Пътеписите на Лиляна Стефанова

Панко Анчев

1.
Преображенията на българския свят, започнали от края на 50-те и продължили през 60-те и 70-те години на ХХ век, засегнаха всички сфери на многоликия му живот. Но най-същественото, мисля аз, е разширяване на неговия духовен обем и мащаба на погледа върху себе си и останалия свят.

Сякаш се е появил съвсем нов българин, който не просто е излязъл от провинциалната си затвореност и начин на мислене, но който преценява със самочувствие, образованост, култура и самочувствие себе си, като чрез себе си и другите страни и народи.

Но в тях той винаги търси проекцията на българското. Това му дава възможност да се съизмерва с тези, които доскоро е смятал за по-напреднали и по-развити. Той и преди е оценявал другите, ала с провинциалния си комплекс за малоценност или с манията си за величие.

Плод на това сравнение е и бай Ганьо на Алеко Константинов. Бай Ганьо е продукт на времето, когато българският свят се самоконструираше в националната си държава и мъчително търсеше пътищата, по които да върви, за да достигне върховете, към които се е стремял още от зората на модерната епоха.

Бай Ганьо е провинциалният българин, измъчващ се в тесните дрехи на своето минало и непълноценно настояще. Той затова и тръгва „из Европа”, та отива чак до Америка, за да намери себе си и там да обяви своето височайше съществуване. Поведението му е смешно, но енергията му е огромна и той е обладан от амбицията (а има и сили за това) да се промени, за да променизаедно със себе си и света.

Когато Алеко Константинов го е видял и описал, той е все още е опетлян като пиле в кълчища; това го дразни и измъчва и той е нервен и груб, безпомощен, но амбициозен. Малко се срамува от себе си, но и вярва в способностите си, защото знае, че не е глупав и усвоява бързо чуждия опит.

Алеко Константинов заложи на българската литература, а чрез нея и на българския свят, нуждата и способността да се преценява чуждото с необходимото уважение, вълнение и преклонение, но и да се търси винаги друга някаква гледна точка, от която да се видят и недостатъците му, да се преценяват трезво и се извличат поуките за собствения опит.

Безкритичното отношение към „напредналите” е най-срамното проявление на българския следвъзрожденски провинциализъм.

Дълго време българският свят е с основание считан от другите народи, а и сам той е изпитвал такъв комплекс, за „провинциален” и съизмерването му с чужденеца няма как да не бъде смешна амбиция да изглежда като него.

Той все е гледал „отдолу нагоре” и това му е пречело да види всичко и да забележи най-важните и значещи подробности.

Виждал е онова, което е било лесно да се види, а то рядко е било важното и същественото. Затова за него чуждият свят е преценяван повърхностно и невярно.

Няма как да очакваме нещо друго, докато самият български свят е в процес на самоизграждане, на търсене на собствения си облик, на излизане от падражателството, но все още далеч от модела, който би бил негов.

За малкия народ е изключително важно да намери основанията, които му дават правото да се чувства равнопоставен на всички останали народи - дори и на големите. А той все иска да се изравни с тях. Нему по природа му е чуждо имперското съзнание и самочувствието на народ, на който е дадено някакво право да стои над другите и да ги владее.

Ала за малкия народ е много по-трудно да се почувства истински равен на другите, отколкото да придобие или поне да демонстрира превъзходство и дори дори мегаломания. По-лесното е възможно единствено при непреодолян провинциален комплекс за малоценност и мания за величие.

Българската литература на ХХ век свидетелства как българският свят все повече осъзнава реалностите, в които живее и които трябва да усвои и осмисли. И как се освобождава от потискащите го комплекси и мании, за да се вгледа в себе си и да се прецени обективно и непредубедено.

Според мене това става възможно вече в края на 50-те години, когато литературата ни е достигнала до епическото съзнание и започнала да изразява новия начин на мислене и възприемане на света.

Българският свят е равнопоставен на европейския и руския и идеите, които формулира и изразява, се негови, а не наложени отвън. Говоря за общественото съзнание, а не за темповете на икономическото развитие и за равнището на битовия живот.

