ЖЕНИТЕ В НАШЕТО СЕМЕЙСТВО
ЖЕНИТЕ В НАШЕТО СЕМЕЙСТВО
Жените в нашето семейство
си отиваха винаги първи,
бавно нагазваха тревата
на своето мълчание.
Оставяха грижите си
като дрехи свалени
измачкани и уморени.
Навлизаха в невидимото езеро
на светлината и покоя.
Зад себе си
оставяха нас.
Да гледаме дълго
в онази посока.
От нея не се връщаха
дори и сенките
на техните спомени.
СЯНКА
Отскоро усещам
зад гърба си
сянка тъмна.
Не, не ме е засенчила.
Тръгвам по-бързо…
Диханието й изостава.
Не, не е по петите ми.
Остава ми бягството
само напред
към новия ден,
към новия стих,
към новата милувка
и новата усмивка..
Към детето на идващото.
То пълзи към мен
и аз към него тичам.
***
На Лилето
Несправедлива е.
Дългата агония.
Дългото гаснене.
Последните мъниста на дните.
Кехлибарните пръсти на слънцето.
И събуждащия се страх -
напитка с вкус на горчиви бадеми.
Ако мисълта ми
като лазерен лъч
порази
стотиците зли светлинки,
очите на стотици
миниатюрни змии,
плъзнали из клетките,
може би тогава
ще поемем заедно
по бялата пътека на спомена
към зелените дворове
на нашето минало.
Към нашето вечно дърво,
родовото
с вековните корени
със старите и нови клони.
Една до друга на поляната
под синьото небе
в разговор безтревожен
за дълги дълги дни.
НОЩНО УПОВАНИЕ
Във мрежа тъмни клони
оплете се луната -
сърце от восък златен
в свещеното дърво.
А долу -
във кълбото
от вкаменени корени
земята ме люлее
с разплакано око.
ПЪСТРО ВРАБЧЕ
Времето -
пъстро врабче -
на моя прозорец
със човката си чука…
Кълве. Чук. Чук.
Трошичките на моите минути.
УТОПИЯ
Великият часовникар
като разярен слон
уби пазача на времето
и го освободи.
