Надя Попова

Минаха две и половина години, откакто тя тръгна без да сбогува с никого, а  все още не мога да повярвам, че оттук нататък ще говорим за нея в минало време. Калина Ковачева не само беше голям поет, но човек от рядък вид, такива почти не се срещат. Помня я млада и сякаш със златен ореол  около челото, от времето на втората й книга “Бюлетин за времето” (още тогава съзнанието ми потресе финалът на едно от стихотворенията й: “И ако трябва да се събера - не ветрове, тайфуни ще ми трябват”.)

Безкористен човек, отдаден на словото, на опасните, спиращи дъха приключения, каквито бяха хималайските й пътешествия или хвърлянето във водовъртежа на обречени чувства.

Непрактична според  скалата на трезвомислещите, тя не пазеше стиховете си, нямаше подреден архив (наложи ми се за книгата й в търновското изд. “Слово” да й ги преснимам от богатата справочна редакция на Радиото, където навремето редакторите изрязваха с големи ножици всички важни публикации от периодиката, и много се радвах, че мога да й помогна).

Калина не просто беше направила на по-зряла възраст съдбовния избор между „Да имаш или да бъдеш”, а така си беше програмирана. Същевременно тя притежаваше неподозирани за „подредените” хора ценности.

Имаше огромна библиотека и многобройни екзотични предмети, донесени от далечните й пътувания, имаше винаги хубав чай и кресло за приятелите, където да ги настани й обгрижи, сякаш е кралица, а не живее на ръба на мизерията. Никога не натрапваше никому своята битова бедност. Сама си беше избрала такава участ.

“Можех да мина по друга улица,
но си избрах тази,
можех да срещна други хора,
но си обичам тези,
щях да бъда богата и хубава,
но се харесвам такава.”

С това е казано всичко.

Не биваше да яде сладко заради диабета си, но вареше в индустриални количества конфитюри, които раздаваше на приятели. И дори в това уж делнично, битово занимание се проявяваше поетическото й въображение.

Няма да забравя един свой рожден ден някъде в средата на 90-те, когато влизайки в редакционната  стая на „Драган Цанков” 4 открих на бюрото си букет от полски цветя, бурканче със сладко от теменужки (да, да, красивите цветчета като хербаризирани плуваха в сиропа!) и шеговито писъмце, че докато още съм спяла и сънувала, тя е набрала тези цветя за празника ми из росните ливади на „Младост 2″…

Непрекъснато се раздаваше и помагаше. Обичаше младите талантливи хора и участваше в съдбата им. Въпреки връхлитащите я болести мечтаеше за нови пътувания до „Покрива на света”. На младини е тренирала алпинизъм, може би затова толкова я привличаха висините,  пространствата, където въздухът е разреден, но всичко е истинско.

Тежко ми е да си спомням за последните й месеци в хосписа, но никога няма да се освободя от едно тягостно преживяване, от чувството за вина, че не съм била достатъчно прозорлива.

При едно от посещенията ми при нея, когато тя вече почти не виждаше, сподели, че е съчинила доста нови стихотворения, но няма как да ги запише и била помолила сина си да й донесе касетофон, за да ги издиктува.

Това така и не се случи. Отнесе ги със себе си Отвъд. Колкото и да е силно и заковано в голямата българска поезия сътвореното от Калина Ковачева, винаги ще ме пари вината за тези нейни ненаписани стихотворения.

И мъката от невъзвратимостта на споделените мигове с щедрата й душа.

2013