Никой народ не може да живее изолирано - всички са подвластни на влияния, но колкото по-образован, културен и нравствено издигнат е един народ, толкова по-прецизен е той в селекцията на онова, което е готов да възприеме, понеже ще му е полезно и необходимо.

В подобно състояние се появяват и писателите (а и художниците, театралите, музикантите), които притежават дарбата и са получили вдъхновението да изразяват новото състояние и покажат равнището на общественото мислене и зрелостта на неговите идеи.

Това самочувствие българският свят окончателно придоби в средата на 50-те години. То не е гордост, а способност да се преценява трезво, разумно и със сигурни критерии чуждата действителност и да се гледа цялостната картина, а не отделни нейни фрагменти.

В „До Чикаго и назад” Алеко Константинов направи такъв опит и представи една Америка, която бе не само образец на техническия напредък и лесния живот, а и поразена от бацила на егоизма, страстта към парите, жаждата за печалби. И твърде малко тя се интересува и грижи за човека.

Той гледа обаче тази Америка някак отстрани и сякаш не смее да навезе в нея, за да я изобрази отвътре. Тя го потиска, плаши, но и възхищава. Затова е провинциалист в нейния толкова бурен и непонятен свят.

През 60-те години на ХХ век картината е друга, защото е друг българският свят и друго е състоянието на българина.

Литературата демонстрира тази важна траснформация с ярките си творби от различни жанрове. Но забележителното е, че именно пътеписът претърпява съществени жанрови изменения, които му дават възможност да изрази и новото отношение на българина към големия чужд свят.

Две пътеписни творби се открояват през 60-те години: „Една есен в Америка” (1964) на Лиляна Стефанова и „Неосветените дворове” (1966) на Йордан Радичков. Те са и писани по едно и също време.

Впечатляващото е, че описват пътувания в две коренно различни във всяко отношение държави - САЩ и СССР. Но именно поради това са толкова важни като знаци на процесите в българското обществено съзнание и разширените възможности на българската литература.

Двете книги са написани в различни стилистики и показват различно мислене и интерес към живота, но ги обединява обемът на световете, които посещават, виждат и описват.

В крайна сметка обаче те са пътеписи за България и българина, гледани от Америка и Русия и преценявани чрез наблюдения и размишления за Америка и Русия. Този подход носи на своите автори важни открития.

Впечатляващите пътеписи в българската литература са все за велики държави и народи. Това според мене също не е случайно и показва колко е голяма притегателната сила за познание на такива страни и доколко българският писател и наблюдател е способен не просто да разглежда, а да прониква в техния свят и да го разбира, за да го представи на своите читатели в достъпен и понятен вид.

Но аз поставям все пак „Една есен в Америка” до „Неосветените дворове”, защото те са двете най-ярки творби от този жанр, които го обновиха и му вдъхнаха нов живот - различен от онзи, който са имали дотогава.

Лиляна Стефанова дори нарича творбата си „роман”, а Йордан Радичков не дава жанрово определение на своята книга. И двете книги създават и представят преди всичко „българския образ на света” такъв, какъвто е вече през 60-те години.

И това е тяхното изключително значение за българската литература на ХХ век. Те предизвикаха истински читателски взрив, четяха се с огромен интерес и се превърнаха в любими творби на хиляди българи.

2.
През 60-те години светът започва да открива България. Но и България открива повторно света. Този диалектически обвързан процес е показателен за отношенията между Изтока и Запада в тогавашния свят, но и за положението, което България започва да придобива в геополитиката.

Тя е част от т. нар. „съветски блок”, но проявява своята самостоятелност и по свои пътища установява контакти с държави, към които въпросният блок изпитва политическа неприязън.

И ето че през тези именно 60 години, когато „студената война” е в най-ниската си точка, но вече се проявява смътно желание и у двете воюващи страни за мир, Ансамбълът за народни песни и танци, ръководен от Филип Кутев, заминава в САЩ и Канада на двумесечен гастрол, за да покаже българското народно изкуство. В пътуващата група е включена и писателката Лиляна Стефанова, която след завръщането си написва своята забележителна книга „Една есен в Америка”.

