Карол Николов

Из „Спомени от България” (2003)

* * *

Търново.

Този град трябва да се разглежда с жена. Той е чуден и невероятен като любовта.

… Още от рано папските пратеници са готови за коронацията. По дървения мост на Царевец към двореца се стичат хиляди хора. Самият дворец е изпълнен до краен предел като кошер. Приближени на царя, съветници, близки, роднини, военачалници, командващи южните армии, както и главатарите на наемната куманска войска. Тук са представителите на Маджарско и Сърбия, на Влахия и Византия, търговци от далечните морета на Венеция и Дубровник. Тук е целият букет от духовенството на Изтока и Запада. Дипломатическата борба, която Калоян води години наред, завършва с победа за него. Ето папските пратеници, от ръцете на които ще получи короната и скиптъра. Скърцат зъби Константинополските влъхви и дипломатическите гости, поканени за случая. Пристъпват от крак на крак неспокойно Иванковците - продали душата си на чужд бог и чужд господар. Къси погледи мятат светкавици и чертаят мрежата на бъдещи заговори, като ония, които отнесоха двамата първи Асеновци.

Усещал е тази стена от студени и злобни погледи Калоян - Иваница, Йоаница или още както ще го наричат враговете на България и на Балканските народи. Усещал е това, но е вървял срещу тези присвити очи с правотата на съдник и вожд. Не нахално и самонадеяно, не предизвикателно, а с убеждение, с разум и воля, с готовност за всичко. Това усещане е мъжествено и силно начало. То гради ореол и сияние на благородство около воина, мислителя, синът и бащата на отечеството - достоен да бъде наречен така.

Търново.

Този град трябва да се обича с приятели, защото без приятели и съратници не може да бъде защитен.

… Събрал цялата сила, духовното единство и военната мощ на полуострова, обосновал дипломатически своите действия, Калоян минава през проходите на Хем и нахлува в Тракия като пълноводна река, която иде да възмезди латинската гордост и високомерие. Годината е 1205. Мястото е полето край Адрианопол. Останалото е звън на оръжия и унищожение на рицарството. Лъжат се византийските и латинските хронисти като обясняват поражението със случайно стечение на обстоятелствата и лош шанс за латинците. Няма случайност. Години наред Калоян изучава бойния опит на своите врагове. Събира сведения от очевидци и участници в боевете с пратениците Христови. Наистина битката е така неочаквано кратка и невероятна, че поражението действително прилича на случайност. Но зад тази краткост се крие военен опит и мъдрост, организация на силите и възможностите и усет за настроението на балканските народи, за страданието им, за готовността им за бой.

Търново.

Този град трябва да се изстрада сам, защото рискът не може да се носи от всички.

Голямо дело е извършено и голяма е славата на Калоян. Но големи са и завистта и злобата към него. Непоносимо е да се живее с толкова могъщ и велик човек. Неговото присъствие доказва всекидневно нищожеството на другите. Победата над Балдуин го извисява и издига непрекъснато над другите. А какво ще бъде след Тесалоника, която непременно ще падне под неговите удари? Трябва да се бърза. Трябва всичко да се реши още преди битката за Тесалоника. Ръцете стискат мечовете и търсят между себе си оня, който пръв ще се реши да вдигне копието. Тези мисли решават съдбата на делото, започнато от първите Асеновци. И този път то ще остане недовършено. Калоян ще загине. Но идеята за обединяване на всички български и славянски земи на полуострова не може да бъде убита. Тя е по-силна от всичките копия на Ман?стъровци и Бориловци. Тя надживява епохата и вълнува умовете през всички следващи векове - урок и извод на историята, който много пъти още ще се учи и ще се забравя, но ще бъде идея на идеите за съществуванието на много народи.

Била е тъмна нощта под звездите на Солун. Била е черна предателска нощ, за да скрие блясъка на острието.

Кого убиваш, Манастъре?

Уви - наемникът си остава наемник.

Този град трябва да се изстрада сам, както любовта и приятелството, както измяната и смъртта.

* * *

… И съм бил в Търново сам. Привечер, в развалините на Царевец. И съм искал да разбера кое е това, с което ни привлича и дърпа историята на този град. Заоблачава се. Над старините повява тъга и есенна влага. Стоя на камъка край стените и имам чувството, че съм вграден от столетия на този величествен царев хълм. Какъв друг начин е имал народът в ония отдалечени епохи да изрази силата и значимостта си, освен чрез образа и великолепието на добрия цар - защитник на народа, защитник на обикновения човек от алчността на болярина. Срещу безправието на некадърните и безродните, срещу алчността и безбожието, обезвереният крепостен е могъл да повярва само в дарбата на добрия владетел. Случаят с Ивайло доказва това. Този владетел крепостният е подкрепял и за него е влизал в огъня на сраженията. Така са били възможни Ахелой и Клокотница, и победата на Калоян над латинците. Че не са били слънце тези владетели - не са. Но в онова, което вършат, народът е чувствал грижа за себе си. Душата си е вграждал крепостният в градежите на такъв цар, като свой дом за прослава на царството и държавата е строил дворците на Царевец този войник и селянин. Това ли е, което сега ни привлича тук по тези места, нас - вградените в съвременни градежи и служещи на нови идеи. Това ли е? Това ли е?…

* * *

Този външен театър, който може да се види всяка година на Първи май в Копривщица, се нарича възпроизвеждане на моменти от обявяването на Априлското въстание в града.

Четец запознава по радиоуредбата зрителите с предпоставките на въстанието, с условията и хода на подготовката, с имената на по-изтъкнатите участници и ръководители, с революционните им длъжности и предназначения.

След предателството на Ненко Балдьовченина, а може би и на някои други, турското правителство взема мерки и изпраща свои хора в Панагюрище и в Копривщица с изричните указания да действат предпазливо и да се пазят от предателство.

За Копривщица е изпратен кърсердаринът Неджиб ага … Чаткат копитата на конете. Самоуверено и гордо стоят на тях представителите на властта. От площада те се отправят веднага за конака. Малко след това няколко групи заптии тръгват в различни посоки. Това показва, че Неджиб ага идва с конкретна задача - да обезглави комитета в лицето на неговите ръководители, по-голямата част от които са му известни, и да предотврати избухването на въстанието. Арестувани са Георги Тосунов и Петко Енев. Блъскайки ги с прикладите на пушките, турците ги прекарват през площада. С две заптиета само Неджиб ага излиза от конака и по Геранилото се отправя за къщата на Каблешков. Неговият план е прост. Ще го потърси уж да му предаде лично писмо от баща му. Лъжата обаче е плитко скроена и майката на апостола я усеща веднага. Предупреден от нея, докато вари кафето и посреща из тежко агата, Каблешков изхвръква през комшулука, достига до дома на Рашко Хаджистойчев и свиква тоз час комитета на заседание. От тук нататък събитията се развиват с главоломна бързина. Притиснат от обстоятелствата, комитетът взема единствено правилното решение - да се вдигне знамето на борбата и да се нападне конака. Разочарован от неуспеха в дома на Каблешков, през площада минава с охраната си Неджиб ага. Неговата фигура е гневна и забързана. Лицето му е злобно и неспокойно. Мирише на бунт, на барут. Не са заловени и другите заподозрени. След влизането му в конака вратата се затваря веднага. И в този миг забиват камбаните на църквата - призивно, напрегнато, съдбоносно. Припукват пушките на въстаниците, които в щурм през площада обграждат конака. Облечени в хъшовска въстаническа униформа, с навои и калпаци, със зелен пряпорец, разделени на две групи, за да обхванат конака от две страни, те се втурват в атака. Пред дюкяна на Петко Кундурджията едната от групите, която минава по Калъчевия мост, среща заптието Кара Хюсеин. Гръмва пушката на Георги Тиханек - член на тайната революционна полиция, и го поваля на място. Другата група, водена от Каблешков, се е спуснала вече по Геранилото и е нападнала конака. Пушките гърмят. Камбаните бият. Тресва първият изстрел на черешовия топ. Ликуваща тръпка минава в душите на присъстващите. Въстанието е в настъпление. Убити са мидюринът и няколко заптиета. Портата на конака се отваря и Неджиб ага хуква по Клисурския път, изпуснал сабята си при бягането. Но това не намалява радостта от победата. Виковете „Да живее България”, „Да живее победата”, „Ура”, „Честита ви свобода” и само „Да живее” се смесват с възгласи на признателност и радостен плач. Сълзи обливат лицата и на най-коравосърдечните мъже. Тук, на площада, с кръвта на убитите турци Каблешков пише кървавото писмо, което ще полети към Панагюрище и Карлово. Чете се писмото по радиоуредбата.

„Братия!

Вчера пристигна в село Неджиб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мидюра, и няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…”

Копривщица, 20 априлий 1876 г.    Тодор Каблешков

Към това, което написва Каблешков, председателят на Клисурския революционен комитет - Никола Караджов, добавя:

„Бях очевидец, когато се извърши всичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото,

Никола Караджов”

Най-после жребият е хвърлен. След близо петстотин години политическо и духовно подчинение, възкръснал от гроба, народът български се вдигаше на борба и това просълзява всички, които присъстват. Тази постановка е самодейна. Самодейци са и участниците в нея. Но аз не съм присъствал на представление, което да е постигнало такъв категоричен успех, което да е вълнувало така зрителите и да е оставяло у тях такива дълбоки и трайни спомени.

Жив и паметен е този миг от българската история във всяко българско сърце. Затова и с такова вълнение се приема „възпроизвеждането” на въстанието. Сякаш всичко е истина. Сякаш ние сме тези, които нападат конака, които пишат и четат величавия кървав документ на българската национална свобода - тоя страстен зов за борба, тоя призив към българите, където и да са те, този истински манифест на саможертвената българска воля да се възкреси поробеното отечество с цената на всичко. Възседнали потни коне, куриерите отлитат към Панагюрище и Карлово и вихреният бяг на тяхното препускане отеква с нетърпението по-скоро да се извърши великото дело на българското освобождение.

А камбаните бият, бият, звънят и будят заспалите, възторгват нерешителните, подтикват слабите и вдъхват смелост в гърдите на всички. Плющи до скъсване зеленото знаме с думите „Свобода или смърт” и бунтовният средногорски вятър отнася далеч по всички посоки на света истината за българите, които са решени да измрат до последния човек, но да бъдат свободни… Велика епоха.

* * *

В една долина като в шепа, под лъчите на слънцето, покрай ромона на Тополница, приспиван от шепота на горите и буден от гласа на птиците - град като дом и усет за златото на благата дума, продумана от близък човек.

Копривщица.

Изтъкана от легендите на отколешни времена, днес тя е вече духовен символ на нацията.

Ако попитаме географията за нея - ще ни каже, че градът е създаден от стари търновски родове в края на XIV век като типично българско селище, че е останал такъв в годините на робството, че постепенното развитие на джелепчийството и бегликчийството, както и на занаятите в по-ново време, е способствало за подобряване на благосъстоянието на неговите жители и е осигурявало икономическата му и политическа независимост от поробителя.

Ако попитаме историята за този град - ще ни напомни за трите изгаряния от кърджалиите, ще спомене за непокорството на копривщенци, за многогодишната им борба с потисниците и мъчителите на народа.

А върховете на Балкана и Средна Гора се издигат обвеяни от легендите за юнашки подвизи на войводи и хиляди безименни родолюбци - мъже с непреклонна воля и широки, могъщо изправени рамене. Нещо грубо, мъжествено и решително и едновременно с това изтънчено-мисловно се чете в лицата на Детелин и Дончо Ватах войвода, с които се срещаме в музеите след толкова време.

Град на бунтовници и поети.

От Каравелов и Геров, до Каблешков, Бенковски и Дебелянов, градът носи свещения кръст на героичната обреченост на борбата.

Всяка пролет белоцветните вишни се сливат с очертанията на околните хълмове. Виолетови и замаяни небеса през нощта понасят надалече с ветровете прозрачни облаци, озарени от светлината на лунния диск. Гората шуми. И нейната тревожна и величествена музика те прави неочаквано голям и неочаквано малък. В този миг необяснимо и странно осъзнаваме присъствието си едновременно в миналото и в настоящето на града. Зазвъняват камбаните на революцията. Пропукват пушките на въстаниците, а в промеждутъка на тяхното ехо, там, горе, на гроба на Дебелянов, прозвучават стиховете на неговите незабравими елегии. Едно дете коленичи пред паметника, за да оживеят в гласа му и скръбта, и вярата на поета.

И да стане всичко поезия: горите, върховете на планината, историята, архитектурата. И особено архитектурата, за която продължават да твърдят, че била привнесена от чужбина и наподобявала с нещо остатъците от късния италиански и френски барок. А всъщност изследването на тази архитектура изисква психологически подход. Събуден от големите идеи на своето време, чрез възприемчивостта си, чрез своята дарба и труд, след многобройни и далечни пътувания в Европа и Азия, копривщенинът довършва духовното си образование и създава своя дом като верен израз на вродения му усет за свобода и великолепие на формите.

Така си спомняме за всички скитници на този град, които пътуват по далечните земи и морета, за да търгуват и да видят как живее свободният свят. Така разнородните и разностранни прояви на родените тук се сливат в един единствен стремеж на духа към свободата и неговият възвишен порив обжарва хоризонтите на отечеството със самоотверженият пламък на бунта през пролетта на 1876 година. Каблешков пише своето Кърваво писмо, а от височините на Балкана, пред вида на горящата Тракия, Бенковски се провиква:

„Турцийо, аз те победих!”

Рядко някъде другаде са се събирали в един град толкова много имена на безсмъртни и героични мъже. И това не е случайно съвпадение на обстоятелствата. Това е закономерно освобождаване на енергията на един непрекършен народ, там, където неговите духовни устои са най-яки и трайни. Като екове от далечна камбана ще ни застигат по пътя на историята гласовете и мислите на всички, които направиха от този град отечество в голямото и всеобщо отечество България.

Наесен пожълтяват листата на широколистните дървета. Някаква щедра ръка обагря хълмовете с цветовете на жълтото, червеното и зеленото и ги слива със синята дълбочина на небето. И градът привлича погледите ни, откъдето и да тръгнем към него. Някаква ненаситност да го съзерцаваме и да го имаме ни обзема спонтанно и ни изпълва с простора и мъдрата вечност на планината. Тогава усещаме, че му принадлежим неизменно и честно завинаги. И в това вътрешно отдаване се крие цялото очарование на умението да обичаме красотата…

„А комуто стане нужда

веч да те остави,

той не може дорде е жив

да те заборави.”

Ще пренеса тази строфа на поета за гората върху града, където се е родил той и тя ще придобие смисъл на заклинание и обет за вярност в най-българския от всички български градове.

* * *

Час по литература. Час като час. Почука се на вратата и веднага след това тя се отвори. И се занизаха възрастни хора - мъже и жени, като да бяха бащи и майки на учениците. Поясниха. Били випуск от преди двадесет и пет години. Казаха, че искат да послушат. Насядаха по чиновете. Сместиха се. Мълчаха. Гледаха с разширени учудени и питащи очи. Толкова много ли са двадесет и пет години?

