природни явления, детски залъгалки, над 200 прокобявания, 900 пословици, поговорки, разкази за зли духове, обичаи, приказки…

Фактически той представя по-голямата част от народната култура на родопчани.

Безценен е приносът на Стою Шишков за съхраняването на редки образци на народната поезия, които са били пред изчезване или вече са изчезнали, без да го интересува коя етническа група ги е създала.

Той гледа на това богатство като на културно-историческо наследство на българския народ. Като на материален и духовен документ за единния родословен корен на хората от планината.

И понеже знае, че фолклорът е не само в народните песни, той го разглежда като народна култура, обществено съзнание, мироглед, народопсихология… Шишков е първият и най-задълбочен родоповед, който изследва тази проблематика.

Пише редица студии и статии, сред които: „Материали за веществената култура на Средните Родопи”, „С какво се хранят помаците”, „Дюлгерските сдружавания в Родопите”, за калайджийството, обработването на домашни платове, „Овцевъдството в Тракийската област” и още много други.

Както сам изповядва, в Устово не намира пълно разбиране и подкрепа на гигантския труд, който полага за разкриване на тайните на този край пред науката, затова се премества в Пловдив. По-голямата част от живота му минава в града под тепетата.

Там продължава да работи като учител, народоук, етнограф, фолклорист. Редактира своите вестници и списания, издава големите си проучвания. На гостоприемството на тракийската столица Шишков се отплаща с книгата „Пловдив в своето минало и настояще (историко-етнографски преглед със 79 илюстрации, карта на околността и план на града)”.

Една от големите му книги „Гърцизмът на Балканския полуостров” - историко-политическо и етнографско есе, излиза през 1919 година на френски език в Издателство „Христо Г. Данов” - Пловдив. Но за издаване на български няма пари.

Поемайки сам разноските по публикуването на своите трудове, Шишков споделя с приятели, че скромната му учителска заплата не стига, за да покрие разходите за издаването на „Гърцизмът” на български.

Той дори е задлъжнял с отпечатването му в 1000 броя на френски. 100 бройки от тях купува Министерството на просвещението, други 200 авторът изпратил даром до родни държавници, интелектуалци и общественици, ратуващи за целокупна България.

Съдбата на останалите 700 броя е неизвестна. Най-вероятно и те са споделили участта на другите Шишкови книги - продадени „на килограм” на бакалите, за да увиват в страниците им своята стока.

През 2017 г. негови наследници я издават в превод на български. Те правят това, за да изпълнят желанието на своя дядо, както и да ни напомнят, че и в XXI век отношението на гръцките духовници към Българската патриаршия и българския народ продължава да е същото, както е било преди и по време на мрачните векове на робството, па и след това. Та до днес.

Поводът да пристъпят към изпълнението на своя родов дълг са неоснователните претенции на Вартоломей I, Архиепископ на Константинопол и Патриарх Вселенски, при посещението му в България през 2015 г.

В предговора на книгата Стою Шишков споделя: „Това е скромно есе за истинската физиономия на един от централните, ако не и единствен източник за непрекъснатата верига от страдания в борбата си за национална защита, които българският народ е понасял 15 века и които продължава да търпи до днес.
Този нещастен народ, пише по-нататък Шишков, разположен по стечение на съдбата в съседство с гърците, е задължен да живее под влиянието на една църковна и много мощна институция в европейския Ориент - Вселенската патриаршия в Константинопол. Още от самото си създаване тя изоставя своето сюблимно призвание за една „Универсална майка на християните в Ориента”, за да стане преден агент на империалистическия панелинизъм в бивша Византия.”

Документите, които Шишков е изследвал, историческите източници, включително гръцки, както и задълбочените му познания по този въпрос са били известни и на българските политици.

В края на Първата световна война Министерството на външните работи възлага на Стою Шишков и проф. Петър Мутафчиев спешно да изготвят изложение в защита на земите с коренно българско население: Шишков за Македония и Беломорска Тракия, а проф. Мутафчиев - за Добруджа.

