Христо Борина

ЛЕТЕН ПЕЙЗАЖ

От краища незнайни долетяло
сълзи набрани облаче изля -
и литна мълчаливо зад пригорье…
Слънце грее -
блестят смарагди по тревите,
просторът ширнат тихичко се смее…

Вззета с песен чучулига бодра,
изгубила се в тихи висини, -
кристален глас трепери - звън отекнат
в ширинето…
Тих ветрец вей, шумят житата…
Жетварка пее някъде в полето…

КРАЙ

… И тя тогава го погледна -
с лице възпламнало пред нея, -
и тя тогава го погледна -
усмихната с хор’та последна,
но аз из тоя път не смея…

Усмихната го тя погледна -
- „Но аз из тоя път не смея…”
Усмивка гаснеща и ледна.
Усмихната го тя погледна
и тръгна в другата алея…

СПОМЕНИ

Печални развалини от паднали кумири,
потънали под бурен и с прахове покрити:
съборени олтари - покои на вампири…
И спомени - на хлад под сянката им скрити.

Провират се рой змии низ каменни разтрози;
подават се из миналото сенки отживели…
И късат със езици увехнали мимози.
На моето сърце връз прага прецъфтели.

***
Като в мъгли изгубена сърна
в гора безкрай - непроходими тръне,
от вси забравена, живей сега една,
живот преминала в нощи безсънни.

И таз една от край в нощи живее,
и никога тя не очаква дни; -
че бъдеще погинало жалее,
погребано в пустинята на младини…

***
Луната може би едничка знае
какво от дни у нея става:
че всяка нощ
кога светът се в сън потае,
сама излиза тя тогава.

И като сянка болна станала из гроба,
из тъмната наведена алея
накрай града
тя странно мярка се до късна доба…
И само сянката й с нея.

***
Замлъкнаха славеите отдавна,
подвеяни тежат в клоне листата…
В алея глъхнала с походка плавна
пристъпя мудно
сянка в тишината.

Пристъпя… иде: тежко стъпки глухи
разкъсват на алеята покоя,
хрустят настъпвани листата сухи…
Това не бе ли Тя,
самотност моя?

На сянка тъмна до брега, смутени
поглеждат плахо лебедите бели…
Далеч - замират стъпки притаени,
нежданната за мен -
това не бе ли?

***
На орисна земя желано бреме,
по кърища пораснах аз.
Ръкойка с пълен житен клас
подглавье топло бе ми;

до откоси големи
постилка шарена - треви косени
от остра бащина коса;
и тихи полски небеса -
покривката над мене.

***
От ранна пролет до следесен
през тихи и дъждовни дни
надеждила е младини
сиротска безнадеждна песен:

в преминатий живот нелесен
дали ще найдат залог верен
незнайни в бъдещето дни,
или ще прах и съсипни
покрият пътя ми наверен?

***
Безкрайни гробища и тъмни в тях тополи…
Надгробни камъне отхвърлят сенки безконечни.
И някой там се нейде глухо моли.

Наднича кървава луна отгоре.
Пристъпям в самота.
Зад мене сякаш някой си говори,

чете гъгниво белите надгробни плочи.
В мълчание студено в тез покои вечни,
откъртена звезда следи проточи…

За миг в безкрай невидимо изчезне,
и глуха тъмота
е нейната следа в поднебни бездни.

——————————

Българска антология, 1910 г.