Гастролът на ансамбъла трябва да покаже възможностите на нашата нация в изкуството, но той несъмнено е натоварен и от нашите, и от американски власти с определен политически смисъл. Това е вън от съмнение.

Такъв смисъл се е очаквал и от книгата на Лиляна Стефанова. Времето е сложно, противоборството между двете системи чувствително се е изострило, контактите са слаби, а подозренията, че се готвят постоянно провокации, не стихват. Лиляна Стефанова коментира всичко това, ала някак между другото - не това е основната й тема.

Седемдесет години след Алеко Константинов за българските очи и българското съзнание Америка е все така потресяващо впечатляваща с техническия си напредък и с начина си на живот. Това е без съмнение и вече поставя цял кръг от проблеми, с които се сблъсква българинът, особено когато за пръв път посещава Новия свят.

Той неизбежно сравнява себе си и своя бит с бита на американеца - особено с този бит, който е пред очите му. Между двата свята съществува огромна разлика, но тя не е просто в равнището на техническото обезпечаване на бита и ежедневието на хората в Америка и България.

Цивилизационните различия са тези, които поставят бариерата за евентуалното сближаване и сдружаване, а не само езикът и политическите предразсъдъци.

„Аз ида не само от отвъдната страна на земното кълбо, но и от оная шир, където волята на капитала искаме да заменим с „воля народна” - пише още в началото Лиляна Стефанова за първия ден след пристигането в САЩ, когато решава да се разходи сама из града и да посети Музея на модерното изкуство. - И тоя ясен октомврийски ден на Ню Йорк в мене се сблъскват двете полъкълба, двата свята - миналото и бъдещето. Пред мене светят червените семафори на десетки въпроси и търсят отговор. Може би никога досега не съм улавяла напрегнатото сърцебиене на своя век, както при тази среща.”

Това не е просто едно лично признание, а формулата на политическото и цивилизационното разкъсване на света, към което по неизбежност се добява и политическото.

За американеца това разкъсване може и да няма чак такова значение и вероятно не се осъзнава от интелигенцията, но за българския писател то е драмата на времето.

Идеологическият конфликт като всяка пукнатина на света преминава през сърцето на поета. Така бихме могли да пренастроим известния афоризъм на Хайне. Защото пукнатината е факт и то неоспорим.

Но тази пукнатина преминава не само през сърцето на поета, но и на обикновения американец. Онова, което той не е забелязвал и оценявал, сега му се набива в очите и той, ще не ще, трябва да го признае и осмисли. И от един контакт с изкуството на българските муциканти и таньори.

Първият концерт на Ансамбъла на Филип Кутев предизвиква наистина потресаващо впечатление. Ефектът не е просто от непознато народно изкуство с неговите неравноделни тактове и особени ритми в танца, а от високото професионално равнище на отделните състави, които показват естетика от най-висш ранг с маниера и дисциплината на музициране и танцуване.

Нормално ли е, едва след като излязат от концерта, американците да са разбрали, че в България също живеят хора и то високоинтелигентни, талантливи, способни да създават голямо изкуство, да са възпитани, добронамерени, човечни?

В какъв свят трябва да си живял, че да се дивиш, когато срещнеш хора от другия край на света и разбереш, че те са също нормални като тебе? Това е въпрос от 60-те години на миналия век. Но той е актуален и днес.

Разбира се, не винаги се задава с политически привкус, ала каквото и да намерението, все е свързано с демонстрация или поне някаква мисъл за превъзходство и пренебрежение към „изостаналия”. Те са обидни са тази нация, която ги демонстрира, но и за тази, която заради тях изпитва комплекс за малоценност.

На нея радостта й е огромна, когато види, че я харесват, проявяват най-сетне уважение, признават я.

В книгата на Лиляна Стефанова се промъкват такива нюанси. Те са по-скоро радост освен от всичко друго и заради защитеното име и доказаните възможности на политическата система, която България представлява и която в САЩ ругаят и обвиняват в неизброими злини.

Борбата на идеи и социално-политически принципи е борба жестока и през 60-те години демонстрации като тези на българските артисти в САЩ накланят везните на обикновените хора и на интелигенцията в полза на българския избор.

