Юлия Дивизиева

1.

Фериботът разсичаше мастилените води. След него оставаше широка пенлива диря, над която кръжаха гларуси. Свечеряваше се.

Маруша-Анаис стоеше в края на палубата и гледаше боричкането на птиците. Сребристи риби се премятаха във въздуха и изчезваха. „Как ме привличат тези води!”

Капитанът не изпускаше от очи жената. Наблюдаваше я с любопитство и малко безпокойство.

Тя се беше притиснала до перилата с напрегнат гръб. По лицето й не се четеше нищо. Само белият шал около шията й играеше немирно с вятъра. Тази пасажерка беше загадка за екипажа.

След сезона нямаше много пътници за острова, затова бяха разредили курсовете - пътуваха по един път на ден.

Жената говореше английски. Преди да слезе, попита има ли къде да пренощува. Носеше малко багаж. „Значи няма да се задържи дълго. Жалко!” - помисли си капитанът, вдовец от три години. Мъката още не го бе напуснала, но напоследък усещаше, че красивите жени отново го вълнуват.

На пристанището стояха няколко мъже. Единият бе началникът на пощата - Василис. Той, както всеки ден, прибираше писмата и пратките. Другите бяха неколцина посрещачи и новодошлите, които чакаха да изкарат колите си от трюма и да се разотидат.

Странната жена все още не слизаше. Преметнала пътната си чанта през рамо, с куфара до нея, изглеждаше безпомощна. Белият копринен шал пърхаше на раменете й, а черната сатенена рокля се увиваше лъстиво около бедрата й. Капитанът отмести насила погледа си от нея и изпрати механика да й помогне.

- Ще ви заведа до таверната, мадам, а там ще ви упътят за нощуване.

„Защо ли изпуснах това „мадам”, ядоса се на себе си той. Видя, че като го произнесе на нескопосания си английски, жената вдигна многозначително вежди и това го накара да се почувства зле.

Пред ресторантчето тя му благодари, пъхна банкнота в ръката му и влезе вътре, без да се обърне. „Заслужих си парите, какъв глупак съм!” - и той побърза да се върне на кораба.

В таверната трима мъже седяха в унес, без да си приказват. Когато непознатата се появи, бавно излезли от вцепенението си, с източени вратове, те впериха любопитни очи в нея.

Чул подрънкването на вратата, собственикът - Аргирос, надникна от кухнята. Останалите взеха да му подвикват:

- Аргирос, айде поразмърдай се, гостенка имаш. Кой знае колко път е била дотук. По това време на нашия остров никой не идва, само ветровете го навестяват, а я виж сега…

- Вие да мълчите, че ще я изплашите! Не сте ли се поглеждали скоро, дърти пергиши! Я каква е финичка, само за любов! - последното го каза тихо, на себе си и поглади тридневната си брада. Новодошлата седна на един от плетените столове, който кръчмарят й предложи, и попита направо:

- Къде може да се преспи за една вечер? Утре трябва да намеря тази къща - и извади от чантата си пожълтяла снимка. На нея се виждаше каменна къща, кацнала върху скала, с църква, долепена от едната й страна. Написаното на гърба на фотографията не се четеше. Мастилото беше избледняло.

Никой от мъжете не можа да каже къде се намира къщата. Можеше да е на всеки от десетките малки острови наоколо. А и да знаеха, нямаше как да й обяснят.

Над ресторанта имаше стаи за нощуване. Жената на кръчмаря отведе непознатата горе. Показа й с жестове кое къде е и є пожела лека нощ.

Стаята беше семпла и чиста.

Гостенката свали дрехите си, отвори прозореца и седна на перваза. Остави се на вечерния вятър, който буйно я обгърна, но впила поглед в безкрая, тя не го усети.

Морето неудържимо я зовеше. „Защо ли толкова силно ме влече!? За него ли пропътувах половината свят!” Махна с ръка, като че искаше да изтрие нещо, появило се пред очите й.

Стана, кожата й беше настръхнала. Оголените й гърди се повдигаха учестено от допира с прохладата. „Какво правя, ами ако някой ме види!?” - и побърза да се загърне с покривката на леглото. Отпусна се върху него, унесе се от шума на вълните и скоро заспа.

За първи път от много време спа непробудно. На зазоряване я събуди сирената на ферибота, която подканяше закъснелите пасажери. Когато отвори очи, не повярва, че може да има толкова синьо на едно място.

Полежа още малко, като редеше предположения за къщата. Представяше си я. „Санта Мария, води ме, моля те, не ме изоставяй точно сега!”

Маруша-Анаис стана. Изми се, облече се, като се постара да извади от куфара си нещо цветно. Нямаше много такива дрехи. Всичките бяха тъмни. Но за нея днес беше особен ден, затова си сложи единствената различна рокля - бежова, с цветен бордюр по края. Прибра косите си на конска опашка и този път не ги покри с шал.

Долу вече се събираха обичайните посетители. Миришеше изкусително на пържено тесто, ванилия и кафе.

Мъжете се оживиха при появата й. Всеки искаше пръв да є да подаде стол. Жената на кръчмаря, зачервена, се зададе от кухнята и им подвикна:

- Не може да ви мръдне човек с часове от масите, а сега скачате като жребци. Ех, колко сте ми прозрачни вие, ухажори с ухажорите! - говореше тя, докато слагаше пред гостенката пълна чиния с бухти, поръсени с пудра захар.

Донесе и каничка с кафе.

Гостенката искаше да й каже, че не яде пържено, но не посмя. Опитала веднъж от бухтите, не можа да спре. Доскоро не усещаше вкуса на храната, а днес ядеше като невидяла. Всички я гледаха и очите им се смееха.

- Откъде идваш, уважаема? Как се казваш и защо ти е потрябвала тази стара къща? - попита я началникът на пощата. Той вече бе разбрал от другите за снимката.

„Снощи този не беше тук - помисли си жената, - английският му е задоволителен.”

Нямаше откъде да знае, че това е човекът, който иска да е наясно с всеки и всичко на острова. Нищо не пропускаше.

Тя отпи от кафето си, задържа глътката за малко, за да усети по-добре вкуса и аромата му, и рече:

- Идвам от Америка. Казвам се Маруша-Анаис Аристотелис и днес имам рожден ден. Довечера каня всички на вечеря. А къщата търся, защото е моя, ще живея в нея - и видяла почудата им, се засмя.

Нямаше никакъв рожден ден, каза го ей така. Сама не знаеше защо. Искаше й се да празнува и това беше всичко.

Щом чуха, че ще има трапеза, мъжете спряха да я разпитват повече. Вечерта щяха да празнуват, това им стигаше.

- А сега, моля ви, кажете къде да търся къщата? Няма да живея цяла вечност тук, иска ми се преди зимата да съм в нея.

- Островът ни не е голям. Бързо ще го обиколиш. Ще ти осигурим и водач, но такава къща не знам да има наоколо. Познавам всяка педя тук, колко земя е това!? - рече кръчмарят. - Ще питаме първо в кметството. Там имат архиви, ако ли не, отиваме при дядо Йоргос, той е над осемдесет, все ще знае нещо.

През цялото време началникът на пощата превеждаше. И това го караше да се чувства значим. Маруша-Анаис гледаше кръчмаря с недоверие - „Не може Папи да ме е лъгал! Толкова ми е разказвал за къщата, за лозята, за маслините…”

- Има я, знам със сигурност, че я има! Нося и документ за нея.

- Добре, ще я търсиш, и ако е рекъл Господ, ще я намериш. - Аргирос погледна другите и им намигна, но така, че гостенката да не го види.