МЪКА
МЪКА
Дотежа ми път неравен,
уморен склоних глава.
В път неравен, в скръб удавен
кретам сам-сами едва,
а пред погледа безкрайна и пустинна шир се стели -
сякаш мъка, сякаш мъка без предели…
На мечти далечни, драги
сбогом в ранни дни казах,
крехки младини отвя ги
вихър есенен и тях,
а пред погледа безкрайна и пустинна шир се стели -
сякаш мъка, сякаш мъка без предели…
В път неравен отпочивка
не немери скърбен дух -
мил въздъх, или усмивка…
Не дочу кипежа глух
никой на сърце горящо… И пустинна шир се стели -
сякаш мъка, сякаш мъка без предели…
РИДАНИЕ
В блян недогонен подвя ме студения
лъх на угаснали дни без заря,
младост в надежди суетни и бдения
мълком разцъфна и мълком умря.
Радост мечтите ми ранни отмина ги,
слънце ми грее и пак съм в тъма.
Чезне душата ми жаждуща винаги,
вечно любяща и вечно сама.
В САМОТА
Две сенки зърнах в тъмнината,
две сенки - близко пеилпени.
Дъх спря и шепот в тъмнината,
мил шепот долетя до мене.
Мил шепот на души любящи
в нощта унесени, прикрити,
една за друга в мрака бдящи,
една до друга с блян в гърдите.
Две сенки, сам-самички двете,
за бъдни дни шептят честити
и мили, сладостни завети
в въздишка сливат им душите.
Нехайно свих, подзел нагоре
самотен път из мрчаините
и взрян в далечните простори
сълза примрежи ми очите…
——————————
Българска антология, 1910 г.
