Петър Велев Генов

***
Отдавна изчезнал е нощният мрак
и утрото с глас вдъхновен
е девствени химни запяло, но пак
е тъмно и глухо пред мен…

В дъбравата весела пролет цъфти -
там извори тихо шумят, -
шумът им до моите устни трепти,
но жажда и зной ме горят!…

***
Тържествен писък в бурна нощ,
лудува хала разярена,
ела, недоизтляла мощ
на младост рано поломена!…

В траурно-натежал покров
тресат, плачат небесата, -
ела, загубена любов,
ела ми подкрепи душата.

***
Размахва пурпурни крила - полъхва
над знойни пясъци привечер нежна, -
на запад в пламъци денят издъхва -
смрачава се в пустинята безбрежна….

Сфинкс тъмен се възправя в далнината…
Един след друг, безмълвни, уморени
по пясъци безкрайни в мрачината
пристъпваме с нозе окървавени…

***
Заглъхват в теменужни небеса
сподавени вечерни гласове…
Не славея ли с росни словеса
душата ми задрямала зове?

Влекат се плахи сенки… С свежий лъх
на вечерта трепти невнятен звън
и тихо се пробужда с лек въздъх
душата ми заспала зноен сън…

***
Издебва нощта притаени долини
и с тъмен ги плащ осенява,
усмихнат над морни поля и рътлини
самотният месец изгрява…

Ридаещий звън на далечни камбани
се лута и глъхне в полето…
Заспиват възправени тъмни балкани
с вечерни молитви в небето…

——————————

Българска антология, 1910 г.