СПИРКАТА, НАРЕЧЕНА „ЖИВОТ”…

Георги Н. Николов

Две енергични жени, Лора и Мари, си дават трайна среща в новия роман на Детелина Барутчиева „Купонът е тук, скъпи Питър” - изд. „Изток - Запад”, С., 2019 г. Те са журналистки и това е единствената допирна точка в съдбите им.

Привидно, защото в развоя на сюжета, особено в зенита на неговия финал, съдбата ще реши друго. Но засега младата Мари съществува някъде в Европа.

Осъществява се успешно в професията си, ала извън нея търси нещо друго. Любов, секс, духовни преживявания, надграждане на собственото си „аз” с нови и нови идеи.

Напълно съответстващи с амплоато й на неспокойна, разкрепостена, търсеща среща с предизвикателствата личност. Тя е наша съвременница, разполагаща с много време в пясъчния часовник на съдбата, отреден и на всеки от нас. И самоанализа, на който често се подлага, е съвсем съзнателен акт.

Имащ за цел да увери самата нея, че е в крак с цивилизационните закони на века.

Мари олицетворява възхода на новите интелектуални поколения в страните от Стария континент. Изучаващи на свой ред действителността - с отрицание на стария морал и с ясно изявен стремеж да вникнат в обществените механизми от позициите на забързания си поход към света в цялото му многообразие и енигматична същност. Т.е., да разгърнат страниците на живота, докато старостта е още далеч…

А тя вече е дошла при столичанката Лора. Тогава - какво? Връщане назад в спомените? Опити да се отдели стойностното от маловажното през безвъзвратно отминалите години?

Стремеж да не забелязваме как биологичните закони взимат своята дан уж малко по малко, но неумолимо?

„Дишаме, мразим, воюваме, обичаме, губим сили, лазим и умираме между отправния и финалния пункт на топлокръвната магистрала „живот”. Звучи цинично и грубо. Предпочитаме по-меките тонове, слънчеви и розови, ах! Изработваме ювелирни и измамни представи за вечност и постоянство за себе си, за любимите ни лица и действия. И изведнъж - тряс! Тялото ни не е нито вечно младо, нито безсмъртно по смисъла на неюридическия факт на битието. Нататък кой както я подреди.”

Лора е несъмнено борбена личност, но и тя, както Валерия и другите български персонажи, е жертва на самотата. Загадъчното изчезване на Питър Едно от делника й в тийнейджърска възраст я обрича на битност, в която често реалното и виртуалното сменят местата си.

Появяват се измислени интимни спътници и случки, целящи да докажат най-вече на нея, отколкото на околните, че всичко е наред. Че дните и сезоните се сменят без излишни трусове, драми и падения. Така е с много от хората, докато останат сами със себе си и оптимистичната маска вече не им е потребна.

Лора е събирателен образ на всички люде в късната зрелост на ориста си. Когато любовта е отминало преживяване и отшумяла тръпка, но не и гладът за нежност и внимание.

Когато обществото гледа в теб, но не те вижда и трябва непрестанно да напомняш на околните, че още те има и се нуждаеш от нечие приятелство.

Когато телефонът мълчи, а най-близките те напускат с обяснението, че имат свои планове за бъдещето.

И трябва със закъснение да преоткриваш нов смисъл за тленното си съществуване, за да отдалечиш преждевременната смърт.

Тя, впрочем, чука и на вратата на Валерия - също събирателен образ за българската старост, но с още по-тежки последици, защото децата й са в чужбина.

Явление, непрестанно срещано в България на ХХI в. - с неотслабващи темпове и без срок някога да свърши. Жестоко в същността си, защото благоденствието в чужбина е платено с трайна раздяла, апатия и бездушие.

Материалното благоденствие не може по никакъв начин да отмие страданията на изоставените в глъхнещите жилища човеци. Чрез разсъжденията и постъпките на Лора и Валерия пред читателя се разкрива истината за страната ни днес - бедна, обезлюдявана, напразно очакваща връщането на най-близките, застаряваща.

Авторката е направила точен, много верен анализ на случващото се у нас и ни го поднася картинно, без да спестява истини и негативни последици. Гамата на разказваното е минорна, цветовете се менят от яркостта на надеждата, че нещо позитивно може да се случи, до сивия полутон на гаснещото очакване…

Не, очакването, макар и привидно лишено от смисъл, не винаги умира! Детелина е добър психолог и постепенно ни води към апогея на своя разказ - със завръщането на Питър Едно и неговата изповед и с разкритието, че чрез ин витро художникът Жерар и Мари са негови и на Лора деца.

Финалът е твърде неочакван, хрумването - повече от странно, но по своему убедително. Изведнъж много въпроси, наслоили се по време на прочита, логично намират вярното си място.

А независимо от различните географски точки, героите се сливат в едно семейство, съдбите им се обединяват в обща мозайка, подреждана търпеливо дълго време. И личното човешко щастие намира своя коловоз, за да продължи съществуването си далеч от самотата и чувството, че си някак непотребен за околните.

Романът „Купонът е тук, скъпи Питър” илюстрира способността на Детелина Барутчиева да вниква дълбоко в същността на съвременната личност.

Да възвисява стойността й в различни етапи от нейното съществуване - от пролетта до късната есен на нашата възраст. Да отделя значимото от ефимерното и да ни убеди, че щастието надмогва всички прегради, щом силно го желаем и се стремим към неговата светлина.

А то самото дарява и млади, и стари със свежестта на чувствата си, вплитайки съдбите им в гоблена на времето, подарено ни от Вечността тук, на земята.

Убеден съм, че книгата ще заплени читателите и ще ги направи съпричастни с прочетеното по страниците й. Защото тя пък ни прави съпричастни с матрицата на живия живот, плод на който сме самите ние…