Урокът продължи. Задавах въпроси към класа и те се обръщаха, когато посочвах някой от учениците. Имах чувството, че ще станат да отговарят. Това ме вълнуваше повече от урока. Припомних си своите съученици. Къде ли са сега те? Животът отминаваше. Навървяха се годините и все не оставаше време да се огледаме. Додето един ден … Но какво да говорим за този ден. Животът е хубав и дълговечен. Младостта отминава, но сътвореното с обич е в нас - като спътник. Не вървеше урокът. И затова го заместихме с рецитация. И изведнъж някак естествено, непринудено и внезапно запяхме. Запяха първо гостите, а след тях и децата - оная песен на Каравелов за гората, която „мерише на младост”, но вселява в сърцата „само скръб и жалост”. Тук, в Копривщица тази песен, изпълнена със светла тъга по родината, звучи по особен каравеловски и копривщенски начин, вълнува и топли душата с мелодията на своята музика, със съкровената изповед на спомена.

„Хубава си, моя горо,

меришеш на младост…”

Как тази песен замесва в едно жалбата за младостта и за родния край, останал далече някъде на юг - поробен и изтерзан.

Хубава си, моя горо!

Не познавам по-патриотично и синовно лирическо произведение от тази малка песен, изтъкана от обич и светла тъга.

* * *

Пирин.

И пак Пирин с неукротимото очарование на своите единствени форми, с осъществяващите се в душите ни образи, с решителни, ясни, красиви, романтични видения.

И пак Пирин, който живееше в мен години наред преди да се срещна с недостижимата му и смазваща хубост. Неговата легендарна осанка и песенна волност са ме изпълвали винаги, безпокоили са въображението на моето полско, черноземно, дунавско детство и са подклаждали в мене една нестихваща тайнственост - част от фолклорната митология на българската земя.

Вървя на юг към Пирин и се вълнувам необяснимо радостно, светло и искрено, силно. Без сравнения, защото няма по-силни символи от могъщите върхове на планината. Без предчувствия, защото Пирин не прилича на нищо от онова, което познавам. Вървя нагоре към Вихрен, към Муратов връх, към Тодорките, към големия и вълшебен свят на планината, който ме изпълва с бодрост и възторг, лекува душата ми и ме прави здрав, силен и чист като себе си.

Моят Пирин - моя звучна възхождаща красота, обречена на безсмъртие чрез верността на ония, които я обичат и разбират. Мой дом и всичко, което съм аз - с най-доброто на което съм способен, с най-силните и ярки пориви на душата ми, с мисълта за доверието към тази единствена планина. Защото Пирин е действително планина на доверието, без което не може да се възприеме неговата дива, яростна прелест.

Пирин за мен и за всички, които идват след мен. Пирин за въображението на моя син - дух и образ, и украшение на българската земя. Сега и винаги - Пирин.

* * *

Пирин е величествена и шеметна планина. Тя се родее по хубост и легендарност с всички български планини, но нейната единствена природа, нейната неповторима и дива прелест напомнят само за мъжеството на непокорните и горди самотници, които от низините на равнодушието издигат непристъпните скали на своята воля за борба и победа. Отгледал хиляди революционни борци и хайдути, пил волна бодрост от синия необят на родината, Пирин издига своето мъжко скалисто име над делничното смирение на незнаещите нищо за свободата.

Сътворен от природата в часа на нейната най-голяма щедрост, в мига, когато дарбата й да създава височина и очарователна хубост е разцъфвала пищно и жизнерадостно, весело, величествено, страховито и непокорно, Пирин се издига в приоблачните висини на небето. Усещането, че няма нищо над тебе, че вървиш по могъщия гръб на планината, едновременно те плаши и окрилява, изпълва те с неподозирано чувство на преданост пред природата. Затова Пирин е привличал и продължава да привлича ценителите на неговия свят. По долината на Демянишката река, под Тодорките, над Василашките езера, по пътя към хижа „Яворов” или от Вихрен за Банско са минали хиляди почитатели на планината.

Но Пирин не е само място за съзерцание на една недостижима, почти свръхестествена красота. Пирин е и творчество на духа на ония, които векове наред са бродили из горите му. Техните имена са се слели завинаги с мъжествената и горда хубост на планината, с усилното изкачване на нейните върхове.

Много си, Пирин, хубава…

Затворен в рамките на своя самобитен и вътрешно ясен живот, векове наред българинът се е учил на хубост и мъжество от Пирин и другите български планини. Лишен от много неща, неговият живот е бил надарен щедро с вълшебния свят на планината, останала завинаги негова и в най-тежките години на робството.

Затова Пирин е планина на доверието. И не са само имената на Паисий и Даме, на Вапцаров и Гоце, на Яне Сандански и на още много други герои, които кръвно ни свързват с планината, наречена Пирин. Пирин е част от състоянието на нашия български дух, останал верен на себе си през вековете, независимо от всички превратности на съдбата. Неотнимаема е от нас, от душите ни и от представите ни хубостта и легендарната сила на Пирин. Ще ни огъват ветровете на времето безмилостно и жестоко, ще забръскват понякога очите ни с люти думи, но оня свят, сътворен от природата и историята на Пирин ще остане завинаги с нас - тъй както и ние сме в него непроменимо и неотлъчно във времето.

* * *

Може би наистина в Мелник не могат да не се водят разговори за родината, за земята на българите, за езика и обичаите им, оцелели при толкова исторически влияния и погроми. Трима души, журналисти, тази вечер гостуваме на свои колеги учители. От автобуса слизаме ние и още двама пътника. Лунна вечер. Непрекъснат шум на вода, на река, на гора, на пролетен вятър. От къде иде вятърът? Нали в Мелник е завет. Сякаш извира от времето, от историята и носи тъжните или весели гласове на живелите тук, на властвалите в този край на родината българи, византийци, османлии. И пак българи, на които е съдено да преживеят възхода и разорението на възрожденския град Мелник.

Но това са спомените. А те идват заедно с виното. Най-напред ни посрещат с „Дубря дошли!”, с уважение, с радост, че са зачетени - сякаш идваме от снизхождение. Благодарствено отговаряме: „Дубря заварили!” И ни обзема радостно чувство на задоволство от думата, от песенния строй на словореда, от звученето на гласните, от лицата на домакините, от усещането за здравото народностно начало в живота на тази покрайнина. Радват ни се и ние се радваме на всяка дума, която като че ли ни дърпа към себе си и ни обгръща с някаква светла интимност. Това усещане за близост и драгост, за възрожденска чистота и будност на ума, подклаждано от историческите писания за града, от силуета на възрожденските архитектурни ансамбли, ни опива като че ли още преди прочутото мелнишко вино. А с виното идват и песните - естествено и спонтанно, за страданията и борбите на народа, оцелял през всичките тези години на съпротивление и самоутвърждаване. „Ех, живели са българи на тази земя и са оставили пример за подражание.”

- А ние?

- Какво ние?

Така започва диалогът за стойностите - исторически и съвременни, създадени от големите дарования на нацията и от усилията на всички поколения българи.

Мелник - един лъч от светлина и драгост вместо спомен.

* * *

Аполония, Созополис, Созопол - Градът на спасението поразява въображението на всеки, който идва за пръв път по тези места и тръгва на юг от големия Бургарски залив с чувството, че ще изпита нещо романтично, красиво и някак по своему единствено, лично…

Не е ли било така и в ония времена, когато йонийците от Малоазийския град Милет заселват за пръв път западния черноморски бряг - в Истрия при устието на Дунава и тук на островите, където възниква Аполония в края на VII и началото на VI век пр.н.е. Никой не създава град само за да го има. Всеки град трябва да извършва някаква работа. И Аполония е вършила такава работа. Открай време днешните български земи са гъсто населени от траките - добри скотовъдци и земеделци. Техните стоки тръгват с йонийските кораби към бреговете на Мала Азия и по островите на Егейско море. Това е времето на цъфтеж и възход за атинската цивилизация, която малко по-късно при Перикъл достига връхната си точка. Троя не съществува отдавна. Варварите, които ще дойдат от север, са още далече. А Рим е в пелени.

Тези неща имат значение. Те разпалват въображението на съвременния посетител на Созопол. Тук, по неговите улици, по бреговете на неговите райски заливи е останало ехо от стъпките на големи и малки личности. Сега брегът и морето скъпернически връщат оскъдни останки от една голяма култура, която Созопол е съхранил и обогатил през вековете. За да дойдат през 72 година пр.н.е. империалистите на Рим, да разрушат града из основи, а огромната статуя на Аполон - пазителя на града, създадена от Каломис, да отнесат в Рим, където ще тържествуват легионите на Лукул. Там стои тя и досега, изправена на хълма Капитолий. А как би отивала на този град, за който е сътворена.

Разбира се, това е история, но тя присъства във всичко, с което ни заобикаля днешният град. От пристанището на Созопол всяка сутрин излизат риболовните кораби, повличат траловете по дъното на морето, за да ги напълнят с риба, която тук никога не свършва. Векове наред, още от времето на хан Крум, морето присъства в живота на българите, но не участва в градежа на тяхната национална психика. Едва сега то навлиза в литературата, то става част от духовния живот на нацията - чрез стиховете на поетите, чрез платната на художниците, които тук, в Созопол, намериха неизчерпаеми извори за вдъхновение и творчество. Векове наред българите не използваха пълноценно морето. Те го почувстваха отскоро, но го почувстваха като стопани. Не като място, от където ще тръгнат да завладяват други брегове, а като място, където живеят и ще посрещат приятели от всички краища на света. Само така можеше да се роди съвременната черноморска архитектура, чиито корени са тук, в Созопол, в Несебър и навсякъде, където времето ги е пощадило.

Широк, просторен и романтичен свят е Созопол, богат на мисли и чувства, на образи и картини, които внушават нежна лирика и мъжествено упорство за подвиг…

* * *

И се запитвах дали няма да се свършат думите ми за тебе, Родино. Стоях на носа на кораба в тая августовска утрин, изпълнен от усилващо се вълнение и мисли за този граничен свят на Отечеството. Вълните се издигаха и се разбиваха о борда или слизаха ниско и откриваха тих, хладен път към бездната на морето. Каква прелест е утрото над морето. Вървим срещу изгрева и сякаш потъваме в светлината на един бакърен свят, блестящ, цветен и топъл. И нищо друго. Вода и небе и лицата на моряците - лица на мъже, познали добро и зло и научени да четат мислите на човека по книгата на неговия поглед…

Разговаряме с капитана за риболова. За него той е труд - тежък и изморителен, свързан с малко риск и с много упорство. Връстниците му са някъде по океаните. Заразените от морето мъчно се климатизират на сушата. Някои отидоха в Коми, но те са изключения. А той не може да се откъсне от тези брегове, от този Град на спасението, където премина младостта му на рибар и моряк. Той има усет за красотата и затова ме разбира. Това, което минава през мен, докосва и него. Усмихва се. Красотата на морето е всеобща. Тя действа на всички. Но това не е всичко. Има студ, зимни месеци и сняг над морето. И план за рибата в тонове.

Рибарски живот.

Само тук, край Созопол, рибарите ловят риба през цялата година.

За капитана си мисля и за другите мъже на корабите. Зове ги морето. Влече ги жаждата по далечни пътища, край непознати брегове и невиждани пристанища. Зове ги и ги дърпа морето, намерило за съюзник младостта и желанието за приключения. Но зове и дърпа ги и брегът с гласове на деца и жени, с големите котви на спомените за преживяното по тези места. Не се ли крие в това най-истинската и трайна представа за родина и родно място, без което не можем сега и никога няма да можем…

* * *

Вървя на юг от Созопол.

Покрай Харманите през лозята се спускам към Каваците. Пече ме слънцето. Разхлажда ме вятърът. Вълните се стремят към брега с копнеж. Отпускам се на тях, опиянен от радостта и хубостта на морето. Лежа на плажа върху мекия и гъвкав пясък и пътувам с вятъра между облаците… Придобивам чувството, че съм сам. Присъстват само слънцето, морето и вятърът - първични образи на материята, която чрез мен се любува на себе си.

Вървя на юг. Прехвърлям Кукубаир и край нос Св. Агалина слизам в залива Алепу. В дясно от него е блатото Алепу, край бреговете на което въдичарите прекарват щастливи часове на отмора и радост от добрия улов. Точно срещу Андреябаир е остров Св. Тома, за когото легендите разказват, че е старо пиратско свърталище. Притварям очите си и сякаш наистина виждам как потъват в далечината с опънати платна пиратските кораби, оставили в земята на острова богатствата на своите каси. Иманярите разровиха острова до дъно. Ако ги питате обаче какво са намерили - ще мълчат. Легендата струва повече от имането. По камъните край храстите се припичат хиляди змии. Те са дали другото название на острова - Змийският. Вместо многобройните летовници, по тези места скитал някога само един тукашен Робинзон на име Игнат. Той ловял риба в блатото, стрелял по лисиците из горите и живеел в примитивна колиба, обитавана освен от него, от всичките комари на лагуната. Има нещо широко и волно в залива Алепу, което значи лисица, в блатата и лилиите на Аркутино - някаква дива и самотна екзотика, която с всеки ден отстъпва пред цивилизацията и заселването на брега. В дъното на този залив, зад дюните, които отделят Аркутинското блато от възвишенията, завършващи в морето с острия Маслен нос, е устието на Ропотамо, възпята вече в толкова песни. Веднага щом се мине край фара на Маслен нос се вижда малък паметник на съветския воин - трагичен спомен за Отечествената война и боевете при Керч, когато морето изхвърля на нашия бряг трупове на убити войници.

И тук трупове. Човешката лудост - край няма.

* * *

На три километра от Ахтопол е Велека. Сутрин ходех рано на риболов. Тръгвах още по тъмно и по пътя през гората слизах в ниското до бреговете на реката. Звездите избледняваха бавно и потъваха в глъбините на всемира. Съпровождаше ме упойното чуруликане на птиците. Поздравяваха ме граничарите от заставата. Две лисичета излязоха една утрин на пътя. Погледнаха любопитно към мене, подушиха неразбиращо въздуха и изведнъж изпълниха с живот и с някакъв тайнствен смисъл предвечния облик на мирозданието. Като жълт пламък бликна старата лисица, изклявка и завърна в драките малките си. Някаква милост и радост ме изпълниха и ме възвърнаха към древната ми същност на природен човек. Дълбоки гласове прозвъннаха в мене и ме заляха с първичния шемет на едно отдавна минало битие…

- Кълве ли рибата?

- Кълве.

Красива е Велека. Красива е сутрин и на обед, когато под сенките на брястовете и върбите, надвесени над нея, се киснат хитри и мързеливи риби и дебнат само някой заблуден скакалец да падне във водата. Тогава се превръщат в нерв, в стрела и в изстрел, който поразява в миг нещастното насекомо. Красива е Велека вечер по залез и след залез, когато цялата природа замира, уталожена от жегата на знойния ден. Между тръстиките и нападалите дървета се промъква лодката на рибарите, които разпъват мрежите за нощта.

Лека нощ, Велека. Лека нощ и довиждане без раздяла, защото изживяното по твоите брегове и по бреговете на морето ще ме връща многократно при тебе с любов…

* * *

Стоя на брега на морето. Вълнувам се. Нещо вътрешно, дълбоко и силно ме влече към морето и ме изпълва с непонятна скованост пред величието на неговата стихия.

