Иван Карановски

***
Тиха вечер надалече от очите ми те скри,
оттогава ти си моята най-хубава мечта;
за сърце ми беззаветна мъка се откри:
гасне то под сянката на горка самота.

Тиха вечер често спомен зарад теб събужда в мен.
Близки явори въздъхнат, славей влюбено запей -
твоя бледен образ, от скръб рано потъмнен,
в паметта ми мълчалив, възмогнат оживей…

***
На Лебедите Острова самотен
минуваме:
върби печални се навеждат,
два лебеда в спокойна полудрямка
в водата бистра се оглеждат.

Горещий блян на скитника сиротен
целува ме:
на лебед щастието знойно
аз любя, но - без облак и без сянка -
и с него да заспя спокойно…

***
Невидима ръка свещта запали;
свещта сред мрак искряюща горя,
но всички бяха тежък сън заспали
и никой нейний пламък не съзря.

Невидима ръка свещта запали;
свещта средмрак до края изгоря
и с искрите последни припламтяли
заспалите умислено огря…

——————————

Българска антология, 1910 г.