Иван Антонов

Усещаш ли как острието на длетото,
с което времето дълбае твойте дни,
се вбива в тялото, а в душата ти кълни
поредната надежда на живота?

Под диска слънчев, под звездите
без ехо по отломките невидимо тече
безгласен вик и твойта кръв влече
по пътищата на сълзите.

Дочуваш ли как неистово сърцето
отмерва ударите на безмилостния чук,
съдбата с който ти напомня, че е тук,
докато имаш пътищата под небето.

Не тялото във дните, а душата
извайва времето до сетната печал
и тя е твоя обелиск, че си живял
или праха е само под нозете на съдбата.