Стоя на брега на морето и имам чувството, че то ме поема, залива и ме изпълва с неизмерната си мощ и просторност. Обновява ме, едновременно ме смалява и извисява.

Море.

На този бряг, докъдето завършват пътищата на моя сухоземен живот и откъдето започва територията на морето, размишлявам за себе си.

Не разбирам морето. Неговата прелест и чистота ме привличат, омагьосват ме - както луната омагьосва лунатиците. Но не разбирам морето. Самият факт, че съществувам извън него, ме кара смътно да се досещам, че това безкрайно съчетание от облаци и вода, от внезапни залези и възхождащи изгреви е свят извън мен. Този бряг е мой и на моя народ, но той не е участвал в духовната история на българите и може би затова те не са мореплаватели, откриватели, конквистадори.

Моят народ не е морски народ. Може би затова не разбирам морето. Или копнежът ми за него е толкова силен, че ме залива и дави, без да мога да го подчиня и осмисля. Този бряг е част от територията на българската държава, но това е само щедрост на природата, решила да струпа на това малко място - България, планини, равнини и море.

Очарован съм от морето. Някаква зряла, постоянна и силна чувствителност ме обзема на този бряг край морето, откъсва ме от великолепието на курортните комплекси, от почиващите в тях чужди и наши летовници. И освобождава ме тази чувствителност от сушата, полепнала по мен, за да приема морето духовно, дълбоко и цялостно, с радост.

* * *

За морето говоря. Виждам неговата безкрайна шир. Усещам неговата могъща и неподправена красота.

Просветлява на изток. От глъбините на морето иде слънцето и обагря с цвета на кована мед укротените и успокоени вълни. Рибарски лодки се плъзват по тях срещу изгрева. Дъхти на йод и вода, на водорасли и на нещо неразгадаемо странно. Небето е просторно, високо и тържествуващо празнично. Брегът тъмнее все още неподвижен и тих, но гласовете на птиците постепенно го озвучават. Могъща музика се подема от всичко, което осезавам и чувствам.

Това е морето на размисъл, на съзерцание и единение с този вечен и мъдър свят. Но има дни, в които морето е подвижно и неудържимо. Разрошено от вятъра, настръхнало и разгневено, то връхлита брега сякаш иска да го разкъса. Неспокойни, задъхани, тежки вълни се блъскат о скалите и се разбиват на светещи капки и прозрачен воден прах. Тогава морето шуми. Дива песен и грохот, и блясък озвучават просторите и изпълват душата му с напрежение и възторг. Това усещане не може да се получи от нищо и никъде другаде. Буревестниците се издигат високо, понесени от бесния вятър. Имам чувството, че ще разтворя криле като тях, ще полетя над вълните и в лудото тържество на движението ще осъществя едно вечно желание…

Този миг е единствен. Той е отдаване на стихията. Той сякаш изкупва човешката ни ограниченост, издига ни до неподозирана висота и ни възвръща към първичния и неспокоен живот на материята. Като че всичко, което е било досега, е било за да има този миг на общуване с недостижимото и вълшебното, с неповторимото и могъщото.

Морето.

Пияни ме този свят с неподозираната си прелест. Държи ме в себе си, за да приличам по нещо на него…

* * *

Какво помнех и знаех за Видинската крепост? Помнех оня драматичен диалог от пиесата на Камен Зидаров, при който обиденият Иван Страцимир отказва на Шишман помощта си за спасяване на Търновското царство. Омразата и мрачната патетична решителност на отказа съответстваха с нощните зъбери на крепостта, с предчувствието за гибел и разрушение. Но това е театрална постановка, в която един син и наследник на трона се отлъчваше от България в най-трудния е час. Не че щеше да я спаси с участието си в коалицията, която Иван Шишман предлага. Не. Но с отказа си той ставаше завинаги безотечественик, васал на пришелеца и на всеки, който би му наложил това.

Жестоки са поуките на историята.

В мисълта ми за Видин и Видинската крепост израства и сянката на другия видински отцепник и родоотстъпник - Пазвантоглу. Привлекателна е Видинската крепост. Някаква мрачна решителност вее от страниците на историята за този средновековен зандан - разрушаван и укрепяван от всеки следващ владетел.

Не бях ходил отдавна във Видин и си мислех да отида непременно в крепостта. Случаят ме срещна с моя стара позната от университета. Тя се зарадва, че съм се обадил и като разбра, че отивам в крепостта, тръгна с мен. Осведоми се за служебното ми и семейно положение и заговори за живота в провинцията, който бил скучен, за младостта ни от едно време и за пропуснатите човешки възможности…

Вечерното слънце огряваше зъберите на крепостната стена и лъчите му се плъзгаха по охлузените от ветровете кули. Постоянното бърборене на спътницата ми ми пречеше да се вглъбя в историята на града и живота на неговите владетели. Би трябвало да реставрирам в съзнанието си гласовете и образите на отминали събития и герои.

Мълчах. Изведнъж млъкна и тя. Величествено, широко и с безразличие реката течеше на изток - безучастна към нашите български работи. Горе оръдията блестяха от слънцето и напомняха за тежки обсади, за драматични сражения и покруси.

После тя пак заговори и аз си помислих колко красиви и значими неща изгубваме в часовете на празно бърборене…

* * *

Груб и рязък, с металически звън, будилникът ме изтръгва от съня и ми напомня, че трябва да тръгвам. Малко след него се обажда сирената на парахода и аз скачам в просъница. Навличам дрехите си и хуквам към пристанището с куфар в ръка. Запъхтян стъпих на палубата. В същия момент параходът се откъсна от кея.

Така забравих паспорта си, парите и билета в хотела. За пръв път ми се случваше да остана между непознати хора съвсем без пари. Слязох веднага на следващата спирка, сподирен от неодобрителните погледи на кондуктора и милиционера, който се съгласи да позвъни служебно в хотела на другия град.

Чаках следващия параход, с който ми изпратиха паспорта, билета и парите. И тогава изпитах някакво невероятно чувство на привързаност към хората и света, в който живея. Не бях запомнил дори лицата на хотелиерите. Не запомних лицата и на тези, които ми искаха билета в парахода. Заплатих обеда в ресторанта на пристанището, където ме нахраниха с уговорка, че ще платя по-късно, както успя да ги убеди милиционерът, и тръгнах сам по улиците на града.

Сам ли?

Завинаги и неотлъчно в съзнанието ми оставаха, изградени от въображението, лицата на всички истински човечни хора, които съм срещал и които ми престои да срещна, додето живея.

* * *

Особено чувство изпитвам на местата, където се припокрива подвигът на няколко поколения.

Такова място е Козлодуй.

Образът на оня със сабята и двестата души, които завладяват „Радецки” и слизат на родния бряг, за да го целунат и да се отправят към Балкана с увереността, че идват като последна решителна вълна във всеобщата борба на народа, въстанал от край до край, ще безпокои съвременниците му додето са живи, ще извиква все нови и нови мисли и чувства. Писмата, които пише до семейството си и до другарите си, стягат гърлото ни 100 години по-късно и като че ли ни издигат до такива духовни височини, до които сами не бихме стигнали никога. Всеки от нас, който е изпитвал мъжко желание да се жертва за отечеството, си е представял как слиза с войводата на Козлодуй и тръгва към голямата цел на своя живот - свободата и щастието на родината. Има факти и образи на печално изоставени патриоти след освобождението на България. Но тези факти и образи са мимолетни. Постоянният факт, който разпалва кръвта ни, зове и трогва до сълзи, е фактът на съпротивлението, на борбата с оръжие. Сякаш наистина народът ги е очаквал, ожидал е жертвата им, за да може да живее с достойнството на всеки, който не само е превивал врат пред поробителя, но и е вдигал глава, и кръв е проливал. Без тези неща няма национално самочувствие и пребъдване във времето.

И другият образ - пейзажът на Атомната електроцентрала. Тук, на същото място, където слязоха четниците на Ботев, където капитанът на „Радецки” ги оставя с разбиране и тежко предчувствие за съдбата им. Не участваха ли те в градежа на тази централа. Не изпълваше ли споменът за тях душите на всички строители. Не им ли подражаваха днешните поколения българи, когато преминаваха през хиляди препятствия, свързани със строителството на Първа атомна.

„Чакам събуждането на народите и бъдещий комунистически строй на целия свят…”

Ни повече, ни по-малко. Не е ли това доказателство, че той е неотнимаем от същността ни на хора и българи?

* * *

Този град живее с морето. Всеки труд, всяка мисъл и чувство имат връзка с морето. Радостта и омразата, ревността и надеждата са свързани с мисълта за морето.

Както някога, мъжете тръгват на път. Както винаги ги изпращат жените със свито сърце. Имам чувството, че тук живеят само силни хора, родени в умението да чакат, закалени в раздялата и в най-късите думи за обич.

Сякаш всичко зависи от морето и времето. Радостта произлиза от него. Ако има синьо небе - жените кърмят децата, поливат цветята… И забравят сякаш нощите на самотност. Ако стане тъмно и облаците ниско надвиснат - полудяват чайките и грачат зловещо. Жените вървят по брега, като че ли с нещо помагат на ония, които са в морето или далеч в океана - на толкова и толкова градуса ширина, на толкова и толкова градуса дължина.

Варна.

В корабостроителния завод бръмчат моторите и компресорите. Припряно съскат електрожените. Скрибуцат огромните кранове и навеждат гигантски клюнове. Духа вятър. Далечен писък на локомотив се смесва с припрения глас на трион, който реже нещо настойчиво и яростно. Променя се всичко, движи се, причудливо и странно, без усет за ритъм. Пътуват облаци по небето, гъсти, тежки. Изведнъж заваля. Леден дъх прониза пространството. После слънцето се показа през облаците. Сякаш вятърът се удави в морето. Тогава гласовете на моторите се изясниха. Отдели се ритъмът на всяко движение. Роди се музиката на един труд, който извисява образите и формира характерите.

Вървя по брега. Вълните се спират в нозете ми, галят се в пясъка, ласкави, женствени. После тръгват нанякъде. Сякаш брегът ще тръгне след тях. Но не тръгва. Стои тук. А всъщност пътува. Как дълго пътува брегът. От рождението до последния миг на живота си…

Брегът и морето. Тук някъде е границата на двете стихии. Залюбени и разделени завинаги, те се привличат мъчително, милуват се… И непрекъснато се отблъскват, за да бъде всяка от тях в свободата си.

Три дни вече вятърът духа. Девет бала вълнение. Закотвиха корабите. Завързаха ги с яки въжета. И продължиха да работят. И бързаха повече от всякога. Гърмяха тежките удари на механичните чукове. Скрибуцаха крановете. Упорито проблясваха електрожените и вятърът грабваше шума на моторите преди да отекне.

Облада ме едно безпокойство. Непрекъснато мислех за Петър Велики, за упорството му да овладее морето. Вятърът духаше и аз виждах построените кораби как тръгват на път, как се издигат и спускат по вълните на това разпенено и побесняло море. И някаква сила се раждаше в мене. Аз стоях на брега, но корабите, които строих, са в морето. Ръката ми определя посоката на техния път…

Навсякъде по света децата приличат на тревите, които избуяват след дъжд. И само тук децата приличат на морето по цвета на движенията си, по цвета на душата си. В деня, който иде, момчетата ще бъдат моряци. А момичетата - жени на моряци и майки на моряци. С какъв трепет само една майка очакваше информацията за корабите на далечно плаване. Да можех да й кажа, че над океана има синьо небе, че вятърът спира на борда, за да пие кафе със сина й и с всички моряци по света. Все едно - казах й. И тогава си помислих, че може би я излъгах. Но нали в този случай лъжата е лъжа без последствия…

В хотела вдигнах температура. Непоносимо главоболие ме накара да стана и да потърся лекарска помощ. Беше след полунощ. Студен вятър духаше откъм морето. Като ръка с измръзнали пръсти проникваше под дрехите и лазеше по гърба ми. Имах чувството, че плувам - улиците, сградите, градът бяха сякаш дъно на море. Светлините на витрините, шумът на дърветата и вятърът като подводно течение се въртяха около мене.

- Кой е болният? - попита лекарката при входа на поликлиниката.

И тогава разбрах, че сме двама, аз и другият, който е знаел, че няма да стигна сам, за където съм тръгнал.

Не запомних лицето му. Не научих и името му. Той е бил просто спасителната ръка на този моряшки град, за който имам толкова хубаво чувство.

* * *

Години наред пътят ми минаваше през Пловдив. Като журналист пътувах непрекъснато и закъдето и да тръгнех, все гледах да мина през Пловдив. Причината за това беше лична, но край нея се сближих и с града, чиято южна хубост го правеше привлекателен през всичките сезони на годината. Престоявах ден-два, а понякога само няколко часа, от влак до влак. Избродил съм гъсто пътеките на Юга, но където и да ходех - на отиване или на връщане, минавах през редакцията на „Комсомолска искра”, през клубчето на културните дейци, където идваха толкова често Никола Джоков, Иван Стойчев, Даки Стоев, покойният вече Христо Банковски. Това бяха вечери на откровени разговори за изкуството, за литературата, за образа на поколението, към което принадлежахме и ние. Това време вече няма да се повтори. Тези срещи и разговори са отминали, но и нещо е останало от тях.

Затова обичам Пловдив. Неговата многопосочна история, неговият съвременен образ, особените причини за близост с него са ме вълнували искрено и дълбоко. Имах ранни утрини, когато по улиците тръгват работниците от първа смяна. Тези утрини бяха прозрачни и чисти като образ на бодър човек. Имах дни, изпълнени с припряно обедно движение, с неизбежното: „Здравей” и „Здрасти”, „Как си?”, „Къде си?”, „Обади се”, „Извинявай, че бързам.” Работен ден с работен ритъм, с делови и жизнени хора.

Имах вечери, когато бях сам и гледах светлините на огромния град от височината на Бунарджика. И тогава ми се струваше, че градът пулсира. Незасегнато от вековете, сърцето му биеше силно и здраво с младостта на всяко идващо поколение. В това е безсмъртието на градовете. И на този вечен град Пловдив - една от столиците на България.

* * *

Ако застана срещу паметника на ъгъла, ще мисля за него. Ще шумят трамваи и хора наоколо, забързани в своето време, а аз ще чувам февруарския вятър, от който замръзват сълзите на майките, февруарският вятър, който люшва бесилото… Ще говорят край мене непознати и незначещи нищо думи, а аз ще чувам гласа му - спокоен и твърд: „Аз съм посветил себе си на отечеството си… да му служа до смърт и да работя по народната воля.”

Апостолът.

Отмъстително - борческата традиция величаеше още хайдутството, а огромният авторитет на Раковски я поддържаше и подхранваше, като подготвяше и изпращаше в България чета след чета. В героични сражения тези отчаяни и смели мъже - четниците, загиваха в Балкана или минаваха отново в чужбина, подтиснали огорчението си, че народът не ги е последвал. Тези хора бяха луди глави, измъчени синове на Отечеството, които не можеха да го гледат поробено и затова се стремяха към него, за да намерят утешение в саможертвата и смъртта.

