БОЛКА
КРЪВЕН ДАНЪК
Историята има дълга памет
за грабнати от майките деца,
заклети след това без жал в исляма
с невинните им български сърца.
Би трябвало да е забравен този
все още парещ спомен на кръвта,
роден от безпощадно груб и грозен
насилствен напор на жестокостта.
Ала и днес, когато тръгват в рани
децата ни самотни по света,
не плащаме ли пак тоз кръвен данък
с убийствения грях на съвестта?
И виждаме светът ни как ги прави
еничари в неотменимия си път,
които по непоправими нрави
рода си могат в скръб да прокълнат.
И виждаме… Ала мълчим смразени
от непосилен безначален смут
с родителска печал и съжаление
за жалкия им непосилен труд.
Затуй ли раждахме деца ненужни
на своята единствена страна -
загърбили Родината прислужници
със българските древни имена?
Затуй ли блъскахме безпаметно, обречени
по дълг и порив, по любов,
за да мълчим сега обезчовечени
и да не смеем да отправим зов
към тунеядци хищно ненаситни,
превърнали държавата в мушия,
и да не смеем с право да попитаме
с чий труд наклаха тлъстата си шия?
Българийо, кръвта ти пак изтича
в глобален свят и днеска донор си.
Със майчина прегръдка, без отричане,
децата си в изгнание спаси!
РОЖДЕН ДЕН
Английска вечер. Притъмнява здрачът
и блясват светлините на града
като за празник. Бързат минувачите
и вятърът изтрива тяхната следа.
И по паважа от дъждеца влажен
не ще остане нищо и от мен,
и никой няма с обич да ми каже:
„Приветствам те с рождения ти ден!”
И тъмните води на Темза ще отнасят
във времето вечерната ми сянка,
и ще остане само болката стогласа
за бащин дом и разцъфтели гранки.
Там някъде, във Търновград и във Копривщица,
ще звъннат думите на старите приятели,
и радостта - като река отприщена,
ще блесне във сърцето - чисто злато.
Страдалните ни майки ще отпуснат
душите си в привечерния зрак
и на софрата гозбите най-вкусни
със благи думи ще поднасят пак.
И ще наточат тръпнещи бащите
от старата ракия и вино,
и ще блестят от радостта очите им:
„Дано се върнат, Господи, дано!”
Къде е този дом на доброта и обич стара?
Родината, в която си щастлив?
В небето й - звезди като пендари
проблясват с болка в спомена ти жив.
Английска участ. И самотна вечер.
Като отвеяни от вятъра листа,
душите ни се реят надалече
в бездомните пространства на света.
ИЗПРАЩАНЕ
Заминават, заминават - в нас вторачени
децата ни - откъснати от нас.
И ние с тебе - вечни изпращачи,
изтръпваме в предречения час.
По гари и летища претоварени,
с багажи и с измъчени души,
те тръгват пак далече от България
и никой няма да ги утеши.
Неумолима страст за труд и за печалби
ги гони пак в далечния им път,
и скършени родителските жалби
не могат вече с нищо да ги спрат.
О, тъжна емигрантска участ,
с какво душите млади преломи?
Там те сами, във спомени заключени
и ние тука - още по-сами.
Кой Бог без прошка ни наказа
за неплатен и безначален грях?
Там те изгнаници със болка неизказана
и ние тука - емигранти като тях.
Жестоко време и позорна слава,
която в бъдеще без жал ще заличи
и ще осъди бавно на забрава
разплаканите български очи…
PERSONA NON GRATA
И какво, като не тръгнах за чужбина?
И какво, като не станах емигрант?
В своята изстрадана Родина
не живях ли сам и със талант?
Само аз ли бях ненужно премълчаван -
хиляди изгнаници край мен
бяха отредени за забрава
в своя свят студен и отчужден.
Страшната чужбина във Родината
безогледно с шок се настани
и превърна в бедствие годините,
и отрови всичките ни дни.
Колкото останахме, привързани
към живота си озлочестен,
властници посредствени набързо
ни превръщаха в отшелници весден.
И какво, като сега за стиховете
нямам ни поанта, ни финал.
Родни емигранти, не тъжете,
иде час за траурния бал.
КАФЕНЕ „БЪЛГАРИЯ”
Някъде - на края на света,
може би все пак то съществува,
съхранило с нежност радостта
на едно изстрадано общуване.