Така е подготвен „Българският въпрос и балканските държави” (1919) - официален документ на родната дипломация от 115 стр., който под формата на приложение съдържа повече от 200 страници документи, свидетелства, цитати. Министерството на външните работи го изпраща по дипломатически път до правителствата на всички държави, участвали в Първата световна война.

Неуверен, че това ще свърши работа и ще защити българите в Македония и Беломорска Тракия, където са най-силни гръцките домогвания, той на „бърза ръка” подготвя своя историко-политически и етнографски труд „Гърцизмът на Балканския полуостров” и го издава за собствена сметка на френски език.

Преди подписването на Версайския договор, той го изпраща до всички дипломатически представителства в София, както и до негови приятели и познати в Европа и страната.

И всичко това - да помогне на своето отечество и своя народ.

***
Стою Шишков е неуморен музеен деятел. По негово предложение през 1918 г. е поставено началото на Областния етнографски музей в Пловдив. Десет години той му е секретар и уредник.

Обикаля близки и далечни селища на свои разноски, събира скъпи и редки предмети от хората - общо хиляда експоната за музейната експозиция.

Но усърдието, трудолюбието и идеализмът на Шишков се оказват недостатъчни за изграждане на музейна съкровищница на Южна България.

Недалновидното отношение на Окръжната комисия по културата в Пловдив проваля родолюбивото дело. Закриването на Етнографския музей огорчава много интелектуалци и колеги на Шишков.

Младият етнограф Христо Вакарелски пише остра статия против управниците от онова време, проявили бездушие към многовековния бит и култура на българския народ.

На 26 май 1935 г., когато обществеността отбелязва половинвековната му научна и народополезна дейност и 70-я му рожден ден, той обявява идеята си за създаване на Родопско-Беломорски етнографски музей в Устово и прави лично дарение в размер на 50 хиляди златни лева от скромните си спестявания.

Месец по-късно парите са преведени в Устовската популярна банка по сметката на читалище „Прогрес” за уреждане на музея. Със заповед № 1141 от 8 май 1937 г., министърът на народното просвещение Николай Николаев утвърждава Правилник на Етнографския музей в с. Устово.

На основание на специалната инструкция на Комитета за наука, изкуство и култура, от края на 1951 г. за опазване паметниците на културата и развитие на музейното дело в България, е създаден Родопски народен музей с етнографско направление в с. Райково (Пангаловата къща). По-късно са открити исторически, археологически и художествен отдел.

През 1967 г., когато трите селища Устово, Райково и Смолян се сливат в единен град, музеят е преобразуван в Окръжен исторически музей, а от 2002-а Историческият музей в Смолян носи името на своя създател - Стою Шишков. Във фондовете му се съхраняват над 150 000 музейни единици.

***
Вдъхновители на неговата народоучна и народополезна дейност са: на първо място народните песни и умотворения на родопчани, но има един факт, който изиграва особена роля за професионалната ориентация на Шишков.

Това е библиотеката от 20 книги на възрожденеца Петко Гидиджийски, която той купува за 200 гроша. Между тях е бил и „Български народен сборник” на Васил Чолаков от Панагюрище, който преобърнал представите на младия Шишков за стойността на народното творчество.

Там открил имената и на двама устовци - Илия Белковски и Петко Гидиджийски, които записвали песни от Родопите и ги изпращали на панагюрския даскал.

„У мен се зароди мисълта - пише Стою Шишков - да ги подражавам и да се вслушвам в неизбродния океан на народната словесност… Друга вдъхновителка за мене да забродя из народното творчество и бит беше моята леля Дяка, най-малката сестра на майка ми, една от първите девойки в Устово, научила се да чете и пише на български език. Леля ми Дяка - продължава Шишков - беше с природно надарен ум и нюх, добра песнопойка и пламенна родолюбка. Тя ми казваше, че Белковски и Гидиджийски заставили една своя роднина да иде при баячката баба Чонгарица да й бае, а те се скрили в обора, под стаята, да слушат и записват думите, които тя изговаря. Баба Чонгарица била полуглуха, та говорела високо, без да съзнава това.”

В своята работа Шишков изпитва положителното въздействие на руските слависти и етнографи. Особено на Владимир Иванович Ламански и на неговото списание „Живая старина”, както и на друг негов съратник и учител от руската школа - докторът по славянска филология проф. Константин Радченко.

