Атанас Капралов

Издебва ме взривоопасна възраст,
когато детонатор е скръбта…
Минирани сърца край мен се пръсват,
а моето сърце им е целта:

ту перва го приятелска осколка,
ту взривната вълна на брат сразен…
Аз бавно губя чувството за болка
от трайното усещане за тлен.

Дори димът от мамината къща
на гозби не дъхти,
а на тамян.
И вече дъщерите си прегръщам
като войник,
на фронта призован.

Жестока възраст!
Сръчен скулптор дялка
по мрамора и моя послеслов.
Ще е готов, щом с черна катафалка
бял ангел върне се за теб,
любов.

Уплашена, ти ноктите ще впиеш
в сърцето ми
и с безпощадна плът -
взривена бомба вече ще сме ние…

Ранените от нас -
дано простят!