В тоя свят, за болка отреден,
българи от грижи прегорели,
може би оплакват своя ден,
в който към чужбина са поели.
И от своите неволи и беди
в старостта са влезнали без радост,
емигрантската съдба ги победи
и изсмука силната им младост.
И сега - след бурите, сега,
като празни морски раковини,
скупчени в кафенцето, с тъга,
доживяват своите години.
И дали съм тук или при тях,
с думи съм готов да ги погаля.
С тъжно озарение разбрах,
че им вярвам мъжки и ги жаля.
Може и от милост да греша,
но защо от свят са отделени
и не смесват своята душа
с хората за радости родени.
В кафене „България” стоят.
Мислят и цигарите си пушат.
Няма зов за тях и няма път,
новините от Родината ще слушат.
И животът им ще оттече,
все едно не са били в годините.
Времето им ще ги отвлече
и в безкрая неродени ще отминат…
ПЕЙЗАЖ
Ще мина по забравените пътища
на босите ми спомени от детството
и по селата след дъждовен тътен
душата ми сама ще се приветства.
Самотни къщи. Стряха наклонена
и лай на куче мокър и изстинал.
Тревясали пътеки. Запустение
и глушина. Това ли е Родината?
Това ли е прастарата България -
със песните привечерни по жетва,
със коледния празник, с коледарите,
със мъжки свят, с войнишката му клетва.
Аз чувам как по изоставените хълмове
кавалите зоват за полунощна среща
и радостта от любовта покълнала
възниква чиста и гореща.
Как думи за живот и сътворение
с любовен глас изпълват тишината,
а после идва запустение,
тревясал път и болка от вината.
Сега вървят по пътищата хора
и под нозете им тревата ляга,
и със английски непонятен говор
цена за къщите предлагат.
Открили тоя свят на безпределна хубост,
в земята ни без конница нахлуват
и завладяват тая пустош на безлюбие,
и къщи на безценица купуват
със спомените, с пъстрите носии,
със песните за обич и хайдути,
със цялата ни стара орисия,
откупена с английската валута.
Остава им да се научат да общуват,
тревата да косят и да подрязват
лозниците, в горите да ловуват
и български да могат да приказват.
Додето на балканци заприличат,
обречени на островна забрава
и да опитат с радост да обичат
земята българска от българи оставена.
БЯГСТВО
Беше сън - болезнен и кошмарен.
Някъде в объркания свят
някакво дете - самичко, за България
тръгнало бе в пътя непознат.
Изведнъж детето заприлича
на едничкия ни и далечен внук,
който знаеше, че ни обича
и желаеше да се завърне тук.
С къси панталонки и с очета,
блеснали от радост и възторг,
с батковата шарена барета,
бягаше то като от затвор.
Върнаха го у дома, разбира се.
Полицаят млад го залови.
Гушна го, макар да протестираше
и със всички сили да се противи.
За къде си тръгнал миличък, кажи ми.
С летни панталонки си обут
в тая бяла ветровита зима,
в тоя зимен януарски студ.
Аз при баба и при дядо
тръгнал съм да ида сам -
там е весело и радостно
и неща за зимата да знам.
И какво, че мама ме не пуска -
панталона ми къде ли скри.
Ще пестя по пени от закуска,
няма да си тръгна без пари.
В самолета някак ще се мушна,
ако трябва - тръгвам и пеша.
Винаги съм бил един послушко,
но на бягство пак ще се реша.
Ще избягам, полицайко братко,
пак при дядо и при баба аз.
Мъчно ще ми е за татко
и за бате, и за кака в тоя час.
Но какво да правя, майка ми не дава
аз на мойте старци да съм гост.
Посъветвай ме пък ти тогава
как да разреша такъв въпрос.
Страшен сън, със болка претоварен,
но в действителност - красив и мил.
Внукът беше тръгнал за България,
пътя на душата си открил…
ШЕКСПИР
Учител и приятел на народа,
и за душата му безсмъртна зрящ,
колега Шекспир - с поетично поданство,
все още ли сте мрачен кочияш?
Все още ли без дух аристократи
не подозират вашия талант.
И от поет със драматическо разпятие
в Родината ви правят емигрант.
Ала животът има своята присъда.
Къде са те? Къде сте вие, прероден
в духовен страж - за всички ни да бъдете
в сонети и в пиеси отразен.
И тая роза - пламък във файтона,
забравена на капрата до вас,
не е ли прелетяла от Верона
в любовен миг и във предсмъртен час.