А времето искаше нерви, издръжливи нерви и непреклонен характер. То настояваше не за отдаване с екстаз и опиянение, а за обуздаване на болката и за дълга, изтощителна, разумна работа. Ето защо Левски не е само личност, а епоха в развитието на българската революционна мисъл. Устремявайки поглед в бъдещето, той съзнава, че борбата за национално освобождение не е всичко, от което се нуждае народът и много по-добре е „с едни и същи жертви” да се извоюва и социална правда. Точно затова в наказателния закон на своята „Нареда” той пише: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт”. Този краен демократизъм на Апостола го извежда до ръста на най-напредничавите умове на епохата. Без да бъде друг, освен национален, той е интернационален, път и пример за всички поробени народи, където и да се намират те.

Защото всеки народ трябва да има своя Апостол, за да бъде народ.

* * *

Огромен, гранитен, зовящ и заклеващ, той стои над града като символ на единството на всички български воли.

Това е столицата на Привременното правителство - Ловеч.

По висша промисъл той участва в легията на Раковски и получава своето историческо революционно име от народния войвода. Но легията е разтурена - Първата. И Втората. Тогава започва творението на Апостола. Сам срещу мрака на историята, подтикван от обичта си към отечеството, той тръгва да освобождава България. Така идеята на неговия живот обединява териториално страната за пръв път след 500 години политическо подчинение. За да има надежда, борба, съпротивление, Априлско въстание, Освободителна война и в тази столица на Привременното правителство - всичко останало до днес.

Апостоле, мъчно ли беше? Не тежаха ли пълномощията на този наплашен и смазан народ? Не тежаха ли обидните думи на суетни войводи и лумпени спътници на революцията, че се стремиш към власт и единоначалие? Не тежеше ли твоята самота, твоята мъжка самота, резултат на железния ти характер и доказателство за обреченост и святост.

Апостоле, научи ме на тези неща. Вярвай ми. Уважавам само хората на делото и на словото като дело, защото те са едно.

Апостоле, направи душата ми столица на Привременното правителство. Моля те.

* * *

Прибираме се в Копривщица от Троянския манастир през прохода към Кърнаре. За пръв път минавахме оттук - тясно стръмно шосе. Не виждам как могат да се разминат големи коли. А са се разминавали. И са минавали от тука пътеките на бродници и хайдути. Минал от тука през зимата на 1878 година с войските си генерал Карцов. С артилерията, с конницата, с пехотата. Каква е била тази воля, дето е движила хората, задържала ги е над пропастите? Прекръствали са се за политналите в бездните. И толкова. Държали са колелата на оръдията, юздите на конете, душата си в зъбите. Но са вървели, вървели, вървели са напред без спиране денем и нощем. И нощем - в сняг, в бури, във виелици да крепиш оръдията, да свличаш конете, да не замръзнеш, да вярваш, че ще оцелееш и действително да оцелееш…

Не, не. Това са неописуеми неща.

Минаваме в сухо, зелено и топло време. Асфалтиран път се вие пред нас и ние нямахме грижа за посоката, за степента на наклона. Плашеше ни само височината. Но тя ни и възторгваше, изпълваше ни с неподозирани емоции, поразяваше въображението ни с такива гледки, каквито никъде и никога не бихме могли нито да видим, нито да измислим. И това при изкачването още. А когато минахме билото и се надвесихме над Карловското поле придобихме чувството, че летим. Като че ли изгубихме представа за теглото си. Падахме леко и плавно като в космично пространство.

Неповторимо!

Повторимо е. В южния склон на планината пътят е широк и удобен, асфалтиран, нов, незалесен и затова открит, вълшебен. Цялото това необозримо пространство от Карлово до Клисура с връх Богдан насреща блести от видимост и близост - да посегнеш и ще го докоснеш. Поемаме въздух с пълни гърди. Самотно дръвче с жълти сливи-дивачки привлича вниманието ни. Блазе му. Да се заловиш за камъка на тая земя на 1400 м. надморско равнище и плод да отгледаш, политнало в пространството като мисъл…

Сбогом, дивачко! Дано сме живи да минем пак оттука.

* * *

Това беше разговор за любов. Но в него присъстваха образът на Светеца, планината и вечния глас на легендите - една величава история за упорството на роба, изградил манастира сред дивия свят на горите.

… Напирали врагове зад стените на светата обител. Пияни от силата и голотата на ножа, ослепели от властта на необуздана жестокост, елементарни и посредствено-безчувствени, синове на Аллаха - фанатични и варварски яростни, те вилнеели и подлагали на унищожение чрез огън и смърт неповторимата светлина на иконите и нежната песен на фреските. За да затрият завинаги духа на една цивилизация, на която са чужди и до която никога няма да дорастат. Сърцата на монасите се свивали с болка. Ръцете им трескаво криели книгите в подземията на Хрельовата кула - ръцете, които са низали буква по буква върху меката заешка кожа печалната и велика история на моя народ. Тези ръце умеели да строят и да ваят нежни образи по стените и ако трябва в бран да се сражават с упорство, непознато на враговете. Били са едновременно изтънчени и груби. Не, моите ръце не приличат на техните. В тях има нещо от ръцете на ония монаси. Гледам ги. Може би нещо във формата и в трепета, с който докосвам старинните пожълтели ръкописи. Моите ръце са продукт на културата, която са създали ония мъже, но аз не зная те биха ли си служили удобно с тях…

Плисна дъжд, когато се връщахме от пещерата на Светеца. Скалата беше милостива и не разкри тайната на нашите грехове, пропусна ни да излезем навън. А планината си е същата, като тогава, когато цар Петър е идвал, за да разговаря със Светеца. Били са същите върховете. Горите са шумели тайнствено и дълбоко в унисон със силата на оня, който презирайки пошлостта на управляващата върхушка, е предпочел изгнаничеството пред мълчаливото съучастие с безчестието на силните. Съществува тялото със своите естествени потребности, с глада и болката, с див кучешки студ и усещане за горещина. Но съществува духът, който отхвърля съблазните и насилието и има смелостта да се опълчи против морала на епохата. В това е неговото величие, неговата естественост и простота.

Дъждът валеше настойчиво и косо. Усещахме го като студ и насилие върху тялото, а мисълта ни беше отправена някъде навътре, към нас самите - където са корените на доброто и злото.

Запалихме печката в стаята и проснахме дрехите си да се сушат, а ние се свихме голи в одеалата и насядахме по леглата. Тогава някой поиска да угасим светлината. Отраженията на огъня в печката ни върнаха към разказа за историята на манастира. Усещахме горещината на пожарите. Чухме удари в жива човешка плът и трошене на кости, сякаш поемахме ударите върху себе си. Почувствахме необходимост да говорим, да изразим онова, което се извършваше в нас. Стана дума за любовта. Не за любовта въобще, а за любовта между мъж и жена. Познавахме гласовете си, но не виждахме изражението на лицата си. Огнян каза, че няма любов, че любовта е внушение, красиво и силно внушение.

- Не е внушение - отговори му Данчето. - Любовта е право, което трябва да си заслужил. За да обичаш нещо, трябва да си го изстрадал, трябва да си осъзнал светостта му като идея. Може би затова е нужно да имаш дарба - голяма и светла дарба.

Бяхме забравили, че имаме лица. Говорехме гласно като на себе си. Дървата в печката догаряха бавно и жарта хвърляше нежно и меко сияние… Сякаш нямаше стените на манастира, оня ек на камбаните, който утре ще ни събуди. Чернееха само руините след пожара. И ние идехме да изградим манастира чрез онова, което живее в душите ни като вид¬ние и образ, като любов.

Не, любовта не е внушение. Всички ние - от миналото, от настоящето и от бъдещето, сме в тази единствена дума, изречена за България и за българската земя…

* * *

Чакаме да видим Панорамата в Плевен - час, два и повече, със записвания, с дати, с часове - месеци предварително. Цяла България се извървя да я види. И не като чудо невиждано, а като паметник, като художествена летопис на братството. Трийсет ли, четиридесет хиляди ли загиват при Плевен - руски и румънски войници? Кой знае дали статистиката може точно да каже. Но това е нещо, което винаги ме е поразявало. „Ние отивахме на война с Турция само поради това, че турците колят българите”. Това са думите на обикновения руски войник. Тук, при Плевен, загиват хиляди. В трите щурма на града - особено в третия, който е изобразен в Панорамата, обединената стохилядна руско-румънска армия дава неизброими жертви. С върховни усилия частите на генерал Скобелев пробиват отбраната при Зелените възвишения, но липсата на подкрепления и заповедта на главното командване за отстъпление стават причина и третият щурм да завърши без успех. Атаките на редутите „Исса ага” и „Кованлъка” се водят с такова ожесточение, което може да съперничи само на боевете на Шипка. Името на Плевен гърми по цяла Европа. Буржоазната преса очаква провала на Русия.

Но въпреки това Плевен пада.

Задушен от блокадата, в началото на декември 1977 година, Осман паша предприема опит за пробив и това води до падането на града. Третият щурм на града, като огромна военна операция, опитът за пробив и контраатаката на руската армия се изучават от всички генерални щабове на Европа десетилетия наред.

Затова този град Плевен е град на българо-руската дружба. Музеят „Освобождението на Плевен - 1877 г., Мавзолеят, Скобелевият парк, а сега и Панорамата са посетени от хиляди и може би милиони българи. Сякаш всички идват тук, за да се убедят в действителността на жертвите и в размерите на подвига, и да изпитат законното човешко признание за извършеното от руския народ.

Защото никъде другаде усещането за братството не е така силно и така дълбоко.

* * *

На Оборище можеш да отидеш с приятели, но можеш да отидеш и сам. И по-добре сам. И не в събота или в неделя, когато планината се овонява от миризмата на бензин и по пътеката към паметника вървят мъже, жени, деца - като на панаир. Вървят и говорят високо, провикват се, снимат се, пропъждат тишината с транзистори и магнетофони. Светотатстват…

На Оборище е хубаво да се отиде в делник, когато няма хора. И то през пролетта. Да чуеш как дърветата се разпукват. Да чуеш първите гръмотевици по небето и ония - другите, в душите на делегатите на това невероятно Велико народно събрание. Каква сила е притежавала идеята за свободата, за да превърне обикновените селяни, орачи, копачи, занаятчии, даскали, търговци в бунтовници за вярата и отечеството. И да ги накара да вярват, че е възможно събарянето на империята. И как само е преодолян страхът. Черногорци, херцеговинци, сърби, гърци, италианците на Гарибалди - всеки според силите си воюва за своята независимост. Тази борба е същност на епохата. Без нея не е възможно и нашето Априлско въстание. Но каква сила наистина е била необходима, за да се изправи обикновеният селянин пред мюсюлманина и да го погледне в очите като равен и като повече от него. Това е национален въпрос, то е развитие на психиката на българина и утвърждаване на неговия характер, формирал още в оная епоха някои от основните си черти.

И още нещо - тук, на Оборище, става сливане на отделните лични воли в една единна национална воля, изразена в конкретна програма за действие. Затова Оборище е върховен момент в националното свестяване на българите, не само по време на въстанието, но и дълго време след него.

В това е светостта на Оборище. Но това трябва да се промисли и почувства без фотоапарат и без магнетофон.

* * *

Кърджали.

Кърджали беше „колонизиран” спонтанно. Неспокойниците, които се будят нощем, щом луната надникне в прозореца им, за които е тесен и неудобен и най-добрият дом, романтиците, които не можеха да си представят, че големите и значими неща са възможни без тях, печалбарите, „бившите”, парясаните, проиграните, най-отчаяните и най-оптимистите, всички те - като преселниците на Америка, се юрнаха на юг, за да открият за себе си и за строителството един край и един град.

…Пепеляви, заоблени хълмове - привнесен от някъде, безжизнен пейзаж, сътворен от природата, като че ли с безразличие и умора, в часове на отегчение. Един пейзаж, в който няма гора и дървета, няма жълто, червено, зелено и синьо, един пейзаж - изграден от студеният метален блясък на оловната руда. Сякаш нейната светлина извира от недрата на земята, оцветява хълмовете, небето, лицата на хората, дните…

Разбира се, това е мимолетно усещане. Тук времето и хората са цветни. Инак животът би бил немислим. Денят и нощите, думите, жестовете, характерите са оцветени с багрите на неповторимата човешка оригиналност. Във вътрешността на страната оригиналността провокира вкусовете - тези еснафски посредствени вкусове. Но тук тя е свободна. За да строиш, трябва да си духовно свободен. Затова строителството е свобода. По дяволите авторитетите, традициите, нормите и цялата етическа терминология на миналото. По обектите, заводите, в мините работят хора - добри или лоши, но искрени. Тук даже нечестните са искрени, арогантни и нагли, но искрени. Тук фалшът е невъзможен. Може би по-късно той ще заеме и тази територия, но засега е така. Тук ударът в гръб като принцип в съперничеството е изключен.

А в лицето удрят много неща. Защото много неща са започнати.

Официално се говорят няколко езика: български, турски, руски, немски, гръцки, италиански - сигурно има и други.

Но усещам, че тук няма нервното бързане както на други обекти. Усещам, че тук, работещите в заводите като че ли намаляват понякога темпото, за да се вгледат отново в чертежите, да се вслушат в ритъма на машините, да проверят силата на собственото си въображение, да видят детайла в цялото и това да ги изпълни с увереност в делото. Тогава идва онова приповдигнато чувство за ритъм - патетиката на вдъхновението, при която жаждата за труд, за дълъг и резултатен труд, те изпълва като ток с високо напрежение, ражда блясък в очите и радост от всичко, до което се докосваме с обич.

* * *

А в Димитровград през целия ден е безлюдно.

Забелязах това още първия ден. В София и в окръжните градове по всяко време на деня има хора по улиците - в магазините, в ресторантите - хора. Тук не. Не е ли това най-голямото доказателство за работническия състав на града.

Вървя по улиците. Изпитвам тази необходимост да усетя атмосферата на Димитровград. Знам толкова много за него, за заводите, за строежите. Когато заминаваха последните бригадири от първия набор, аз и още двама от нашия клас надписахме по две години към възрастта си. Усетиха ни в последния момент и ни свалиха от камиона на пътя. Ревахме като магарета, Димитровград други го направиха. Познавам го чрез написаното за него - от много автори и най-вече от Пеньо Пенев. А сега се срещам с него. Град като град. Ако не беше влязъл в историята, в поезията, в изобразителното изкуство, какво щеше да бъде? За нас, дето не сме го строили?

Само това, което изградиш сам - то е истински твое, то е твоя човешки опит, строителството на твоя живот.

Но освен град като град, Димитровград е идея, той е най-ранният образ на социализма у нас, гордостта на поколения българи, чиято младост е вградена в неговите основи. Неговият образ и неговият пример възпитаваха и продължават да възпитават в мъжество и героизъм хиляди българи. Неговото име е метафора на съзиданието и вклад в духовното наследство на идващите поколения.

„Тук няма град, тук всичко е мечти.” Сега тук вече има град. А за мечтите ще говорят неговите жители - сегашните и утрешните.

* * *

Калофер - Ботев, това е първото нещо, което трябва да свържем в едно, като мислим за града. Защото те стоят заедно във времето и само заедно имат значим исторически смисъл.

