Христо Черняев

През 1946 година в гимназиалното училище в град Бяла, Русенско ни дойде нов учител по литература.

Влезе някак забързано и стремглаво в класната стая и стана чудо: за пръв път цели два часа иначе шумната ни паралелка стихна като с магическа пръчка, за пръв път не четохме тайно изпод чиновете си, както обикновено, любими романи, за пръв път не усетихме кога измина времето с новия ни учител.

А той беше само малко по-голям от нас - на 25 години, току-що завършил университета. Беше със светлосиви чисти дрехи, спретнат, строен и бързо реагиращ на въпросите ни, с одухотворено лице и живи светлозелени и умни очи. Целият излъчваше меко сияние.

Иван Кръстев - не обърнахме особено внимание на името му; обикновено северняшко име. През цялото време той не седна (така биваше винаги при неговите часове).

Но за разлика от другите учители, той разведри скучния ни училищен живот. Говореше с преклонение за Пушкин и Лермонтов, за Ботев и Вазов, за Яворов и Дебелянов, както и за писатели и за хора на изкуството, които лично познаваше - Елин Пелин, Николай Лилиев, Никола Ракитин, Асен Разцветников, Емануил Попдимитров, Ангел Каралийчев…

Ведрината, с която ни облъхваше Иван Кръстев през часовете по българска литература, беше необикновена. Помня, че веднъж той ни даде за домашно да продължим по своему поемата „Грамада” от Иван Вазов. Беше странен и същевременно симпатичен и близък на всички ни.

През лятото на 1947 година, когато за два месеца повечето от учениците отидохме бригадири на корекцията на река Бели Лом в Разград, от толкова учители в гимназията само Иван Кръстев дойде бригадир и като всички работеше с кирка или лопата на калния канал.

Помня как вървеше със сините си дрехи до отрядния командир, на крачка от бригадирския ни строй, и как се вълнуваше и радваше, когато вечер край лагерния огън ни връчваха знамето на първенците. Тогава и той, заедно с нас, преживя голямото наводнение в Разград, което отне живота на хора…

Няма да забравя как с грижовна топлота той се отнасяше към първите ми поетически опити. Няма да забравя приятелската му ръка на рамото ми, с което ми вдъхваше сили и вяра по стръмния път на творчеството. Безкористната му подкрепа имаше златната цена на нещо много светло и безбрежно.

Помня всичко това. Струваше ми се, а и така ще да е било, че никак не му е лесно сред тогавашното буквоедско учителско съсловие, което знаеше превъзходно това, което някога бе научило, а не можеше да каже нищо ново.

Слава Богу, че имахме няколко наистина свестни и даровити учители и сред тях - Иван Кръстев. В онова малко градче, потънало сред меките хълмове на Дунавската равнина, той остави хубави спомени за себе си.

…Иван Кръстев е роден на 8 април 1920 година в село Варана, Великотърновско. Гимназия завършва в Плевен, а славянска филология - в СУ „Св. Климент Охридски”. Освен в Бяла, той учителства и в София, след което работи като редактор в Националното радио и в издателство „Български художник”. Най-силните му и оригинални поетически творби са писани в младежка възраст - 1937-1944 г..

През 1942 година получава годишната награда за поезия на известното списание „Българска реч”. Кръстев сътрудничи и на „Изкуство и критика”, „Златоструй”, „Вестник на жената”… Пише за възрастни и за деца.

Издал е над 60 книги поезия и проза, между които „Синята фаянсова камина” - лирика, „Пътник до едно сърце” (Страници от преживяното с Ангел Каралийчев), „Игродумки” (наградена от Съюза на българските писатели през 1998 г.), „Невидимият остава на брега” - роман, „Кой прави хляба” - поема, „Майчина гордост” - стихове и поеми, „Юнакът, що бозал от звездите” - приказки, „Орловото перо” - повест, „Къде летува зимата”, „Обратен дъжд” - весели стихове с рими-близнаци, обратни думи, скороговорки, гатанки, „Весел залез” - сатира, „Шарено кълбо”…

За творчеството на Иван Кръстев са писали Николай Лилиев, Малчо Николов, Николай Зидаров, Здравко Петров, Георги Веселинов, Евтим Евтимов, Владимир Свинтила, Благовеста Касабова, Константин Еленков и др.