Край вас се носи звън от удар на рапира -
мъдрецът Хамлет ви обезсмърти.
А кралските особи не умираха,
защото вашата душа ги освети
във образи, в съдби и в монолози,
с трагичен глас - присъдно справедлив,
в поезия възхождаща и в проза,
в които вий и до сега сте жив.
СРЕДНОЩЕН МОНОЛОГ
Сега е нощ. И скоро няма да се съмне,
за да попитам своето сърце
в какво сгреших по пътищата стръмни
на своя свят с озъбено лице.
Защо се случи тъй, че ти замина
и никой не опита да те спре,
и моята, и твоята Родина
не се помъчи да те разбере.
Зад своите литературни поражения
самият аз духа ти не разбрах.
Бях твърде млад и нямах обяснение,
че лош баща навярно често бях.
Аз те развеждах из България,
за да обикнеш своята страна,
ала природата и градовете стари
не са били за твоя дух храна.
Навярно друго трябваше да правя,
но и сега не знам какво е то.
Ти виждаше как ме нападат здраво
и питал си се може би „Защо?”
И твоят път далече те отведе
под тъмни безприютни небеса,
и не разбра навярно, че подведен си
от чуждите бездушни чудеса.
Не знам. Все още мисля, че вината
единствено е може би във мен,
загдето се отлъчи от страната си
и не повярва в мъжкия си ден.
Ще си отидем с майка ти след време
и ти ще си неотразимо сам,
и може би тъга ще те обземе
за нас и за съдбата ти… Не знам.
Дано детето ти да е утеха
и в старостта ти да те приюти.
Помагай му и работете за успеха,
до който не достигна ти.
И извини ме, че те поучавам.
Дори когато е правдоподобно лош,
бащата има право да раздава
от София съвети посред нощ.
ЗАЕДНО
Ако все още мога да обичам
и да изтръпвам от докосване с ръка,
ще тръгна пак на път с едно момиче,
което ще ми вярва все така.
И все така до мене прислонено
в очите ми ще вижда радостта,
че точно то за мене е родено
и точно аз съм всичко на света.
И без да се кълнем и да се вричаме
с религиозен някакъв екстаз,
ще вярваме във своето привличане,
в човешката и в земната си страст.
Така е хубаво, че пак сме заедно
и Бог ни подарява още дни.
Животът ни не ще да е безкраен,
но близостта ни с жар ни пияни.
И ако все пак днеска ме попиташ:
„Ще се ожениш ли, учителю, за мен?”
ще знам, че сме запазили душите си
съвсем като във първия ни ден.
СЕГА
И зная аз - животът ще отмине,
и ще отминем ний от тоя свят,
ала преди, преди да се разминем
в любовния си светъл необят,
аз ще изпитвам пак така метежно
великата си радост, за да се вплете
в глада за нежност, в ласките ти прежни,
с копнежа да съм винаги със теб.
И тази жажда за живот и обич
ще сътворява с устрем висина,
и от началото на дните ни, до гроба
ще бъде радостта на мъж и на жена.
От обич и от радост озарена
ти ще посрещаш дните си край мен.
И аз ще съм щастлив, и за вселена
ще имам любовта ти в оня ден,
когато под тепетата завинаги
с възхождаща любов ти обещах
да бъда с теб през всичките години
и да те водя в пътя си без страх.
Направих го. И ето, че достигаме
до пълното си сливане в едно -
душа и тяло, падане, издигане…
Наздраве казваме и чашите с вино
ще звъннат пак за празника отминал,
болялото у нас ще отболи.
И нищо няма в идните години
до сетните ни дни да ни дели.
РАЗГОВОР СЪС СЕБЕ СИ
И ме захапа гурбетчийската ми тема,
и тоя сложен скитнически бяс,
с духа на емигрантското ни време -
дълбоко драматично като нас.
Не знам каква е неговата истина,
значимостта на феномена му или
явлението, бързата статистика,
живот и свят, от който ме боли.
Не знам дали започва или свършва
и колко трайно ще се продължи
тъгата без деца - съдби прекършени.
Животът още много ни дължи!
Откакто свят светува, хора
пътуват по моретата със риск,
със бедността и с нищетата си се борят -
изпичат се под слънчевия диск.
Но има нещо грозно и насилствено
във днешното ни емигранство и скитня,
едно съдбовно, упорито чуждофилство,
обезлюдило цялата страна.