За този град не се говори преди падането на Търново под ударите на османците. Прехвърлили Балкана, прехвърлили хребета на спомена за своето някогашно величие и могъщество, бегълците от столицата, които по-късно ще наричат калоферци, намират в долината на Тунджа, под най-високия старопланински връх, място за себе си - да живеят, да работят, да отглеждат деца. Едно от обясненията за името на града е свързано с хайдутството на Калифер войвода. Размирен дух е витаел по тези планини. Бунтарско семе са посели първите поселници на Калофер. Векове наред е тлеял огънят на непокорството и непримирената гордост на бащи и деди, за да блесне по време на Възраждането при новите икономически и политически условия.

Умножавали се стадата по пасищата на двете планини. Цъфтели занаятите. От сръчните ръце на калоферци излизат обработени кожи, аби и шаеци, и гайтани. Ухаел гюлът по тези места и земята раждала пиретрум, картофи, лавандула и мента. Кервани със стока пътували към Цариград, към Брашов и Одеса, към Средна Европа. Ненаситени на знания и изкуство, духовните първенци на града откриват в мъжкия манастир килийно училище, а в женския манастир - девическо. През 1840 г. е открито взаимно училище. Свободолюбивият дух на калоферци строи църкви, училища, читалище. Живее с думите на учители като Ботьо Петков, Неофит Бозвели, Иван Вазов и др.

Но какво е всичко това без орловия поглед на гения, на оня, чиято поетическа одухотвореност засели Калофер с образите на Чавдар и Дойчин войвода, на баща и майка, на братя, които „черни чернеят” за него. Какво е градецът, привикнал да слуша само словословия за султаните на азиатските дембели. Като пламък и тътен на боботеща буря иде неукротимият глас на Ботев на празника на славянската писменост. Вик и искра от нещо решително и могъщо е тази реч на бунтовника и поета, чиято съвест руши раболепието на вековете и дърпа робите към себе си, за да ги направи човеци и патриоти, за да ги подготви за бурята, която иде. Тази жива вяра в силите на народа, в моралните добродетели на неговия песенно-борчески дух гори в стиховете на Ботев, зове и буди, окрилява и вдига на борба и най-нерешителните.

Чувствали са това съвременниците на поета. Чувствали са дълбокото и тръпно въздействие на огнената му публицистика и драматичната жертвоготовност на безсмъртната му поезия. Чувствали са това върху себе си и в себе си като своя духовна същност, като стремеж към свободата и повеля на времето.

Калофер и Ботев - неотнимаеми са един от друг - градът и поетът.

* * *

Отивахме за пръв път в Балчик. В квартирното бюро ни казаха, че нямат квартири, освен няколко, които били втора или трета категория. Поисках една от тях. По улицата край пощата се изкачихме на високо. Стръмна каменна стълба водеше нагоре към къщата. Каква къща - то е птиче гнездо, кале или нещо подобно. Задъхваш се додето възлезеш. Но каква гледка се открива от горния двор, Господи! Необозрима далечност - небе и море. фантастичен бряг, насечен от бели пирамиди и слънце, което грее сякаш от всички посоки. Изпитвах чувството, че се намирам на мачтата на много висок кораб или на самолет. Едва ли може да се измисли по-сполучливо вграждане на пейзажа в постройката, сама за себе си малка и незначителна. И питат някои какво е архитектурата? С каква лекота и артистичност е овладяно пространството, усвоен е пейзажът и е направен наблюдателят част от него - част от небето, от въздуха, от полета на птиците, от самотното плаване на оня бял, бял кораб - изрязан върху синята дълбочина на морето.

Бих искал да бъда тук зимно време. На есен водата потъмнява навярно. Див северен вятър раздърпва небето и подгонва вълните на юг. Няма плаж. Няма кораби. Зима. А след това ще утихне. Морето ще облизва кротко брега. Бавен пухкав сняг ще вали, ще се топи и ще се стича в морето. И тогава ще се родят може би метафорите и лирическото чувство, свързано с привлекателността на този бряг и поезията на това прелестно зимно море.

Балчик.

* * *

Три дни вече откак сме в Балчик - жена ми, аз и детето. Утре тръгваме за Калиакра.

…Автобусът изпълзява по наклона към новия квартал „Васил Левски” и хуква по равнината. Кой казваше, че равнината не била живописна? Върху нейното свръхогромно платно художникът - работливият стопанин на Добруджа, е нарисувал зрелия цвят на пшениците, прегорялото жълто на стърнищата или охра-кафявото на успокоените угари, обрамчени от ветровито зеленото на снегозадържащите пояси, за които се изписаха и изговориха в миналото толкова думи - противоречиви, насмешливи, посредствено-злобни… Поясите, тези нови гори на Добруджа - опънати като зелени черги за упойна почивка и отмора в горещите дни на равнината, оазис за птици, животни и хора.

Какво нещо е равнината - Добруджанската равнина, една необхватна просторност, която извисява душата на човека и го кара да се чувства свободен. В равнината няма от къде да бъдеш изненадан. Пред теб и зад теб е открито. Не затова ли Аспарух - хан български, е избрал за себе си и за нас тази хубава, безбрежна и плодородна шир.

Голям блок с любеници е привлякъл вниманието на сина ми. „Татко, татко, виж как са разхвърляни дините по полето.” Не са ги разхвърляли хората. Плодородието ги е разхвърляло, а хората ще ги съберат. И тях, и тези зелени, зелени царевици, които под слънцето на лятото и есента ще пожълтеят, ще натегнат като дърветата, като лозите, като всичко, което се ражда с всеотдайност и доброта в недрата на тази благословена земя.

С монотонния и постоянен глас на мотора си автобусът пресича полето. Въртят се като в калейдоскоп цветовете на жълтото, златното, зеленото и синьото на морето. Без преход и подготовка спираме в Каварна. Ще пропуснем един автобус, за да разгледаме града. Не този новия, тук - при модерната автогара, с планирани широки и прави улици, модерни жилищни блокове, с парк. А оня - стария - Бизоне или Карвуна, или както се е наричал още в многовековната си история. Градският автобус с табелка „За плажа” ни отнася към брега по дъното на една не много широка долина. Какви огромни преобразования трябва да са станали с тази земя след VI и VII век, за да бъде забравено даже мястото на древния град през османското средновековие и да се наложи след Освобождението Ф. Каниц и К. Иречек да посочат не съвсем сигурно като място на стария град устието на рекичката и долината, там където морето и сушата се сливат в подножието на легендарния Чаракман баир - приютил преди време тракийци, гети и йонийски гърци зад стените на Бизоне. Измамно е било това чувство за недостижимост високо на върха. При земетресение скалата се разцепила и градът потънал завинаги в морето - с хората, с къщите, с историята на всички предишни епохи, изучавани днес от археолозите по онова, което подводните експедиции откриват в морето.

С викове и забързан говор от автобуса се изсипват разноцветни (черни, бели, черно-бели) курортисти. Излизаме от долината като от коридор. Високите скалисти брегове, които започват от Балчик и продължават до Калиакра и по-нататък към Тауклиман, само тук слизат ниско, ниско. Като в дълбоката древност, за да пропуснат сякаш легионите на Рим, предвождани от император Траян в похода му срещу даките. Две хиляди кораба акустират в пристанището на града. Това е колосален десант даже от съвременно гледище.

Изкуствено засипаният с пясък плаж, зелената вода на морето, високата белота на баирите, напомнят сякаш отвесната строгост на най-северните брегове на Европа. В сравнение със златните и просторни плажове на Созопол и Ахтопол това, което предлага Каварненският бряг, е едва ли не оскъдно. И все пак морето е море. Брегът и морето ни внушават усещането за една сдържана одухотворена северна красота. Някаква скрита прелест е имало в това да посрещаш изгревите и да изпращаш залезите от високото плато, където след римската епоха се заселват славяно-българите и издигат стените на легендарния град Карвуна. Карвуна и Калиакра, които помнят разцвета и залеза на двете български царства, разцвета и залеза на обширното Добруджанско княжество, които имат самостоятелна флота - военна и търговска, чийто владетел Добротица се намесвал във вътрешните работи на Византия и Трапезундската империя, воювал с Генуа до смъртта си и покровителствал Венеция… Карвуна и Калиакра, които би трябвало да станат големи имена в басейна на Черно море и да участват в международната политика, ако не идеха османците от юг… Развалините на Карвуна и Калиакра сега напомнят за размаха на Добруджанци от края на XIV век - краят на Втората българска държава.

Но преди да стъпят варварите тук трябва да бъде извършен подвигът на Калиакра…

Автобусът спира в полето пред вратите на крепостта. Влиза касиерката и раздава на всички билети. Крепостта е музей. С неосъзнато напрежение влизаме в развалините. Сякаш всичко, което знаем за Калиакра, ще се извърши сега пред нас. Оглеждаме се. Равнината е пуста, камениста и гола. Духа вятър. Едва сега осъзнаваме, че духа вятър - напорист и силен, топъл, североизточен вятър… Като тогава, когато шепата защитници на крепостта с последни усилия се измъкват от развалините на Калацерка и се затварят в Калиакра. Навалят ордите на Али паша - покорителят на Варна и Карвуна. Като насекоми неизтребими, като зверове кръвожадни връхлитат османлиите. След тях остават само кръв и пепелища. Животът секва като че ли завинаги. Цветущи градове и манастири горят опожарени и сринати, за да допълнят страшната картина на разрушението - възмездие за раздорите на балканските народи.

Вятърът, вятърът лети над морето и вдига белите гриви на вълните, залива с топла влага брега и развалините на крепостта, където ученици-бригадири, под надзора на археолози, продължават разкопките в крепостта.

Разкопките.

По коридорите между Великата река и морето, по равнината, наречена Малка Скития, като през врата на народите са минали милиони и милиони конници, привлечени от богатствата на Рим и Византия. През 516 г.пр.н.е. през Добруджа преминават персийците на цар Дарий в поход срещу скитите. От тук минават пътищата на големите походи на Филип II и Александър Македонски. Нескончаемите войни с техните сатрапи са разоравали земята многократно. Оттук са минали легионите на Лукул, пълчищата на гетския цар Буребиста, авари, готи, кумани, татари… И са потъвали в жестоката лаборатория на пръстта с имената, с кръвта и обичаите си, с крепостите и с всичко, което са създали. През този коридор на народите - Малка Скития, сме дошли и ние, славяни и прабългари. Разголена, жива, зелена и плодородна, равнината се е разкривала като пред грехопадение.

Един син автобус дойде на обяд и прибра учениците. Изтърсвайки дрехите си с ръце, те излязоха от римската баня. И продължаваха да отупват праха от себе си - праха на горди матрони, на недостъпни и жестоки властници - господари на света, не оставили на мира и Калиакра.

Обед е. В пещерата-ресторант обядват чужденците от „Златните пясъци” и „Албена”. Не бих могъл да обядвам тук. Ехтят у мене гласовете на посечените мъже и жени, деца и старци. Такава е била заповедта на Алията - да се оставят живи само младите жени за попълване на харемите.

Знаела е това и Мария - дъщерята на капитан Никола, загинал с меч в ръката в подножието на скалите при корабите, скрити в пещерите - готови да отнесат в морето жените и децата с последните защитници на крепостта.

Заедно с мъжете на стените на крепостта се сражават и четиридесет девойки, водени от Мария. Заедно с мъжете, те изживяват ужаса на края и смъртта на най-близките си, преди да се хвърлят в бездните на морето.

… Била е може би лунна нощта, когато е стихнал и последният вопъл на избитите българи в малката църквица „Св. Никола” на самия ръб на носа. Била е светла и ярка нощта, озарена от светлината на толкова невинни души. Или просто била е красива и необикновена като подвига и спомена за него.

Сега през вратата на малката църквица посетителите хвърлят монети, за да се завърнат пак според поверието. Синът ми хвърли монета и той. Тук и навсякъде той трябва да се завърне по тези места, където витае споменът за героични дела и подвизи. Защото такъв е законът на тази земя, която съществува, додето съществуват и хората…

А необозримата шир на морето отнася с вятъра в дълбочините на времето това, което е било и това, което ще бъде.

* * *

Или съм бил на вечеря с хан Крум. Само двамата в изгорената Плиска, зимна, пуста, самотна, изоставена след поражението от 811 година… Както сам я видях през един януарски ден - разровена и разкъртена от археолозите и изоставена зарад зимната скука на дивото място.

И само ние с хан Крум обикаляме защитния ров на преславната българска столица, разрушена от легионите на Никифор. Крум сбираше мъжеството на своята душа и търсеше сила за битката във Върбишкия проход, а аз се разхождах из залите на големия хански дворец и разглеждах чашите и съдовете на дворцовата аристокрация. Крум гледаше на юг. Той още не беше Страшният. Той беше победеният войн, чийто живот завършва с поражение сега, но продължава да съществува от победа до победа. Той гледаше руините на своята столица и омразата му към високомерието на Никифор Фока го извисяваше над всичко, което може да има ръст. Съзнанието за дълг раждаше стихията на неговия гняв, която привечер по залез слънце, във Върбишкия проход, ще стовари цялата си първобитна жестокост и справедлива отмъстителност върху армията на Никифор. Това е историческа битка. А такава битка се извършва от исторически личности.

Ние пиехме с обикновени пластмасови чаши, но аз виждах как Крум - вече Страшни, поема чашата от черепа на Никифор и с този исторически жест дава пример на властниците да не забравят, че са смъртни.

А след това видението изчезна и ние допихме гъстото гъмзово вино с пазача на музея в развалините и разговаряхме за българската история - мизерно малко известна на света и на нас самите.

* * *

По шосето от Русе за Силистра съм пътувал само веднъж, но не бих могъл никога да забравя преживяното по време на това пътуване.

На изток от Плевен и Търново равнината прегаря през август. Излинелите цветове на полето, когато зеленото става сиво-кафяво, когато жълтото избелява от сушата и добива прегорелия цвят на пепелява слама, когато отдавна са прецъфтели метличините и червените викове на полските макове са угаснали в разораните угари на лятото, тук, край брега на голямата река, зеленината продължава да съществува разкошна и пищна. Малко е да се каже дори, че съществува. Тя извира от падините и хълмовете на древната Добруджанска земя. Могъщи помпи гребат от реката и разпръскват по протежение на целия бряг благодатна влага в горещите августовски дни и нощи.

Ще минем през Бръшлян, Тутракан и край Сребърна ще стигнем в Силистра. Привечер в неделя може да не срещнем кола. Равнината е сочна, огъната, мека, вечерна. Докъдето ти виждат очите, полето е обработено, цивилизовано. Огромните зелени площи са огънати сякаш от вечерния вятър и като тръпнещи зелени знамена се огъват по живописния овален релеф. Няма хора. Сякаш хората, които са обработили това разкошно поле, са изчезнали нарочно като пред някакво гигантско предвечерно представление в ханаанското крайбрежие на Малка Скития. Сякаш нещо тайнствено и отрадно ще се извърши тук, на това място в този предварително уговорен час. Някакво неизпитано чувство на лекота изпълва гърдите ми пред вида на тази вечерна, залезна, зелена и млада земя.