***
Иван Кръстев е преди всичко лирик. Неговата поезия, твърде истинска, не може и не бива да бъде хвалена. Защото всяка хвалба не ще се докосне до същината й. В нея няма сива мисъл; там върви дълбока река и напоява живително всичко покрай себе си. Създадена през четиридесетте години на миналия век, тя замайва с едно необяснимо дихание.

Поезията на Иван Кръстев ни пречиства, прави ни по хора и по българи. Това тя го е постигнала не с препечатване от книга в книга и не с рецензии от пресметливи ласкатели.

Самородното лирично творчество на Иван Кръстев е някъде между Димчодебеляновото и Далчевото направления, между възвишеното и мъдроземното.

Тази лирика притежава собствен свят и затова респектира. Тя не търпи снизходително потупване по рамото. Тя е чиста и ясна в своята кристална скромност. Тя е чувство и музика. Тя е израз на една изтънчена душевност, чийто стремеж е да смекчи грубите черти на живота. Тя е привидение и насъщен копнеж, неутолим, но затова пък вечен.

Тя оставя незавършено звучение у нас. Лириката на Иван Кръстев е искрена. В дълбоките си корени тя е сантиментална. Такава поезия се създава рядко и трудно. В пропастта на сантиментализма са пропадали мнозина. При Иван Кръстев не е така. Неговото сантиментално творчество е свежо, ведро, благоуханно и наситено с оптимизма на мъдра житейска философия.

И, както при всички истински творци, не можеш да кажеш откъде се е учил поетът. Защото не прилича на никой друг. За него е валидна единствената вярна преценка: неведомо е творческото мляко, което е засукал той, но от него могат да се учат другите - за да не вървят по отъпкани пътеки. Такива са високите закони на творчеството.

Още през 1949 година знаех наизуст редица негови стихотворения. И досега не съм ги забравил; те имат същата си невехнеща прелест. Тогава те се предаваха като апокрифи, както и творбите на Сергей Есенин, Славчо Красински, Александър Вутимски…

Сега, като чета стиховете на Иван Кръстев в книгата му „Синята фаянсова камина”, разбирам, че с нищо не е намаляла тяхната сила. Сякаш чудотворна е ръката, отразила колоритния български свят в тази лирична книга. Това е поезия - събитие някога и поезия - събитие сега. Тя ни зарежда с характерната си българска светлина.

Тази лирика е самобитна. Създадена преди повече от шестдесет години, тя е наситена с всевечния дъх на Дунавската равнина. Тя наистина респектира и затруднява редакторите, та някои с години задържат статии за поета и не публикуват негови стихове; уж че били остарели.

По художествена стойност на поезията му, мястото на Иван Кръстев е сред неговите връстници-поети Александър Вутимски, Иван Пейчев, Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, т.е. в поетическата генерация, където всеки по своему е различен от другите.

Всъщност, тайната на Иванкръстевата поезия е в нейната простота. Тук мярката е така спазена от поета, че се губи усещането за някакво практическо действие със стихотворната материя. Някаква загадъчна ефирност властва в творбите му. Иван Кръстев е поет с тънък усет и рисунък.

В това творчество нещата са високосни. Това обосновава и особения фатализъм, и светлата трагика на лирическите му творби. При него сякаш няма изпипване на детайлите, при него всичко е цялостно одухотворено. В малкото си шест дни той е свещенодействал, творейки своя поетичен свят, и на седмия ден изведнъж е спрял. Преди повече от половин век.

Нещо съдбоносно има в Иванкръстевата поезия. Тя е характерна и със своята оригинална интонация и мелодика. Поетът ни става близък дори с названията на великолепните си лирични творби; „Есенно писмо”, „Орачова обич”, „Момичето от каменната къща”, „Настроение”, „Предчувствие за зима”, „Васильовден”, „Триптих за дърваря”, „Боже сърце”, „Завръщане”, „Пастелно утро”, Сълзата на мама”…

Колкото по-дълго е мълчано за лириката на Иван Кръстев, толкова повече би могло да се говори за нея. Защото Иван Кръстев е подклаждал и поддържал бавния огън на своята поезия, изцяло пропита с кърмилната сила на изконното и вечно българско начало.

Тя доказва, че независимо от това кога е създадена, независимо от времето, забравяна, премълчавана или пренебрегвана, като всяка истинска поезия никога не губи дълбоката си самородна същност.

Все някога и някъде, като жив природен ручей, тя ще звънне, ще заискри под слънцето.

Нищо че тази поезия е с крехък финес.

Тя има жилави духовни гени.