Поезията няма смисъл на спирачка
и стихотворството не е закон,
но може би все пак е нужна крачка
и нужен е лирическият стон,
за да помислим как да коригираме
явлението, рекета да спрем,
да вдигнем бариера пред умирането,
преди да сме загинали съвсем.
ЮЖНА ЗЕМЯ
От сините примамни очертания
на снежните пирински върхове,
през приказната прелест на преданията
за подвизи и тежки грехове;
от слънцето и каменната строгост
на шеметната рилска висина
до златната хранителница - Добруджа,
потънала в дълбока мараня;
от черната орница на Златията,
през мрака на хайдушките гори,
до странджанския огън и магията
на нестинарските игри:
България! - Завинаги в сърцето,
като отмерен удар на кръвта.
От синята надежда на небето
до палещата радост на пръстта.
България в червени ярки макове,
в миньорските души на Рудозем,
в просторите и виното на Тракия,
в любов и в дълг, в умора и в подем.
България в Калофер и в Копривщица,
в усоите на вечния Балкан,
в напевите - ту тъжни, ту игриви,
в момински смях, от живост изтъкан.
България в душите на поетите,
в шевиците и в тайнствения мир
на хляба ни, в цвета на цветовете
и в каменния Рилски манастир.
Българийо, сърцето ми е пълно.
Съдбата ми разумно отреди
в дълбока нощ безшумно да покълна
от силата на твоите бразди.
И ето - аз прозвънвам като струна,
почувствал свойте корени в пръстта,
и коленича ням да те целуна,
преди да съм потънал в вечността.
Българийо света, Родино моя,
след подвига на хиляди герои
аз идвам да създавам красота,
но мога ли дори да се сравнявам
със гения на твойта простота,
тревожно и до болка озарявал
на неизвестна селянка сърцето,
която мъж и дом да облече
и пред смъртта си движела ръцете,
като че още в стана си тъче.
Тъче, тъче… Ръцете й чевръсти
преплитат шарките ти пъстри
в една любов за целия живот,
в роса и в дъх на цъфнала пшеница,
в раззаряне, във весел хоровод,
на мъжка риза в ярката шевица.
Да можех като нея талантливо
да те създам разтърсващо и живо,
та образа ти всеки да познай
в едно изкуство ярко и голямо.
Бих дал, бих дал живота си докрай,
за да създам едничка песен само,
в която ще блестиш неповторимо
с най-светлите и ясни цветове,
напомнящи за святото ти име,
от свежи и дълбоки звукове.
Вземи ме цял, вземи ме без остатък.
И ако трябва мост за по-нататък,
пожертвай ме и забрави за мен.
Дори не искам ти да ме обичаш.
Ще бъда сам в последния си ден,
ще грее слънцето, децата ти ще тичат,
смехът им ще звъни и ще прелива
в отблясъци над мен… Не ги дели,
бъди добра към тях, бъди щастлива
и шепа пръст за прошка ми хвърли…
Дано не съм проклет да те изгубя.
Да знаеш само колко ми е хубаво,
когато се усмихваш след тъга.
Очите ти са светли и открити.
От памти век такива досега,
синеят величаво планините.
Овчарите изкарват от кошарите
стадата си по оня хълм висок.
Потъват долините ти в омара
и гроздето налива сладък сок.
Земя на светостта и плодовете,
земя на слънцето, което свети
със южна всеотдайност над света…
Но кой съм аз, до болка предизвикал
свещения ти глас и любовта?
От где се взех сега, от где изникнах?
Аз няма да ти кажа. Ти попитай
по твоя стръмен път с кого съм бил.
Дано съм мразил честно подлеците,
предателя дано съм разгневил.
Сега е ден. Не чакам да се съмне.
Синеят небесата ти бездънни
и нивите окъпани след дъжд,
надигат класовете си зелени.
И вярвам аз, че с правото на мъж,
поне веднъж ще позовеш и мене…
Благодаря, земя, че съдница едничка
ти бе на моя лъкатушен стих.
Благодаря ти искрено за всичко,
което ти открих и не открих
чрез думи и чрез чувство неизгряло.
Благодаря. Душата ми е цяла.
Взаимната ни обич я спаси.
Преминала през гняв и съкрушения,
над болки и беди се извиси
и оживя за песен и движение.
Ще минат дни. Ти пак ще хубавееш,
познала труд и мъчна красота.
Ще бъда с теб докрай и ще живея,
ако и ти живееш на света…