Много хора в Америка, благодарение и на Ансамбъла на Филип Кутев, разбират, че американската пропаганда лъже и клевети и че тази система не е в никакъв случай деспотична и убиваща интелектуалните пориви на обществото - напротив, дори ги стимулира и води до такива високи резултати.

3.
За Лиляна Стефанова е от изключителна важност реакцията на българите-емигранти в Америка. Повечето от тези хора са вражбедно настроени към новата власт и й желаят да се провали. Те са недоволни, че един държавен ансамбъл гостува в САЩ, защото виждат в това гостуване началото на подобряване отношенията между двете държава.

А това подкопава позициите им в „свободния свят” като борци срещу комунизма.
Не по-малко важно е как старата емиграция ще посрещне сънародниците, как ще се отзове на родното изкуство, на българските традиции, така ревностно пазени в отечеството.

Притеснението за тези неща също е част от стила на времето. То е искрено и макар да е оцветено политически, е напълно нормално и естествено. Защото мисията е въпреки всички условности, с които е обвързана, е приятелска.

Целта й е да се намерят нови приятели, а враговете и противниците й да се убедят, че на са прави в лошите си чувства и намерения.

На американците, а и на българските емигранти им прави впечатление, че този очевидно пропаганден демарш на фолклорното изкуство в Америка не показва никакви политически атрибути. Всичко е оставено на изкуството и на непосредственото възприятие и впечатление.

Никой, в това число и ръководителят на ансамбъла Филип Кутев и авторката на книгата, не говорят пропагандно, не убеждават открито, не намесват политиката.

То не се и налага при този ефект, който изкуството предизвиква. То е толкова силно, че няма нужда да се търсят други средства. Но трябва да си достатъчно умен, за да осъзнаеш тази сила и да я оставиш сама да действа и въздейства.

Има случаи на подготвяни провокации, за да се провали концертът и се предизвикат открицателни реакции у зрителите. Те също са разбираеми в условията на „студената война”, в която нито за миг не се обявява примирие.

Тези опити обаче са навсякъде неуспешни и дори самите провокатори се увличат дотолкова в стихията на музиката и танца, че им стават напълно подлавстни и са опиянени от изкуството.

Публиката е интелигентна и при все че знае за политическата окраска на гострола на ансамбъла, не устоява на неговото изкуство и признава изключителните му естетически качества.

Тази публика разбира още, че изкуството е по-силно от политиката и че народите са еднакво душевно богати и велики именно в изкуството и културата си, а не с материалните блага и въоръжението си.

България няма онова геополитическо значение, каквото тогава, а и сега все още, имат САЩ, но мястото й в света се определя от тези именно млади мъже и жени, които на американските сцени свирят, пеят и танцуват с изключително майсторство. И ето как този малък народ преподава важен урок на всемогъщата нация.

Лиляна Стефанова разказва и за доста случаи, в които американци и българи-емигранти се опитват да съблазнят някои от най-добрите музиканти и танцьори да останат в САЩ, за да започнат нова кариера и придобият нова слава.

В предложенията има, разбира се, доста политически привкус и с такъв привкус тези българи не приемат предложенията.

В случая, аз наблягам на отказите, защото те са показателни за настроенията както в българските артистични среди, така и изобщо сред тогавашната българска интелигенция.

Една от причините за тези откази е, без съмнение, страхът, че нещо лошо ще случи с семействата и близките в България. Това няма как да бъде отречено.

Но мисля, че по-важната причина е в духовния подем през 60-те години, осигуряващ много възможности за изява на творците, свобода за творчеството им, която им дава удовлетворение от труда, възнаграждението и положението в обществото.

Няма къде по-добре и така всеотдайно да се свири, пее и танцува българският фолклор и за това да се получават овации, възнаграждения, почести, хвалби и радост от труда от България.

През 60-те години животът в България е спокоен, мирен и материално приемлив. Затова и недоволствата са слаби и не оказват влияние върху обществените настроения. Друга е обстановката вече през 80-те години, когато обществото е в криза, а икономиката е пред крах.