Вечер. Спокойно и величествено вечерницата възлиза по небето над здрачината на тихите хълмове, над самотната белота на пътя. Сгъстена емоция ме залива и ме изпълва с нежност, с милост и доброта, достойни само за тази вечерна неповторимост на равнината. И какво са думите. Какво казвам, ако кажа обичам те, Добруджа. Тези мигове са мигове на вътрешно осъзнаване, на самопознание чрез любовта към земята, върховно щастие от единението с родината.

Съществувай във времето, чудо мое, чудо наше - родна земя.

* * *

Ако искам някога да избягам от всекидневието, за да остана със себе си, може би ще отида в Тутракан. Бил съм там само няколко часа - привечер. Стоях по залез слънце на високия бряг и не можех да се нагледам на реката. Каква хубост е Дунава тук. Светлините на залеза блестят отразени в реката. Рибари разпъват или изтеглят мрежите пълни с риба. Тя бие в лодките и заедно с веселите подвиквания на хората, чиято реч не се разбира, а само се чувства, изгражда звуковия пейзаж на реката.

Подплисват тихо бреговете. Вечерен глас на прелитаща птица пронизва простора. Под крилата ? въздухът меко свисти. Не познавам никого тука. И никой не ме познава. Придобивам чувството, че се намирам някъде далече, далече - в непозната страна.

Поетична българска земя, колко пъти ще те откривам? Какви чувства и мисли има още да възникват у мене при всяка среща с непознатото в образа ти? Какво имам още да изпитам по твоите древни пътища? В какво се крие усещането за принадлежност към всичко твое?

Могъща, просторна, неизменна и силна, неподвластна на времето в своята вечна дейност, тече реката, разлива широко водите си, оцветени от залеза на още един ден - достатъчно прелестен, да го запомня завинаги.

* * *

Имах рядкото удоволствие да летя с хеликоптер над Пирин и Рила. Това е нещо съвсем различно от праволинейния полет на самолета. Хеликоптерът виси в пространството, набира височина, слиза ниско, отмества се вляво или вдясно, стои неподвижен като платформа, от която може да се снима, да се наблюдава.

Имах чувството, че разлиствам планината, вниквах в гънките на релефа ?, в могъщия удар на тектоничните вълни, които действително наподобяваха развълнувано море. Това сравнение е старо, но много подходящо за случая.

Придобивах усещането, че съм птица, че обгръщам с поглед целия този развълнуван и раздвижен свят - моя земя. Като орлите кръжахме. Виждах сянката на машината, която се движеше заедно с мен, докосваше върховете или ги галеше нежно като с ръка.

А на юг белееше сребърната ивица на Бяло море - далечното и близкото Бяло море. Това ли е „светлият бряг на Егея”, за лазурната чистота на който копнеят поетите? Бъди завинаги с мен, земя - тъй както и аз съм с теб, додето дишам и додето ме има.

Бъди благословена и вечна, Българийо!

* * *

Дъжделиво небе. Сиви заоблени хълмове. Есен. Свит неудобно и непривично на самара, аз навлизам в Родопите. Катърът пръхти и потръпва, навежда се по наклона и аз имам чувството, че ще се изсипя пред него. Но не се изсипвам. Скърцат в ритъм самарите. Копитата чаткат по камънака. По завоите забавят. После пак тръгват. Изкачват се. Салимехмед върви пеш. Другият катър е натоварен с багажа ми: денкове, куфари, сандъкът ми с книгите. Даскал. На деветнадесет години. Годината е 1953. За пръв път запалих цигара на гарата. Мислех си: може би ще ми се наложи да пуша. Там произвеждат много тютюн. Запалих бавно, неумело и непохватно. А след това се задавих, захвърлих цигарата и се отказах. „Ако ме учат - нека ме учат! Все нещо ще научат и от мене.”

- Стой! - Викам на катърите.

Салимехмед дотичва.

- Какво има, Даскале?

- Нищо. Искам да сляза.

Това добре, ама не можем да вървим един до друг. Затова и не можем да си приказваме.

Вървенето по пътеките на Родопите е мислене. Приказването е „кръгово” - когато дойдат стареите на селото и насядат в кръг да те огледат: „От къде си?, „Какво си?, „Кой си?” Салимехмед превежда.

Аз съм си аз. Няма смисъл да ви казвам какъв съм. Ще видите. Ще разберете.

„Охо, о - момчето не е чак толкова зелено” - казват на турски.

Зелено, зряло - това е. Такъв ви бил късмета. Къде е училището?

Какво училище. Стара, стара порутена и изоставена джамия. Децата - от седем до седемнадесет години. Две от тях - моми. Пазвите им пълни. И всичките неграмотни. Впрочем неграмотни на български. В буквалния смисъл. Бъкел не знаят на този език. Няма чинове. Няма часовник. Няма звънец. Училище. Ами, училище. Освен прислужника Салимехмед и другия колега, когото не заварих, без изключение всички говорят на турски. Мислят по турски. Живеят по турски. Мъже и жени. Че каква България е това? Ще стане. Няма как. Трябва да стане. Има черна дъска и тебешир. Поне това има.

- Добър ден, ученици!

Обяснявам с ръце и с думи - ден - това е виделото около нас. А какво е добър - после ще разберете. Да се запознаем. Започваме със списъка. Шукри, Асан, Сафие. Едната от момите е с нещо като яшмак. Тая няма да я бъде. Яшмака долу. Обяснявам. Дурду я няма… Спирам четенето на списъка. Навън вали. През стъклото на мръсния прозорец се виждат облаците. Мисля си: трябва всички да идват. Без това не мога да направя Българията тука. Това не са думи само. Това е борба за територия в душите на тези деца. Над техния ден, над главите им, над миналото им виси съдбовната сянка на оня от корана. Ще трябва да се замести тази сянка със слънцето на познанието. Да видим.

И така: Голямата ръкописна буква „А”. Написана е. Повторете след мен…

Това не е училище. Това е сражение за тези деца. Това е разширяване пределите на родината.

Не унивай, войнико!

* * *

На юг от Тракия, обвита в мъгли и легенди, приспивана от тихата ласка на ветровете и будена от гласовете на хиляди птици, извисява снагата си непокорна и тайнствена планина. Сякаш чувам песните на Орфей. Зверовете лягат в нозете му - кротки и омагьосани. Тревите съхнат от болка. Спотаяват се птиците. И дърветата зашумяват тревожно в дълбоката нощ, за да разкажат неземната приказка за любовната радост и мъка.

Векове, векове.

Боеве за Димотика и за Одрин, за Солун. Няма битка за Смолян. Още няма Мадан. Неизвестна земя. Край Росица и Осъм, край Марица и Тунджа - орници като масло. И суховеят рони изцибрено зърно. А юруците бродят в нощта. Страхът лази в кръвта и заключва вратите. Страхът пълзи на колене и моли за милост. Но милост няма.

А над Персенк и Пелерик ветровете пътуват на воля. Белоглави орли кръжат на възбог и падат в дълбоките пропасти по следите на плячката.

Тайнствена планина.

Преди няколко години един старец почувствал, че ще мре. Животът му преминал долу в дерето, затиснат от върховете и сипеите, но не убил жаждата му за простор. Помолил синовете си да го изведат на върха. Сложил длан над челото си горе на върха, гледал и рекал:

- Та това все българско ли е?

- Ами как?

- Е, па голяма е Българията, деца.

Неговият внук или внукът на брат му, или внукът на съседа му сега е преподавател по български език в гимназията на Мадан. Вече има Мадан.

Най-после планината е открита и става ясен и близък Орфей…

* * *

Наближаваше краят на учебната година. Трудно, тежко, с един опит за бягство, но все пак останах. Децата ми помогнаха. Мисля, че разбираха огорчението ми, когато не знаеха или не успяваха да научат урока. Приятно им беше и това, че като ги учех на български, учех и техния език. Това ми помагаше в работата. По-добре обяснявах смисъла и значението на думите, граматическите правила, художествения смисъл на разказите и стихотворенията. Чувствах, че се стараят да учат. Приятно им беше, ако могат да ме зарадват. Когато получавах заплатата си в Кърджали, купувах тетрадки, учебници, моливи. После родителите им ми ги плащаха. Но децата се радваха, сякаш получават подарък. Това ни сближаваше още. Сами направихме чинове. От съвета ни дадоха дъски. Салимехмед ги рендоса. Сковахме ги. Не им се отиваше вкъщи. Часовете продължаваха през целия ден. Особено когато времето беше лошо и не можеше да се работи на тютюна. По едно време бащите им се разсърдиха - нямало кой да ходи с козите. Казах им да отидат. Но те гледаха някак да останат. Пиеска някаква подготвихме. На представлението майките се просълзиха.

Завършваше годината.

Но имаше един мъчен въпрос. Едно от децата трябваше да отиде на пионерски лагер. Само че никой не скланяше да даде детето си. На едно сираче се спряхме. Майка му умряла беше още при раждането. То не я помнеше. Баща му заминал по мините и там се оженил. Детето живееше при близки роднини, а те хитруваха. Нямало с какво да се облече, не било излизало от село, щяло да се изгуби. С вуйчо му купихме рокля от града. За пръв път обличаше рокля. Беше ходило все с шалвари. Заведох го на лагера и го доведох оттам. Това беше условието да го пуснат. Беше се променило неузнаваемо. Изговаряше думите без акцент - малко по-бавно от обикновено, сякаш за да не сгреши. Очите му светеха, когато разказваше за лагера. Щастливо беше.

Вече имаше България и в това село. И в този край.

* * *

Тука, на Бузлуджа, както никъде другаде, ние усещаме присъствието на юнака от баладата - Хаджи Димитър Асенов Николов - Сливналията.

Той иде от корените на българския род, дълбоко от глъбините на народния живот, той иде като стихия на свободолюбието, като стремителен порив към независимостта. Целият живот на героя, неговата легендарна одисея на неуловим и смел горски пътник, неговото мъжко безстрашие и юначен дух, изграждат стих по стих баладата на неговия живот. Презрял личното си удобство, възможността да има дом и семейство, да народи деца и род да отвъди, надрасъл дребните мимолетни стремежи на човешкото битие, Хаджията заселва образа си в съзнанието на народа и го изравнява още приживе с безсмъртието на подвига и саможертвата.

Това е в основата на баладата.

В дни на скръб и униние, на унижения и поругана чест, българинът от двете страни на Балкана е виждал в негово лице защитник и олицетворение на непримирената българска гордост - единствената, която обуздавала вероломството на поробителя. Хайдушкият пряпорец на тази българска гордост се е веел през всичките векове на робството и неговото съществувание е едно от доказателствата, че има българи на тая земя. Ето защо делото на Хаджи Димитър е неотделимо от българското отечество.

Затова народът не може да го забрави. Ботев е чувствал тази историческа неотменност на безсмъртието и се е гордеел с родолюбието на българи като Хаджи Димитър. Легендата, че след смъртта си в Балкана Хаджията оживява и тръгва по българската земя, е родена от глада за живи герои, които да поведат народа на нова борба. След лютата скръб за него и всеобщото, едва ли не космическо униние, следва нравственото утешение, че той не умира.

И той наистина не умира. Но не умира не защото го жали народът, не защото е признателен за делата му и героизма, а защото целият му живот е защита на националната българска идея за свобода и независимо съществувание - една балада, на която е съдено от историята да стане истина.

* * *

Всеки народ има своята Шипка.

Защото Шипка е връх на честта, на достойнството и мъжеството, на трагичната жертва и на отчаяната съпротива в часа на неравенството. Ще се удивляват потомците ни, така както се удивляваме и ние, на баладичната слава на опълченците. Ще им завиждат за гордата участ - да бъдат легенда на своя народ.

Но какво всъщност се случи на Шипка на 9, 10 и 11 август 1877 година?

След отстъплението на Гурко и опожаряването на Стара Загора на вратите на Шипченския проход застанаха опълченските дружини на българите. Подкрепени от малобройни руски части, те извършиха невъзможното и на малкото място на един планински връх, пред лицето на целия свят, спасиха своя народ и Отечество.

Шипка.

Шипка е новото раждане на българския воински дух, категорично възвръщане към мъжката доблест и мощ на старите славянобългари, които първи от варварския свят се приобщиха към древната цивилизация на Югоизтока, създадоха своя национална култура и тръгнаха по пътя на духовен прогрес.

Шипка е възхождащата история на нацията, която през горещите августовски дни на войната доказа своята зрелост. Шипка е химн - величествен и мъжествен химн на победата, чиято епическа музика изковава душите ни за героични дела. Шипка е в нашия пулс - подсъзнателна и легендарна. Тя е градивният материал, от който векове наред ще съзиждаме достойнството и славата на своя народ. През кървавата пролет на 1876 година ние надживяхме страха от поробителя. Но тогава направихме малко. Откупихме правото си да бъдем свободни с гигантската жертва на хиляди беззащитни жени и деца. А Шипка е връх на горещо мъжко сражение, при което не само се бранехме, но и за пръв път минахме в настъпление.

Споменът за епическите боеве на 9, 10 и 11 август 1877 година е емоционална багра в най-новата ни история, която ще блести все по-ярко и по-ярко, додето има българи на тая земя. В знаменитото си стихотворение „Опълченците на Шипка” Вазов сравни подвига на опълченците с упорството и стоицизма на спартанците, които загинаха „под сганта на Ксеркса”. Но в действителност Шипка е несравнима. В исторически мащаб нейният подвиг е ненадминат. В него има не само упорство и стоицизъм. В него има поетически блясък и дарба, всеотдайност и саможертва, които винаги ще затъмняват всекидневното упорство и хладнокръвните прояви на мъжеството.

В сюблимния момент, когато поражението натежаваше на везните на съдбата, когато не останаха камъни и дървета, върху сганта полетяха труповете на мъртвите. Така се стигна до фантастичната картина на битката, в която мъртвите възкръснаха като че ли, за да бранят върха заедно с живите. И днес, 100 години след това сражение, ние продължаваме да вярваме на поетическите видения на Вазов и да поддържаме неговото описание на боя. Защото в него пулсира една титанична воля за свобода.

Ето защо Шипка е единствена и неповторима.

* * *

Трябвало е да дойдем тук - на Орлово гнездо, с жена ми и детето. Чувствал съм тази необходимост да бъда с тях на върха. Студен северен вятър облизва билото и ни кара да се прислоним до скалите. Открито е. Три погледа се търкулват надолу по стръмното, откъдето ще дойдат пълчищата на Сюлейман. Мълчим. Но ехото на битката ехти у мен през времето, сякаш наистина идат отдолу нападателите, пълзят по скалите и въздухът свисти, нажежен от олово и дива невежествена злоба. И трябва да защитавам най-близките си, които са не някъде другаде, а тука - край мен. Ако ги нямаше, можех и да отстъпя с оправданието, че запазвам силите си за генералното сражение. Военните си служат с тоя лаф. Тука са. До мене са. За отстъпление и дума не може да става.

Но какво всъщност е победата? И какво - отстъплението? Мисля, че човек побеждава, когато надмогва себе си, когато извършва неизвършваното до този момент, когато коригира възможностите на духа си и на тялото. А това не става без вяра в идеята, без силно непреодолимо желание да защитиш дома и семейството си, земята, на която си се родил. Ето защо патриотизмът - тази най-стара и най-трайна религия, е извисявал до подвига слаби и незначителни хора или по-точно хора, от които не сме очаквали никога проявление в героизъм и в себеотрицание.

