Иван Захариев

ПРОБУЖДАНЕ

На Стефан Станчев

Вятърът целуна всеки клон
с дъх на буен, огнедишащ бранник
и понесе многогласен стон,
трепнаха напъпилите грани.

Слънцето издигна топла длан
и целуна всяка бедна хижа,
дето още в ъглите едвам
пърхат полумъртви зимни грижи.

Кой е дъхал на стъклата вън?
Ледените цветя на капчици се стичат
и аз виждам - през далечен сън -
дървесата някой щедро кичи.

СЪН

Мой сън , мой сън, мой сън
- черен прилеп -
върху мене се разстила.
Мой сън , мой сън, мой сън.

Но очите ми в мрак потопени,
о, безсънни са пак!
В този мрак
на ръцете ми тъй е студено.

Пред вратите на моята стая
прикачен е плакат
с неизменни слова -
тук безсъние вечно витае.

СБОГОМ

Тишината е като прощална целувка,
притаени спят в нея зли ветрове
и разцъфват смутени и болни усмивки.

През натегнали клепки слънцето плаче
и за сбогом целува крайбрежните треви,
целий лес е обагрен от пурпурни огньове,
целий лес е запален и буйно гори…

Тишината е като прощална целувка.