Лиляна Стефанова представя живота в САЩ обективно, а на места с подчертано възхищение. Тя дори и не прави опити да изкривява картината, да я насища с черни бои, за да изпълни някаква политическа поръчка.

Напротив. Авторката не скрива възхищението си от високите технологични постижения в САЩ, от насищането на американския бит с механизми и машини, помагащи да се облекчи максимално този бит.

Да не говорим за постиженията в опазването и експонирането на културното наследство и богатството на съвременната американска култура и нейните изкуства.

Интересни и запомнящи са разговорите й с видни творци, с които има възможност тогава да се срещне, а и да продължи по-късно контактите си на различни международни форуми.

Благодарение на концертите, но още повече на разговорите си с авторката, тези хора вече не са безразлични към България. Защото са се убедили, че нейните творци са умни, съвестни, загрижени за света, мислещи хора, с които може да се обсъждат проблемите на света.

„Една есен в Америка” е книга с важно значение, защото тя бе една от първите, които открехнаха „желязната завеса” към САЩ и разказаха за тази велика държава обективно и честно, с любов към нейните хора, към творците й, но и заради това, че са приютили българи, опитващи се да намерят тук своя нов живот.

Кой чете внимателно и непредубедено, ще забележи този важен акцент в позицията на Лиляна Стефанова.

4.
Повод за написването на книгата „Вулканите на Мексико димят” са Олимпийските игри в мексиканската столица през 1968 г., на които Лиляна Стефанова присъства като писател и журналист, за да предава кореспонденции и напише после книга за българското участие.

През 1969 г. тази книга е вече факт. Този факт заслужава специално литературоведско внимание, защото бележи нови тендинции в развитие на пътеписа като литературен жанр, но и като знак за важни изменения в начина на общественото и естетическото мислене в българския свят и българската литература.

Тази книга продължава линията, начертана от „Една есен в Америка”, но тук вече виждаме и нов подход към жанра. Разбира се, описанията на забележителностите са все така подробни и въздействащи, но вниманието на авторката е съсредоточено върху усилията, успехите и неуспехите на българските спортисти да преодоляват себе си, да се самопознаят и отчетат собствената си сила и слабост, за да бъдат готови за спортните постижения.

Спортът е култура, в която се проявява душевността на нацията; той е средоточие на големи и трудно разрешими проблеми. Спортът е общество със свои закони и правила, йерархия на стойностите; той е проявление на начина на мислене, а не е просто състезание.

Състезанието е най-накрая и то е важно, но по-важното е да разбереш смисъла и същността на заниманието си със спорт и необходимостта на преодоляваш себе си и, преди да победиш съперника, да можеш да надделееш над личната си воля и слабостите на нрава и ума си. В този смисъл „Вулканите на Мексико димят” е своеобразен философски роман, а не пътепис.

Две сфери от живота в Мексико наблюдава Лиляна Стефанова и разсъждава върху тях: изкуството и спорта. Изкуството и особено монументалната мексиканска живопис е голямото явление през 60-те години не само за Мексико, но и за целия свят.

То се ражда от титаничния сблъсък между две епохи, за да изобрази и изрази народното недоволство и решителността на народа сам да определя съдбата си. Неговите творци са и борци за социална справедливост. Те активно участват в политическите борби, лежат в затвори, страдат, пречат им да работят, но не биват сломявани.

Това са водачите на работниците и селяните. Мексико се намира през онова време в революционен подем и е естествено предводителите на този подем да бъдат хора на изкуството, творческата интелигенция.

Този период е особено плодотворен за творчество, защото творците са в огъня на протестите, в центъра на недоволствата, в челото на протестите. Те непосредствено и върху себе си понасят тегобите на социалната несправедливост и по своя воля са се включили в революцията.

Лиляна Стефанова умело и с проникновение рисува обстановката в далечната страна. Впечатленията й от изкуството на Сикейрос, Ривера и другите майстори на монументалната живопис са живи и много красиво предадени.

От думите й читателите получават не само представа, но и естетическо удоволствие, сякаш сами гледат творбите.