Не мога да обясня това на сина си, но виждам, че той инстинктивно си избира по-добро място зад скалите и пита откъде ще дойдат сюлейманците. Това ми действа като шок. То ме изпълва с оптимизъм и ме кара да мисля, че любовта към родината съществува у всеки от нас и се проявява, когато потрябва - стига само човека да не е душевно повреден, заслепен от дребнаво себелюбие и стремеж да се измъкне уж за другите, по-значими сражения.

В тези мисли съм аз - сегашният, с двама души край мен, на които принадлежа. Но какви са мислите ми от 9, 10 и 11 август 1877 година. Кое е онова, което ще ме накара да устоя на безводния връх, без барут и подкрепа, без увереност, че друг освен мене спасява България. Какви са мислите ми от онова величаво и шеметно време, когато от смъртен ставаш безсмъртен. Не съм имал навярно мисли за бъдещето освен главната, че България ще бъде свободна. Нито мисли за слава. Просто искал съм навярно да стоя на върха докрая, да не може никой да ме обели от тези скали. Просто искал съм да изравям додето имам сили тази синьо-червена измет, искал съм да знам, че мога да стоя срещу куршума, срещу щика и сабята.

А може и да не е било така. Може всичко, което се случи на Шипка, да е било една добре извършена работа - тежка мъжка работа, свързана с усещането за болка, за умора, за жега, за глад.

Може би, може би. Поколенията не се превъплъщават. Всяко от тях защитава само за себе си идеята със свои средства и по свой начин.

Пита ли ме синът ми откъде ще дойдат сюлейманците? Заедно ли ще се сражаваме с него? Този връх не е ли само мой? И той ли трябва да го защитава през целия си живот?

Трябва.

Този връх е на всеки от нас. И всеки трябва поне веднъж в живота си да го защити, ако иска да бъде българин и човек.

* * *

Тази вечер ще остане завинаги в мене.

…Подземен трус ще разтърси брега и морето. Ще се издигнат могъщи вълни. Ще се отдръпнат навътре и от глъбините на морето ще тръгне към сушата с огромната си свита от придворни, носачи, викачи и шутове богът на морето - Нептун. Тази вечер той няма да бъде намръщен и строг към лекомислените моряци. Светло и дружеско чувство ще озарява лицето му. Ще дойдат пратеници от далечни земи, за да му поднесат богати дарове.

За да оживее легендата.

Тази вечер ще остане завинаги в мене. Ако идвам в Приморско от Ташкент и Урал, от Варшава и Прага, от унгарската пуста, от Дрезден или отвъд Ламанш. Все едно - тази вечер ще ме вълнува с многоцветните багри на карнавала. В тази вечер под тризъбеца на Нептун ще се срещна с връстници от всички краища на света.

Хилядолетия хората са се страхували от морето, но са пътували към неизвестни и непознати брегове, за да се срещнат с други хора. Оттогава ли е останало почитането на боговете? Тази вечер е пародия, в която съвременните мореплаватели другаруват с бога на морето. Тя беше сполучливо режисирана за летовниците на Международния младежки лагер край Приморско. Една жизнерадостна пародия, която завърши с награди за танците и песните на представителните групи и с кръщаване в казана на Нептун на новодошлите в лагера.

Ще се сближат ли всички, които присъстваха на тази вечер. Ще могат ли да станат толкова близки, че да се чувстват отговорни един за друг, ако някога… Аз мислех за тези неща, но над тях излизаше усещането за близост с човека въобще. И това беше вече един отговор.

* * *

А сега навътре, навътре в морето, там, където прозрачната вода и въздухът се сливат в едно и човек придобива усещането, че плува едновременно във въздуха и във водата. Неспокойни риби се стрелват между водораслите, които поникват сякаш направо от бухналите облаци на небето. Като светъл извор слънцето грее от дълбините на морето. Светлина и вода, топлина и прохлада се смесват в приятно усещане и ни изпълват с блаженство и радост.

Този бряг е единствен и прелестен. Неговото очарование ни освобождава от грижите на живота и временно ни връща в състоянието на детето, което се усмихва срещу слънцето. Обзема ни ликуващо усещане, че живеем, че имаме плът и сърце. Въображението ни става подвижно и леко и ни изпълва с желание да извършим нещо красиво.

Всяка смяна с почиващите в Международния младежки лагер в Приморско тук, на плажа, се провежда конкурс за фигури от пясък. Така изникнаха край вълните емблеми и силуети на тръгнали на някъде хора. Фламандски кораби и морски сирени излязоха на брега. Изпълзяха костенурки и дракони. Държавни гербове заблестяха под слънцето. А от грамадата пясък, която една от полските групи натрупа до вълните, израстна загадъчният образ на египетски сфинкс. И този образ стана олицетворение на всичко и всички, олицетворение на загадъчната човешка душа, символ на стремежа на човека да проникне във всяка истина и във всяка лъжа. Свърза в себе си древността и съвремието и ги осмисли като градивен дух на днешния свят. Така поляците изразиха нещо вътрешно, голямо и сложно като въпрос и увереност, като мъдрост и воля, като сила на човешката душа - творец на доброто и красотата.

Ще мине време и аз ще забравя навярно лицата на хората, които срещнах тук, но този сфинкс край брега на Приморско като дух и загадка ще си спомням додето съм жив.

* * *

Това е някаква необуздана, стихийна мелодия. Родена от жаждата за движение, нетърпелива, жизнерадостна, слънчева, тя ни грабва и ни разиграва преди още да сме помислили да танцуваме. Нещо тържествуващо от човека към хората тръгва заедно с нея и освобождава душите от онова, дето се е набирало в тях дълго. Някакво вътрешно отприщване започва с този танц. И това разтваряне на духа не може да бъде обяснено. То може само да бъде почувствано, възприето и съхранено като спомен от свободните езически времена, запазен през всичките години на робството и достигнал до нас като символ на непобедимостта на живота въобще.

Ръченицата.

1877 година. Бълват огън и дим топовете на турците при Свищов, но щурмът на руската армия е неудържим и брегът на България отдъхва свободен. Някъде напред по развълнуваната Дунавска равнина казашките сотни насмитат читаците, а в освободените села и градове лумва неудържимо славянско веселие. Най-после душата на българина наистина отдъхва и изтръгната със сърце и радост от прастарите народни инструменти, отприщена, волна и кръшна, литва тази мелодия на ръченицата.

След 100 атаки спят хиляди мъртви в долината край Плевен, която ще бъде наречена Мъртва. Загора пламва в пламъците на отмъщението и озверял Сюлейман тръгва на север. И само щастието, че неговият път минава през Шипка, спасява България. Но я спасява само за този момент, а мелодията, за която говоря, я спасява като че ли за цялото следващо време. Тя я изтръгва из тъмнините на историята, обвързва я съдбоносно с Балканите и с наследството на древни цивилизации. Обгаря я щедро с цветовете и шевиците на народните носии, залюлява я като небе над люлките на децата и узаконява правата ? над българската земя.

По тлаки и по седенки тя ще кърши телата на млади и стари, на моми и ергени, на побелели столетници и невръстни деца. Така тази мелодия, както малко други неща, обединява в едно кръвта на всички български поколения.

Ръченицата.

Виелицата замита с бяс и настървение пътеките на Балкана. Но българи и руси - ръка за ръка, прехвърлят планината и като неудържима лавина се спускат в Тракия. Вият вихрени ветрове по Марица и Тунджа и смитат османлъка на една азиатска империя. А след тях настъпва тази тържествуваща и жизнерадостна мелодия на безсмъртния народен танц. И все повече гайди и гъдулки, кавали и тъпани заливат с ритъма на ръченицата възкръсналата Сан-Стефанска България, от чиито граници се виждат мъгливите очертания на Константинополските джамии. Силно, тръпнещо и предизвикателно, тази мелодия обединява сякаш трайно земите на българите и ги превръща в една единна държава на непокорния български дух.

Оттогава е останал може би този народен обичай: 3 март да се празнува с националните български носии, да се пеят най-старите български песни и ръченица да се ситни.

Ръченицата - опора и щит срещу безразличието и забравата на времето. Винаги.

* * *

Има една музика, която винаги ме е изпълвала с учудване, това е музиката на „Велик е нашият войник”.

Отбивах военната си служба в мирно време. Но това време, макар и мирно, миришеше на барут. Младостта ми и зрялата ми възраст минаваха паралелно с усещането, че някой някъде иска война, че работи за войната. Затова ли или защото този марш ни връща към времето, когато е създаден и още по-назад при върховните усилия на българи и славяни, когато се е решавал въпросът за българското присъствие на полуострова, но всеки път, когато го чуя, той изтръгва от мене дълбоко мъжко вълнение.

Слушах този марш в изпълнение на духовия оркестър на някакъв гарнизон в провинцията. Далечна и отдалечена в началото, тази музика изпълни съзнанието ми могъщо и трайно. Усетих, че подчинявам вървежа си на нейния ритъм. И тогава разбрах, че това не беше обикновен марш, това беше някакъв страстен и властен зов. Този зов ме отнемаше от мен самия, откъсваше ме от всекидневието, устремяваше ме към нещо голямо и силно, всеобхватно, величествено, драматично навярно и сложно, изразено с мисълта за родината. Всичко онова, което беше моя лична грижа, направление и амбиция, ангажимент към близки и познати хора, моя лична сполука или неуспех, изчезна удавено от тази музика. Или не - то остана, а аз отминах от него далече, някъде напред, с всеобщото усещане за принадлежност към българската земя. Не текстът на този марш, а музиката, която извежда духа от обикновените неща, сближава го с мъжеството и подвига и го превръща в готовност за саможертва без раздвоение и разговор със себе си, без уговорки и съображение - свободно, пълно и цялостно мъжки.

Подготвен ли съм бил да чуя тази музика или тя ме подготви да я изживея така истински? Не знам. Но зная, че тя ми въздейства така неотвратимо и пълно, както всичко, което е свързано с мисълта за съдбата на родината.

* * *

От земята се раждаме. Пием сок от гърдите е. Служим й. И отиваме в нея. И само тя единствена и докрай пази мислите и делата ни, обичаите и характера ни, битието ни, каквото е било в далечни епохи.

Години наред археолозите търсеха националната линия в предметите от ковано желязо. Внимателно и упорито те изучават онова, което ни дава при разкопките земята: предмета като цяло, детайлите, хармонията на линиите, чувството и мисълта на оня някогашен майстор-ковач, който от грубия безформен къс метал е сътворявал вещ - естествена и проста, необходима за живота му и едновременно с това такава, каквато му е харесвала на него или на близките му. Не всеки може да прочете естетическия вкус на една отминала епоха по тези неща. Какво ни дава земята? Куп ръждиви и безформени железа. И само истинският художник, влюбен в своето дело, ще разбере може би линията на едно отминало време.

Кованото желязо.

Веят вечните и неспирни ветрове на времето в него, дъхът на битките ехти и тихият уют на родно огнище като нежна мелодия се долавя в металния звън. Вълнува ме този звън на желязото и ме изпълва с безпокойство, с решителност, с готовност и желание за работа. Живея в дома си, построен по мой усет и мой вкус тук, съвсем наблизо до златния разкош на Византия. Моят дом, съдовете и украшенията ми, моят меч и всичките ми оръжия са дело на талантливи майстори ковачи, железари, златари. Другарувам отдавна с желязото. Само така може да се брани една земя, отвоювана с кръв.

Кованото желязо.

То е символ на слава и подвиг, то е обич и жертва, дарование и сигурност, тук, на Балканите.

* * *

Една дълга, дълга, тревясала улица, с дървета - натегнали от плод. Избеляла порта. Понаведен зид, над който надничат зелени, зелени царевици. Стара къща, боядисана някога в жълто и кафяво по ъглите. Изронена мазилка, под която се вижда кирпич… Децата имат склонност към такива подробности. Съсредоточен и измъчен от рисуването, което не му се отдава, моят син рисува тази композиция върху голям лист с много водни бои. Пред вратнята двама старци са вдигнали ръка на изпроводяк. Жената е с два бастуна и съвсем близо до зида, сякаш за да се подпре, ако залитне. Мъжът маха с ръка. Попригърбен е, но цялата му фигура сякаш иска да тръгне напред…

От другата страна, откъдето се гледа картината, сме ние с колата. Тя навярно е вече тръгнала и набира скорост. Добре, че не е нарисувал и нея. Композицията по всяка вероятност е несполучлива, щом не удовлетворява даже сина ми. Но за мен тя е добро и искрено произведение. Върху несполучливо нарисуваните лица на старците - мои леля и вуйчо, аз виждам бръчките на годините, които бавно, но сигурно са заличавали образа им от младини. Виждам бликнала радост и изненада в очите им от посещението, от това, че сме дошли, че сме минали през село на път за морето. Както много родители и те живеят сами. Децата им са по градищата. Когато могат идват. Когато не могат - те им ходят на гости. Но вече не могат да пътуват. Старостта ги приковава все повече и повече.

- А земята е тлъста и плодна - чувам гласа на вуйчо ми, - но иска работа. Остаряхме - продължава той сякаш се извинява на някого - на леля ми, на нас и може би на земята.

Не са ли това откъси от един безкраен монолог за живота, за децата и старостта, който остава за нас - младите, неизвестен до оня момент, когато сами ще го произнесем, щом децата ни се разлетят по широкия свят и ние на свой ред останем сами. Най-страшното е, че никой от нас не подозира този монолог за смисъла на човешкия живот, за осъзнатата връзка с дома и земята, на която човек се е родил, деца е отгледал и в която ще иде след всичко. В дърво ли ще се превърне, в лоза ли или в храст. Наистина ли никога вече няма да ни има? Наистина ли всичко свършва до тука?

- Целият ми живот премина в борба за хляба, в самовъзпроизвеждане и в края на краищата в нищо… - казва вуйчо ми. И добре е, че ви има вас поне. Това дава смисъл на живота.

Може би тази мисъл е възлов пункт във философията на старостта. Това усещане, че ни има нас не удовлетворява напълно, но може би е утеха в часовете на осъзната горест за вече отминалия живот. Тук на земята човекът оставя мъже и жени - негови деца, които продължават живота и в мислите на които той живее. Няма друга истина за смъртта и живота. И няма друго разбиране за връзката ни с тая вечна, зелена и търпелива земя.

