Димитър Златев

Често читателите пропускат увода на започнатата книга, за да потънат по-бързо в сюжетните перипетии. Съветвам ви: не прескачайте увода в новата книга на Светозар Казанджиев „Незабравимите забравени”. В него той изповяда кое го е накарало да се заеме с „този труд огромен, подвиг мимолетен” (Ив. В.)

И непременно в паметта ви ще оживее една асоциация: с мъката и терзанията на Светогореца Паисий, че другите народи се гордеят с царе, светци и герои, а българите не са оставили нито едно голямо име, та от ревност се хвърля в борба със забравата.

Така съвременният автор като малък ученик от почти неизвестното родопско селце Гълъбово, четейки, че всички големи българи са от вътрешността на страната - Карлово, Калофер, Копривщица, Габрово, Банско - му става „жално и бално”. Идва му на плач, че родната Родопа не е дала запомнящо се име за прослава на татковината…

С редуването на годините в гимназията и университета все повече го овладява идеята да изгради една „христоматия” за самочувствие и праслава на Родопа. И се зареждат съдбите и духовните подвизи на 33-ма „забравени”, чиито личности сякаш възкръсват изпод неговото развълнувано перо.

Естествено, започва с тримата родени през робското време, но продължили възрожденските пориви и традиции: Христо Попконстантинов, Стою Шишков и Васил Дечев, които с право може да наречем учители народни или майстори-зидари, поставили основите на културната и духовна традиция в този край, „забравен и от Бога, и от Царя”.

Нататък в златната броеница се зареждат Екзарх Стефан Български - колос в обществения и църковния живот, предводител на движението за спасяване на българските евреи от концлагерите и пещите за хора; Николай Хайтов - преоткрил хората от пущинаците, дивните люде с техните „диви” разкази; следват с янтарна чистота и прозрачност свещениците Константин Канев и Боян Саръев, художниците Асен Василев и Ружко Челебиев, жреците на пианото и песента Юри Буков и Димитър Петков; магьосниците от сцената Вели Чаушев и Никола Пашов, песенниците Валя Балканска и Бисер Киров, и още, и още. (Казанджиев готви втора част на „Христоматията” с още 33 имена. Каменната планина се оказва плодородна нива!)

В нашата книжнина има и други подобни издания - например петтомника „Бележити българи” и др. Ала в онези очерци преобладава академичната сухота, робуването на фактите, а не проникване в духовните терзания и пориви.

У Казанджиев ни вълнува синовната признателност, нескритото пристрастие, неочаквания пиетет. Приказно чудо е, че в родовите огнища на овчари и зидари са избухвали такива светкавици, пръскащи мрака на невежеството и сливащи се със националните и европейски сияния.

Достатъчно е да споменем един факт: село Славейно със стотината си къщи е дало на България 103 медици с висше образование.

На върха им стои проф. Константин Чилов, създал своя школа в лекуването на вътрешните болести, оставил модерни учебници за своите послредователи. Създал си авторитет сред големите европейски клиники, не веднъж е канен да работи на Запад, но той предпочитал да остане в родината. Избран е за чл. кор. на БАН, но внезапната ранна смърт го лишава от званието „академик”.

Казанджиев не следва определен шаблон в портретуването. Образът на отец Константин Канев от Момчиловци изгражда с акцент върху пословичната му благост и висока етика, като заклет изследовател на родове и съдби, до сълзи развълнуван от доброто и от злото. Един съвременен апостол на високата нравственост и любов към планинците.

Вели Чаушев от Златоград и Никола Пашов от Смолян се разкриват чрез спецефичните спомени и неприкритата самоирония. Личността на художника Вълко Гайдаров изпъква пред читателя чрез възгледите му за изкуството и спецефичния подход при разкриване душата на родната планина.

Още по-трудно е да обрисуваш личности, окаляни от клюки и завист, да ги очистиш и покажеш в гражданската им значимост. Така е с Величко Караджов - първи секретар на ОК на БКП в Смолян. Упрекваха го в диктаторство, но той бе свръхотдаден на построяването на „белият лебед на архитектурата” - новият център на Смолян. Нали и Петър Първи е бил безцеремонен, но оставя на Русия безподобния Петроград!

До него стоят талантливият архитект Стойчо Велковски (носител на Димитровска награда) и енергичният архитект Петър Петров. Подобен на Караджов е случаят с проф. Кирил Василев, прочут с философската си ерудиция и опозицията му към силните на деня.

Догматиците са против издаването на респектиращия му труд „Любовта” - това най-човешко чувство - не можело да се изследва от философ-марксист. А за читателския интерес говори издаването й у нас в 60 хиляди екземпляра (има още четири издания), в Русия тиражът е 400 000, а в Китай - три милиона и половина. Така с целия си живот Кирил Василев доказва своето верою:

Аз нямам идоли и божества,
но имам страстната амбиция
да опознавам неизвестността
и вечно да съм в опозиция.

Неговите трудове и досега са учебници за студентите философи.

Показателно за всеотдайност е началото на Валя Балканска: майка й насича с брадва дрехите й, за да не отиде в родопския ансамбъл, но идва ден като знак за родопския духовен космос гласът й да полети в безкрайния космос като познание за човечеството.
Всеки очерк в книгата на Казанджиев звучи като неповторима легенда, свързан с човещината и непомръкващата любов към Родопа, към Отечеството.

Светозар Казанджиев неведнъж е доказвал своето благородно пристрастие към отрудените родопчани, непоколебим защитник от онези, които не я познават. В книгата си той е включил още два очерка - за акад. Дмитрий Лихачов и акад. Антон Дончев.

Отраснали далеко, те така синовно се влюбват в Родопа! Проникват в древните тайни на нейния език и мъжеството на нейните люде. Нима някой може да остане равнодушен пред страданията и героиката в епопеята „Време разделно”!

Една от тайните на авторовата развълнуваност е, че доста години е бил в центъра на културния живот на Среднородопието. С мнозина от своите герои е общувал, слушал е техните изповеди, съпреживявал е обидите и вълненията им.

Така книгата „Забравените незабравими” ще остане като енциклопедия за човещината и неуморната служба „на ползу роду”.

Често майсторите на словото не се побират в шаблонните рамки на жанра, разпукват ги и талантливо ги обновяват. Такъв е случаят със Светозар Казанджиев в обемистия му том.

Септември 2019 г.