Изкуството не е състезание, но то е изключително отговорно служение, на което трябва да се отдадеш с цялото си сърце, ум и способности. Само така ще успееш да пресъздадеш живота и да изразиш времето си.

Спортът е състезание, но преди да бъде такова, той също е служение в полза на човека. Всяко време се отнася различно към него. Спортът принадлежи на времето и начина на мислене на хората.

Той не е само рекорди, постижения, победи или поражения, а търсене на истината, осмисляне на живота, осъзнаване на законите на света. Така разсъждава и Лиляна Стефанова и нейните разсъждения са белег на времето.

През 60-те години българският свят е имал различно от нашето днешно отношение към спорта и резултатите в него.
Чрез спорта държавата иска да покаже своите възможности и способности да осигурява достъп до него и да въвежда съвременни методики за подготовка на спортистите. В този смисъл тя влага голяма доза политика. Но това е видимата страна.

Всички държави, които отделят средства за тази дейност, искат да демонстрират себе си пред своето общество, но преди всичко пред света.

През 60-те години, а и по-късно, българската държава гледа на спорта и като изява на човешките възможности и способности, но и като начин да се поддържа нацията здрава и силна. „Големият спорт” увлича млади и стари и те по-охотно спортуват, за да бъдат здрави.

Но що за хора са големите спортисти, техните треньори и тези, които им съдействат да постигат високите резултати и побеждават на състезания? На този въпрос, предизвикан най-напред от любопитството, а после и от писателския интерес да се разгадае човешката душа, се старае да отговори Лиляна Стефанова.

Най-напред те са интелигентни, умни, одухотворени. Духът им е буден, неспокоен, търсещ. Това са хора умни, образовани, чувствителни към красивото и изкуството.

Някои от тях дори са творци: пишат стихотворения, рисуват, пеят или свирят. Спортът е едно от полетата, в което се изявяват и проявяват таланта и способностите си.

Различията са в това, че спортът е пряк сблъсък с друг човек или с други хора, които трябва да бъдат изпреварени, повалени, надиграни - с една дума: победени. Победени от силата и уменията на тялото, от неговата издържливост и готовност да издържи на огромните натоварвания и напрежения.

Това обаче не е груба сила. С груба сила се постигат временни и съмнителни резултати. Ако към силата не включиш и развиеш умения, мислене, способност да анализираш и преценяваш, колективен дух, нищо няма да направиш.

Един от главните герои на тази книга е проф. Райко Петров, дългогодишен състезател по свободна борба, после треньор, ръководител на федерацията по борба, учен, специалист по методиката на подготовката на борците за високо спортно майсторство.

Неговият принос за развитието на спорта борба е признат в целия свят. За борбата в България заслугите му се неоценими.

Този човек цял живот работи и мисли как да отключи човешките взможности и в рамките на един спорт, каквато е борбата, да позволи максималната изява на човешкия характер.

И не само да позволи тази изява, но и да даде на човека средствата, с които да потиска слабостите и несъвършенствата си, за да се освободят и откроят способностите му.

Това става не само с много тренировки, но и с техниката на движенията, както и с начина на придобиването на сила, твърдост, гъвкавост на тялото. Райко Петров отключва ума на състезателя, за да може той адекватно да преценява във всеки един момент от състезанието обстановката, противника, собствените си възможности.

Борецът не е само тяло, а разум, чувства, физическа енергия, сила, психология, здраве или заболяване. Ако той не знае как да преодолее трудностите, които тялото му създава, той трудно ще се настрои за борбата, за да спечели и победа.

Ето над какво работи един човешки ум.

Но този ум работи не само в спорта или в изкуството. Той търси пътя и за цялостното развитие на обществото. Защото не е възможно в едно общество или държава само в една област да се постигат успехи, а във всички останали да се върви на опашката на човечеството.

Не е достатъчно да има умни хора; важно е тези умни хора да са осъзнали историческата си роля, за да поведат нацията.

Самата нация обаче трябва да е обладана от съзнанието, че такива хора са й необходими и да е готова да ги слуша и им се доверява.

5.
Върху тази теза Лиляна Стефанова размишлява в „Япония без кимоно и ветрило” (1973).

