СТИХОВЕ
ИЗ „СЛАВЕЕВА ГОРА”
В сърцето си аз пазя спомен скъп:
облакътил ръце над карабина -
страж бодър на заспалата дружина,
стоях на Странджа под столетен дъб…
На южни свод, окъпан в лунен блясък,
трептяха виолетови звезди…
Дочуваше се тихоструен плясък -
далеч от черноморските води…
Под мене се разстилаше морето,
заляно с бледосиня светлина;
над мене чудно грееше небето
и гледаше ме пълната луна…
Полъхваше от изток тих зефир -
той ронеше въздишки от листата…
И мислите ме носеха в друг мир
далеч от суетите на земята…
Аз гледах моята звезда, унесен
в пленителната тиха горска песен…
И ненадейно звуци от кавал
сърце ми сепнаха: акорди мили -
пропити с петвековната печал -
подеха се над тъмните могили…
Ах, задушевна песен беше тя:
за първа обич, първата несрета,
въздишките на клюмнали цветя,
оплаквание на вдовица клета
и упокой над мили гробове
на български юначни синове -
загинали из родните балкани
от вражески куршум и ятагани.
В сърце ми се родиха тъжни песни -
аз носих ги из Странджа планина
и нощем, вгледан в шемети небесни,
откривах ги на пълната луна…
Аз носих ги из Щипските полета,
де бистрата Брегалница се лей…
И пази ги кат блян сърцето клето,
додето дойде ден да ги изпей…
***
Бленувах я в чаровний утрин час,
когато сладкопойна чучулига
извие кръшно своя чуден глас
и с песен към небето се издига…
Бленувах я в час вечерен, кога
над розата запее славей влюбен
и в песен, пълна с болка и тъга,
зове сърдечно своя блян изгубен…
И дойде тя в един печален ден,
когато есенний зефир полъхна, -
и дойде тя измръзнала при мен,
целуна ме и тихичко издъхна.
——————————
***
В цветний кът на сновиденията мои
аз посегнах роза да откъсна, -
прецъфтяла роза своето венче разтвори,
скрежен дъх лисцата й разпръсна…
Най-повехналият неин лист остана в мене,
в своя мир сърце ми го погребе, -
спомня ми той сънищата мои съкровени,
в звездни нощи спомня ми за тебе…
——————————
***
Полъхва хлад вечерен. Здрач припадна,
нощ звездочела тихичко пристъпва…
Примамва чуден блян душа ми страдна,
за нея сън, вълшебен сън настъпва.
В далечен край, де къпе се морето
на тиха нощ под златолунний блясък, -
тя на брега стои от скръб обзета
и слуша меланхолний морски плясък…
Сърдечен спомен й томи душата,
за мен тя в тоя нощен час тъгува, -
тя гледа бледний образ на луната
и мъртвите си блянове бленува…
——
Българска антология, 1910 г.