Селото - потънало в зеленина. Портата. Старците, които махат с ръка…

Дано се сети синът ми все пак да нарисува тази картина. Това ще докаже зрелостта му и нещо друго - повече от нея самата…

* * *

А петнадесет години по-късно получих покана да отида на среща с учениците, които учих в един малък провинциален град. До последния момент не вярвах, че ще тръгна. Ласкаех се от мисълта, че ме помнят с добро. Бях млад, ентусиаст и фантаст. В часовете по литература изразходвах всичко, което притежавах - като споделени размисли за изкуството, за света и живота, като лични изводи за дълга, личността, обществото. Чувствах се близо до учениците. Отнасях се с тях като с по-малки братя и сестри. Бях свободен, необвързан, изобретателен, артистичен, всеотдаен към изкуството, безкомпромисен, с една дума такъв, какъвто нямаше да бъда по-късно и може би никога. Не отбягвах въпросите за възрастни и тълкуването им като за възрастни. Доверявах се на учениците, споделях с тях всичко, което идеше у мен отвън. По този начин ги правех приятели - мои и на литературата. Не съм знаел, че това ще бъдат най-хубавите години от живота ми. Но и не съм вярвал, че тяхната чувствителност ще приеме така трайно и цялостно такова едно специфично общуване с изкуството. Самотен ли съм бил, неосъществен и неподозиран, че така съм се стремил към тях? Или просто съумявах да споделя с тях онова, което обичам и в което вярвам. Не зная причината и сигурно никога няма да я науча. Но децата, които проявяваха склонност към възприемане и разбиране на изкуството, сега знам, са ми се отплащали с такова доверие, каквото никога и никъде не съм получавал.

Петнадесет години по-късно аз тръгнах все пак към градчето и колкото пътят към него се скъсяваше, толкова по-нетърпелив и неспокоен ставах. Осъзнавах това, но не можех да го обясня. Страхувах се, че след петнадесет години едва ли ще ме възприемат така, както са ме възприемали някога, но не можех да преодолея спонтанно бликналото желание да ги видя и да върна поне за една вечер времето назад.

Зарадваха ми се. И това ме изпълни с дълбоко и искрено човешко удовлетворение. Променени бяха. И това се чувстваше в особеното изражение на лицата, в поведението, продиктувано от преживяното през тези години. Но имаше и нещо непроменено и то беше в жеста, в образа, върху който годините бяха оставили свой щрих. И особено в думите, които си казахме - красиви думи, които ни връщаха там, гдето никога вече няма да бъдем.

Довиждане, приятели! Довиждане, свят мой - останал завинаги в спомена…

* * *

Наказан беше целият полк.

Сутрин преди закуска радиоуредбата излъчваше маршове. Гърмяха духовите акорди на невидими оркестри. Наредени в стройни карета с цялото въоръжение като на парад, батальоните и ротите маршируваха. Липсваше само знамето. На наказаните знаме не се дава.

Група „зайци” с куфарчета и остригани глави стояхме на портала и гледахме този марш на наказаните по огромния плац. Това ни объркваше. Навлизахме в един свят на строги и железни закони. Навлизахме с учудване и страх. Многобройните разкази за нарушения, за арест и наказания, за дослужване след набора се връщаха в съзнанието ми, за да очертаят контура на един мъжествен, нов и груб начин на живот. Картината на плаца потвърждаваше това първо чувство на уплаха и потиснатост.

След марша старшината ни пое и ни заведе да ни обличат. Непонятно беше за мен как този разумен, знаещ и ведър човек, който можеше да бъде баща на всеки от нас, е марширувал заедно с наказаните. Какво остава тогава за другите? Свят ми се завиваше при мисълта за закона, за строгостта на военния закон и за приложението му от хора, които не винаги доглеждат и доразбират човека.

Доглеждаха ги.

Науката и опитът ги бяха научили на това. Един войник пререди другите на закуска - наказаха го. Друг скри частите на пушката си в торбата и ги закопа някъде из двора на казармата, а след това крадеше от другите, за да си набави всичко. Наказаха го. Вършех всичко точно и стриктно, и някак като в сън с очакване на грешката и на наказанието. Но нямаше наказание. За стрелбите, за гимнастическите упражнения получавах градска отпуска. Къде-къде по-свестни от мене не получаваха. Не излизах винаги. Нямах познати в този град. На баня и на кино ни водеха под строй. Предпочитах да се уединя с хубава книга някъде и да бъда сам. Но веднъж дадох билета си на един от старите войници. Той излязъл през оградата, а се върнал през портала - пиян като сватбар. Дежурният ни събра в караулното. Взема му колана и го прати в ареста. Аз сам си свалих колана.

- Прибери си колана. Три дни непоряд.

- Слушам!

Откъде е разбрал, че не можех да му откажа? Бях готов до края на службата да бъда непоряд.

Може би е имало несправедливост в казармата. А навън от нея няма ли? Нали хора прилагат закона. Имало е несправедливост навярно, щом говорят за нея. Но с мен бяха справедливи - в този случай и в много други. И аз възприех тази справедливост като доверие към мен.

Благославям се, че съм мъж. Без това нямаше да почувствам така осезателно отношението на родината към мен.

* * *

Летен ден. Пепеляво небе. Жега. Глухи, бавни, тревясали улици. Самотно село без хора. Само кретащи бабички - ревматизирани, черни, с избелели забрадки.

Пустотия…

Двамата с доктора вървим по улиците на неговите спомени. Край прашясалите черници с гореща шарена сянка, където овцете пладнуват, мирише на тор и на нещо отдавна забравено, оттекло като пороите по тези голи баири.

Така изглежда родното село на Доктора. До обяд у тях ще се сберат всички черни ревматизирани бабички. Има лекарка в селото. Ама то си е друго - наш доктор, тукашен - да те прегледа.

А горе на кьошка ние с чичо му ще пием стара гроздова ракия. Предобедът ще ни обгръща с всеобхватна извънземна тишина. С кротък блясък ще озаряват лицата ни жълтеещите листа на асмата. Над заоблените хълмове слънцето ще отминава без обещание за връщане…

На устата ми е да попитам чичото защо не се изсели и той в града, щом повечето от съселяните му вече са го направили. Но той предугажда въпроса ми и вгледан в баирите и в себе си казва:

- Отива си селото. След някоя и друга година ще дойдат булдозерите и ще го заличат от земята завинаги. Ще го отпишат от регистрите. Като потънал кораб. И все едно, че не ни е имало никога. Нито нас, нито вас - тъй както са изчезнали от тези голи баири ония, които са създали селото и всичко, свързано с него.

Живот.

Но в душата му нямаше тъга. Тъгата беше у мен. Може би защото нямаше никога да изживея това, което той е изживял. Той говореше без жал, без посредствена сантименталност в гласа. Говореше както духа вятъра, както грее слънцето, естествено и красиво - като на изповед.

* * *

Преди известно време посетих Националния етнографски музей. Влязох случайно, инцидентно някак - дошъл по друга работа. Беше делник преди обяд и освен мен нямаше никой в залите. Спомените за някогашното село вече са се слели в съзнанието ми с литературни образци, идеализиращи до голяма степен нещата. Литературата, даже тази, която се създава в наши дни, като че ли се срамува да разкрие истината за онова време. Тя прославя селския труд с една пасторална подкладка, която измамва, изпълва сърцата ни с умиление и едва ли не със съжаление за отминалото старо време. А тук, в музея, беше събран и оголен до озъбване целият оня жалък реквизит на някогашната бедняшка България - достойна за окайване и съжаление. Ръждясали железни сърпове, старинни паламарки, софри - почернели от употреба. Не ония, които използваме като псевдонационален елемент в съвременно аранжираните битови кътове и механи, а софри, на които е поставян сухият черен хляб и паница чорба.

И изведнъж ми стана страшно от всеобхватността на нищетата и обидно затова, че сме живели съвсем доскоро по този начин. Нещо беше станало с мен. Роден съм на село и винаги съм мислил, че познавам тези неща. А се оказа, че не е така. Вървях навън по улиците и си повтарях един стих на Есенин:

„И это я. Я гражданин села…”

Благодарен съм на този миг, че ми даде възможност да погледна нещата от другата им не „босилковата” страна - по-истинската. Става така с човека. Нещо се случва непредвидено и той проглежда. За много неща е така.

* * *

Зави диференциалът на колата - отначало слабо, но след това се усили. Трябваше да се сменят лагерите. Закъснях за смяната в Пловдив. Едва стигнах до Карлово. Късно в събота. Работниците напускаха. Нямаше го и магазинерът. Трябваше да изчакам понеделника.

Изчаках го.

Сутринта бях пръв. Приеха колата и започнаха да я работят. Монтьорът - млад човек, веднага ми хареса. Поемаше точно този инструмент, който му трябва. Движенията му бяха уверени, плавни. Вървеше около колата с някакъв негов си ритъм, който сякаш му доставяше удоволствие. Ръцете му не бързаха, но не повтаряха. Всяко движение беше отмерено, предварително преценено, обмислено. Попитаха го нещо. Почувствах как изключи мисленето си за момент и го насочи в другата посока. Стана и донесе това, което му поискаха. Не предупреди да го върнат. Не разказа случки, при които е дал нещо и не са му го върнали. Не се усмихваше посредствено. Мисълта му действаше вече в предишната посока. Беше сресан, избръснат, чист. Беше точен, професионален в жестовете, в думите. Впрочем той почти не говореше. Неговата работа беше свързана с действия, с мислене, със съобразяване на всеки отделен случай. Говоренето беше за други. Има си хора и за тая работа.

Един келнер се залепи за мене и започна да ми говори: „Голям късмет си извадил, че той ще ти прави колата. Голям майстор е. Грешка няма. От целия град все него търсят…”

Част по част диференциалът придобиваше първоначалния си вид. Подписах документите. Платих. И толкова. Оставаше ми да тръгна. Но не тръгвах. Исках да му благодаря. Да го възмездя лично по някакъв начин. Но разбирах, че при него не може. Той вече работеше друга кола. Попитах за името. И тогава той се усмихна. „Ако ви стане нужда пак, заповядайте. Лек път”. Тръгнах, но през цялото време си мислех, че за най-свестните хора обикновено правим най-малко. Самият той няма нужда от признание, защото работата е удовлетворение, осъществяване, дарба навярно. В процеса на работата той си служи с разума, преодолява съпротивлението на детайла, упорството на материала. От това усещане идват емоциите - здрави, истински, мъжки. Като усмивката, с която ме изпрати. Може би от признание се нуждаят повече тези, дето работата ги мъчи, дето им струва усилие, повече време, отколкото се полага за нея и дето в края на краищата не я свършват като свят. Тях не можеш да ги наситиш нито с пари, нито с медали. Но защо да мислим за тях. Нося в себе си образа на този хубав и ведър човек. Моя работа е да му бъда признателен за диференциала и за нещо друго, което е много по-голямо и значимо. Моя работа е да му бъда признателен, че го има, че прави живота красив и разумен, че укрепва самочувствието ми на човек и българин.

Спокойни трябва да бъдем за децата си, ако ги оставяме да живеят между такива хора.

* * *

Има един празник - денят на жената. И той съществува навярно, за да се замислим в един ден от годината, всички ние - родените от жена, какво е жената. Този ден съществува, за да проникнем в тайната и в същността на живота си. На този ден се купуват цветя и подаръци, сякаш искаме да изкупим невниманието си през всичките останали дни. В този ден словославим жената, говорим за добротата й, за любовта й и за великото е предназначение да твори живота. Награждаваме я с ордени и медали, със звания. Има някаква дълбока и постоянна вина към жената, която човечеството е чувствало през вековете, и съществуването на такъв Ден на жената, като че ли е опит за намаляване на тази вина.

Под изгреви и залези в големия дом на земята ни, в полето и в планината, по големите пътища на живота всекичасно и непрекъснато тя извършва някаква работа, създава блага за децата си, за мъжа и родителите си с една всеотдайност и постоянство, които нямат равни на себе си.

Най-нежните и пленителни образи в изобразителното изкуство и в литературата са образите на жените и това е така, защото най-красивото чувство у мъжа е преклонението пред жената, пред оня безкрайно сложен и възвишен свят, който всички мъже са притежавали някога и непоправимо са изгубили в годините на мъжеството.

Издигаме паметници на загиналите за отечеството, но кажете, има ли паметник там, където един мъж е целунал за пръв път жена? Било е ветровито и неспокойно звездно небето или тиха и лунна нощта през пролетта или зимата в сезона на любовта. Но на това място не е поставил никой паметник. И все пак той съществува в душите ни, за да бъде надежда и дом, и родина, за която живеем и ако трябва умираме.

Замислена и тиха, работлива, устремена към нещо или вгледана в себе си с мечтата за по-добър и по-смислен живот на децата си, примирителна, но никога примирена, тази вечна създателка на живота, е запазила борческия български дух в годините на робството, раждала е, отглеждала е, възпитавала е и закалявала е непреклонни мъже. В това е нейната непобедимост и сила, верността й към живота на нацията. В цветове и в шевици, в мелодии, в багри и в образи, нейната светла душевност и нравствена сила за творчество разкриват благородството на характера й и хуманния смисъл на всичко, което извършва. Нещо неповторимо, витално и яко е заложила природата в нейната слабост, което като неизчерпаем извор на живота крепи и поддържа всичко, дето живее.

Вярна в стъпката на мъжа, опора в неговия труд и мечти, тя осъществява през вековете най-силните прояви на българския национален дух и чрез него извършва своята духовно-историческа работа.

Жената - най-чувствителна и страдаща материя. Лишена от много неща, векове наред жената се е извисявала чрез болката. Тя единствена е обогатявала ума й и е изтънчвала чувствителността й, за да извае в съзнанието ни образа й на светица - защитница на живота. Най-хубавите думи, с които сме способни да я назовем, са достойни за нея. Най-ярките чувства, с които можем да я дарим, са заслужени и предварително изстрадани отнапред. Затова и богатството на мъжете, достойнството и благородството им се осъществяват от съприкосновението с чувствителността на женския свят.

Затова и за всичко останало - едно цвете с любов…

* * *

Есента е при нас. Лист по лист, уморено и светло-печално, дърветата късат от себе си спомена за гръмотевици и пролетни бури, за плодове и обгарящо лято. Слънцето тихо и ласкаво грее като пътник, който тръгва на път. Няма още слана. Цветята цъфтят и живеят в градините, изпълнени с нега и странно предчувствие за своята невероятна смърт.

Тишина.

Прочиства се въздухът. Едновременно с горещините и летния пек се утаяват прахоляците и гласовете на бърборковците. Клюкарите и кавгаджиите замлъкват. Нещо дълбоко разумно и кротко навлиза в хората и ги прави добри.

По алеята в парка минава жена, която скоро ще бъде майка. Есента е плодородна и благодатна. Може би в тихата утрин жената се вглежда в листата, които дърветата сипят като искрящо злато пред нея и мисли за името на детето, което скоро ще се роди. Очите й блестят от чиста и искрена радост.

Есента е прекрасно време, приятели.

Не обвинявам пролетта. Но пролетта е буреносна и властна, категорична и настойчива. И може би точно в тази й нетърпимост има нещо егоистично. А есента е добра, опростително нежна и великодушна, милостива и мъдра. Есента е време, когато трябва да се вгледаме в лицата на приятелите си.

Ще си идем след време, а красотата на есента ще съществува и тогава, когато няма да ни има.

Очите на приятелите.

Сега не е нужно да се говори. Достатъчно е да се вгледаме с усет и преданост в очите на този, когото обичаме, за да се съедини красотата на душите ни и да се превърне в тиха радост и светлина. Дали не са казани най-светлите думи за обич през есента? Любовта в есента е възвишена и дълбока. В нея няма еротичния блясък на пролетта, нито юлската страст на лятото. Любовта в есента е всеотдайна и щедра.

Протегнете ръцете си и бъдете ласкави, хора. Животът трябва да се живее красиво и пълно. Радостта е в душите ни и в тихата музика на есента…