Близки връзки и съвместна дейност го свързват с Васил Дечев и Христо Попконстантинов, с проф. Иван Шишманов и съпругата му Лидия, учи се от братя Миладинови от Струга…

В едно писмо от дългогодишната му кореспонденция с Иван Шишманов, изпратено на 21 декември 1896 г., професорът му пише: „Драго ми е, че сте доволен от Чепеларе. Вашата мечта се сбъдна, сега работете. Във вас има голям запас от енергия, има инициатива, но освен това сте и телесно силен, здрав - тъкмо, каквото се изисква за един мисионер, защото и Вашата задача е мисионерска в най-благородния смисъл на думата. Вашата нежна любов към занемарените помаци ме е винаги трогвала и аз не знам как да ви изразя своята симпатия за всичко, което предприемате за тия нещастни наши братя. Продължавайте, не се отчайвайте. Не чакайте ни материална, ни нравствена награда… Вие ще намерите в изпълнението на един свещен дълг достатъчно възнаграждения за всички неволи и неприятности, които общественият деец среща у нас. Вас ще ви чернят, ще се усъмняват в чистотата на намеренията ви, но не трепвайте!”

Шишков работи до края на дните си и показва на целия свят, че Родопската област е жив музей на родната старина, че тук са запазени не само най-старите форми на българския език, но и най-древните обреди, обичаи, носии.

Изучава ги до сетния си дъх. Говори през целия си живот на своя собствен език. Езика на българския народ.

За мен Стою Шишков е прекрасен в някакъв особен и широк смисъл, неуловим с думи.

В биографията му открих нещо изумително, което ме кара да викам с цяло гърло: „Вижте какъв велик човек е живял и продължава да живее сред нас!”

Той е олицетворение на родопското трудолюбие и родопската скромност. Андерсен казва за прехвалените хора: „С времето позлатата им се изтрива, а свинската кожа остава”.

Пред Шишков времето е безсилно, при него всичко е „злато”, както за науката, така и за България.

октомври 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ВАСИЛЕВ, Кирил. Стою Шишков - просветител, възрожденец и радетел за щастливо бъдеще на Родопа, избрани произведения, Изд. Хр. Г. Данов, Пд 1965 г.
ВРАНЧЕВ, Николай. На юбилея на Стою Шишков, Родопска мисъл, 15 юли 1935 г.
ДЕЛИРАДЕВ, Петър. Един дирещ ум, Родопска мисъл, 1 февруари 1938 г.
ДИМИТРОВ, Васил. Стою Шишков (1863 - 1937), сборник Родина, С. 1940, Изд. Хр. Г. Данов
ИШИРКОВ, Анастас. Тракия преди и след Европейската война от Стою Шишков.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар, Да знаем нашето минало, Земя, № 199, 1995 с. 8.
МАНОЛОВ, Манол. Учителската и директорската дейност на Стою Шишков, Родопски устрем, 29 септември 1964 г.
МЛАДЕНОВ, Стефан. Отзив за книгата „Тракия преди и след Европейската война.
НИКОЛОВ, Тодор п. Из историята на Родопа, в. Борба, Пловдив за книгата Портрет на гръцкото духовенство, 4 февруари 1928 г.
ПРИМО, Тасо. Стою Шишков, Родопска мисъл, № 3, 1933 г.
ПОПРАТИЛОВ, Тома. Стою Шишков. Живот и дело,Родопски страж, кн. V, № 51-52, 1935 г.
САДЪКОВ, А. А. Един добър приятел на българите мохамедани в Родопа, сп. Родопа, кн. 7, 1935 г.
САЛАМБАШЕВ, АНАСТАС. Стою Шишков, Родопски устрем, 3 юни 1961 г.
СЪМЪНДЖИЕВ, Борис. Стою Шишков. Един самосъздал се учен, в. Воля II, 28 декември 1937 г. Пловдив
ХРОНЕВ, Димитър. Стою Шишков, юбилеен сборник на НЧ Родопска искра, Чепеларе, С., Изд. НСОФ, 1961 г.