През 70-те години Япония покорява българския ум с хармоничното съчетание на наука, технологии, изкуства, вдъхновение, презицен и високопроизводителен труд, познаване на човешката личност и на нейните възможности в работата, творчеството и бита.

Изключителните резултати на японската икономика, наука, техника и трудолюбие бързо я извеждат сред най-първите държави с най-висок стандарт и тохнологично обновление.

България се нуждае от „японската магия”, за да раздвижи забавящата темпове нейна икономика чрез технологично обновление и рационален труд. Очевидно има някакви механизми, които отключват едновременно способностите на отделната личност и на обществото, за да бъдат те задвижени и ускорени до крайност.

Но тези механизми не могат да бъдат, казано като каламбур, механично приложени върху българската действителност. Защото са изработени от спецификата на японската душевност, начин на мислене, отношение към труда, миналото, традициите и настоящето и бъдещето; те са плод на вековно развитие и на изработени национални навици и разбиране за живота.

Но могат да бъдат възприемани и приспособявани към други национални реалности - особено в икономиката, науката и техниката.

Нали самата Япония се е приспособила към буржоазно-капиталистическия начин на живот и благодарение на това, че е „присъдила” върху себе си неговия предприемачески дух, е постигнала забележителните си успехи.

Лиляна Стефанова търси тези механизми и размишлява дали те биха могли да имат същия ефект, какъвто е постигнат от Япония.

Япония трябва да се познава в нейната цялост, а не в отделните й проявления и в бита и ежедневието, видяно в магазините и по улиците. Това също е лицето й, но то е за повърхностните и незамислящите се.

Който иска да усвои опита й и да го приложи органично в собствените си дела, трябва да гледа другаде и по друг начин. И Лиляна Стефанова гледа, за да види онова, което е характерно за японския опит и което може да бъде полезно за нашия.

Авторката забелязва умението на японците да изучават чуждия опит, да следят научните постижения на другите народи, да ги анализират, систематизират и обобщават, да извличат из тях рационалното и приложимото - както в самия момент, така и в бъдещето, когато ще назреят напълно условията.

Така няма да откриваме откритото, ще спестим сили, енергия и средства и по-бързо ще се домогнем до високите резултати.

„Информацията, пише Лиляна Стефанова, е кръводарител. Тая жива материя трябва да се движи, да храни плътта на нашето строителство, да се влива в нашата промишленост, непрекъснато да пулсира с ритъма на едно правилно кръвообращение. Да запазим своята самобитност, своята земна сила, съвсем не значи да пренебрегнем опита на другите.”

Това са прости истини и българският ум ги е усвоил, ала не е успял да накара обществото и властта да ги използва и въплъти в практическия живот. Защото не отчита другите обстоятелства, позволили на японците да направят своя пробив в световната наука, техника и икономика.

Японците умело съчетават духовното възвишение, преклонението пред духа и културата с прагматизма и умението за бързо и успешно приспособяване към променящата се обществена реалност. Това се дължи и на тяхната способност да се самоорганизират и преодоляват бързо нещастията и трудностите.

Лиляна Стефанова разсъждава за тази тяхна особеност и си дава сметка, че ние не можем да бъдем като тях поради това, че просто сме различни и различни са подтиците в нашето историческо развитие.

Но различието не е причина да се отказваме да изучаваме опита им и да се опитваме да го прилагаме. Различието също е стимул, но освен за всичко друго, и за да се вгледаме по-дълбоко в себе си и да намерим онези връзки, които ще покрият неумението и нежеланието, интертността, недостатъчната заинтересованост на отделния човек към общите необходимости.

Преди близо 50 години Лиляна Стефанова прави интересни наблюдения и заключения за японския свят и японския ум, които обаче не предизвикаха и продължават да не предизвикват социална реакция и не носят поука за българската държава.

Но това вече е друг проблем…

6.
Основният извод, който искам да направя и предложа на читателя, е, че трите книги, за които тук стана дума, са ярки творби на българската литература и че в никакъв случай не са изгубили своето значение.

Те трябва да се четат по-често и да се размишлява над истините, които ни откриват.