ПОЛСКО ЦВЕТЕ АЗ НАБРАХ…
***
Полско цвете аз набрах,
китка свих,
и на нея, не без страх,
дар пратих.
Полско цвете, слушай мен:
хубавей! -
на страни й всеки ден
червеней!
А по вечер с листовце
затрепти,
и спомни й туй сърце
как тупти.
***
Вий на мене не шептете,
крехки полски цветове, -
без въздишка забравете
знойни нощни часове.
Веч утихна гръд метежна,
буря в мозък не бучи;
сила буйна, сила прежна
не прозира през очи.
И мечта ме не въздига
в светлозрачни висини, -
глас ми някой шепне: Стига!
Спри, хвръкнаха младини…
И самотен, безприютен
веч живея ден из ден,
и сърдечний блян порутен
крия по-дълбоко в мен.
О, на мене не шептете,
крехки полски цветове,
би-що било - забравете
без въздишка от сърце…
***
Под розите тя стоеше
с дете на сърце, -
нещо шепне - то целува
красно й лице.
Зад розите спотаено
мълвя аз смутен:
Целуни я, дете мило,
и заради мен…
НЕДЕЙ МЕ СЪДИ…
Недей ме съди,
ти, моя мале,
че сме със либе
късно къснели.
Че как да тръгна,
да го замина,
кат не е братец,
нито роднина.
Ами е мойто
първото либе,
дето го срещна,
дето го видя -
се му приказвам,
се ми приказва, -
пък пуста обич
не се изказва.
Ах, първий залък
най-сладък бива,
и първо либе
не се отбива.
МОЛБА
Стой, почакай, либе,
конче не възсядай, -
рано по вечеря,
ти от мен не бягай.
Има още скърби
скрити във сърце ми.
Има още думи
неказани мене.
Има… ах, почакай,
жалбо на сърце ми! -
за любов, за мъка,
виж сега е време.
Утре то ще мине,
шибай тогаз коня,
шибай - догони го,
но се не догоня!…
Стой, почакай, либе,
конче не възсядай, -
рано по вечеря,
ти от мен не бягай.
СПРИ СЕ, ВЕТРЕ
Спри се, ветре,
не повявай, -
руса коса
не развявай,
редици ми
не разреждай,
косоплитки
не повреждай.
Редици са
наредени,
косоплитки -
нагласени
за моето
първо либе,
от чужбина
то си иде,
от чужбина,
от печали,
за мен мисли,
за тях жали.
***
Тъги мои,
тежки тъги! -
ако бяхте
черни мъгли,
смрачавахте
ясно небе,
покривахте
равно поле.
Не сте вие
черни мъгли,
най сте мои
тежки тъги,
събирани
от години
и трупани
във гърди ми.
Вятър вее -
вий стоите;
гръм беснее -
вий цъфтите;
зла ви зима
не прокужда,
ранна пролет -
не пробужда.
Не пък мога
аз, клетият,
да ви махна
или скрия…
——————————
Българска антология, 1910 г.
