ЧОВЕКЪТ ФИГУРА
На моя внук Даниел
Разстоянието между Човека фигура и Изображението, което преследваше в мрачината на съня си, не беше далече, но и да искаше, не можеше да го докосне. Това видимо разделение го плашеше, той негодуваше и страданието продължаваше, докато се съмнеше.
На сутринта отвореше ли очи, погледът му се плъзваше по стените на цялата стая и Човекът фигура се молеше вътрешно да го докосне с ръка. Но всичко бе на вятъра и ще - не ще инстинктивно се вторачваше в своето ежедневие.
Една сутрин Човекът фигура се събуди от лекия шум на вятъра, който напомняше за идването на есента. Погледна часовника и скочи. Недоспал и уморен пусна машината за кафе.
Тя издрънча и изливането на някаква течност, наподобяваща смесица от вода и нещо като кал, напълно го разсъни. Тръгна. Там седна пред компютъра и пред него светна екран.
Появиха се сайтове, дешифровки, цифри и изчистване на съзнанието му. Преди да се появят неговите колеги, слушалките му вече бяха притиснали тъпанчетата на ушите и той нито чуваше, нито виждаше някого.
Изведнъж Човекът фигура се почувства смачкан. Отвори широко ноздри, за да поеме по-голямо количество въздух, но не му достигна. Очите му изглеждаха изцъклени, устните му мърдаха, сякаш изричаха нещо гнусно.
Излезе от офиса. Звънна телефонът. Някъде в далечината го очакваха. Щеше му се да литне до мястото. Въпреки това вървеше със забавено темпо. За всеки случай този път трябваше да бъде убедителен и да изчисти хаоса от главата си. Стигна.
- Ето ме - каза той.
- Ти! - отвърна Изображението до него.
- Аз съм!
- Е, и! - попита то и подаде ръката, защото все още не бяха се ръкували.
- Ще започна оттам, където свърших.
- Нима помниш, беше преди две години?!
- Ти мислиш, че в главата ми има само цифри и сървъри…
- До този момент, да.
- Да седнем.
- Къде?
- На земята. Тя отнема отрицателната енергия.
Седнаха. Отново звънна телефонът и въодушевлението му се изпари. От офиса. Проблем със сървъра. Не поде никакъв разговор. Скочи и тръгна, без да каже нищо.
Човешката фигура отново потъна в скапания компютър.
Той писукаше и премяташе цялата информация в паметта. Всички тревожно го гледаха, но той се почувства лек. В този момент му идеше да литне.
- Най-после съм свободен… - каза той, остави смартфона си на бюрото, махна дружелюбно на хората и напусна офиса. Това прозвуча стряскащо за всички, които не смееха дори да го попитат накъде се е запътил. Но той вече знаеше и беше избрал пътя си.
Осъзна се, когато стигна до Изображението. То стоеше на същото място както в съня му. Чакаше го.
- Ти си, нали?…
- Момичето, което беше забравил - промълви тя.
Човешката фигура се разтресе, стомахът му се сви на кълбо, завъртя се върху Земята, сякаш искаше да погълне цялата й положителна енергия. Завладя го истинско щастието.
- Да изпием по едно хубаво кафе - каза той.
- Да вървим…
Дан опипа цялото си тяло, за да се увери, че не сънува, и разтвори широко очи. Той и София тръгнаха усмихнати по своя нов път, без компютър и смартфон.
