ВИНО ОТ ДИВА КЪПИНА
ВИНО ОТ ДИВА КЪПИНА
“Като дива къпина съм - ни хубост у мен, ни сладост…”
Маргарита Петкова
Не разбирам от диви къпини. Не разбирам от питомни даже.
Ако с тебе сега се разминем? Време е, значи, да ти го кажа:
Все пак зная какво е стипчивост. А и дивост какво е, май зная.
Значи, казваш, не си от красивите, ни от сладките. Чуй ме накрая -
аз обичам нощта с диво вино. А стипчиво пък най го обичам.
Ако с тебе сега се разминем, ще ме видиш ти - сянка на птица,
суха длан под порои дъждовни, или шапка на слънчево зайче…
Остав? тази песен лъжовна! Твойте, здравите корени, знай, че
щом се мръкне до дъх ще изтръгна. Ще цедя от теб лудото вино.
По смълчани зори с мен ще тръгнеш… Най-красивата дива къпина!
ОЧИТЕ ТИ
Заспа нощта. Заспа като момиче,
очакващо ме в своя майски сън.
И само под стрехата - нейде, птиче
напомня ми, че има будни вън.
А аз - одрипавял от мисли празни,
не искам на съня да се предам.
Разчитам по небето притчи разни
и стрелкат ме очите ти от там.
Очите ти… Все тях във всичко виждам -
в сълзите - в най-щастливия ни час…
И в мълниите, дето заприиждат,
когато буреносникът съм аз.
Очите ти… Красиви и в сълзите!
А женските сълзи на тоя свят
болят, когато идват нечестити
и светят, щом от щастие валят.
Навярно спиш… И вятърът край тебе
заспал е, непокорен в своя сън…
А аз вървя… Нощта е моя хребет,
на който ще те чакам тихо вън.
КАКВО Е ЛЮБОВТА
Какво е любовта… И ти какво си
в очите на един забързан ден?
Навярно сме със теб хлапета боси
и аз съм все до теб, а ти - до мен.
И сякаш с твойта кукла аз играя,
а ти - със моя дървен пистолет.
Играчка-плачка. Плачеш. Аз те трая.
Ти траеш пък ината ми проклет.
А щом нощта играта ни прекъсне
и майка ти те викне пак у вас,
добрата фея щом в очите пръсне
от оня прах сънлив във късен час -
тогава аз не искам да те пусна
и сърдя се на свършващия ден.
А ти, хлапе - актриса най-изкусна,
си тръгваш уж, а гледаш все към мен.
Какво е любовта… И ти какво си…
Навярно сме пораснали деца -
и някой сякаш на ръце ни носи
към детското във нашите сърца.
ИСКАШ ЛИ ДА БЪДА ШАНТАВ ВЯТЪР
Самотник ли е вятърът… Самотник.
И сам нахлува в чужди светове.
Вършеят бясно мислите сиротни
и раждат оголели ветрове.
Бездомен ли е вятърът… Бездомен.
Не спира миг при ничия мечта.
Не помня аз от него светъл спомен,
останал нейде, скътан по света.
Ти искаш ли да бъда шантав вятър,
да нямам вяра в ничия любов.
Да нося дим от някой огнен кратер.
Избягай ми… И вятър съм - готов!
ЕДНА ЖЕНА
Една жена душата си съблече.
Обви я на врата ми като шал,
наметна я връз мен като елече
и стопли ме, преди да съм разбрал,
че зъзнел съм по съмнало без нея,
че вечер в мен е стенела нощта…
Живял съм, без дори да проумея,
как топли в мрака женската душа.
А тя в студа пред мен се разсъблече
и стопли ме - мъжагата, в нощта.
Аз всяка нощ сънувам нея вече -
жената с разсъблечена душа…
ДВА ЖИВОТА… И МАЛКО В АВАНС
Ще измисля за нас в океана,
без водица, без хляб и кафе,
таен остров - и там ще остана
два живота… И малко поне.
Ти ела при мен с първия прилив,
ако вярваш, че има любов.
Ще ловя за нас рачета - или
ще изравям по някой картоф.
Ще ти точа наложено вино,
отлежало във палма за нас,
подмладяващо с глътка - година,
с дъх на киви, банан, ананас.
Ще го пием кристално, тръпчиво -
ведър спомен от стария свят.
Че мъжете, където отиват
пръчка лозова първо садят.
Ще броим по небето звездите
или пъстрите миди край нас.
Ще сме двама далеч от сърдити,
дребни хора, родени за власт.
Аз по пясъка тайно ще пиша
стих за тебе със птиче перо.
Ще ти свиря по мними клавиши,
ще танцуваш ти валс, болеро…
Ще довежда по вятъра Гоя
сто русалки с китари в ръка.
Песента им за теб ще е моя
серенада - подарък в нощта.
А един ден - от пъстри лиани,
ще извия коралов олтар.
На колене пред теб ще застана.
Ще изглеждам не толкова стар.
Ще попитам дали си готова
двама дните си с теб да делим
без пари, без коли, дрешки нови.
Два живота… Все там да стоим.
Да сме двамата влюбени, луди -
с аромата на вино в кръвта.
Дионисий през ден да се чуди.
Да завижда и Ерос в нощта…
Да се любим през час на скалите,
невидяни дори и от ДАНС.
Ако още се чудиш, опитай -
два живота… И малко в аванс.
А ТИ ДА МИ ПОИСКАШ ПАЛАЧИНКИ
Дали да скочим днеска до морето,
да лизне бризът скритите тела.
А ти да си момичето, което,
ще бъде с мен, дори през пет села?
Нощта да се усмихне… Две трапчинки
да блеснат над заспалото море…
А ти да ми поискаш палачинки.
Да тръгнем с теб… и времето да спре!
На дървената пейка да поседнем
и ти да кажеш: Може и катми.
Луната върху нас да се облегне.
Сред всички - да сме двамата сами…
Тих вятър да подгони свежо утро
и с морските вълни да ни шепти.
А слънцето, изгряло с Кама Сутра,
да пише стих по твоите коси.
