Златимир Коларов

- На двадесет и една се върнах от казармата - млад, буен, ненаживял се - заразказва той. - С жените не ми вървеше - слаб съм, нисък, леко кривоглед. Първата, която ме погледна ми взе акъла. За месец се ожених, след година се роди синът. Карахме я като на шега - оставим детето на майка ми и баща ми и се запилеем с жена ми по кръчмите. После по баровете - до сутринта…

Шумът край нас заглъхна.

- Работех на смени - продължи той - стрелочник на гарата в Пловдив, бях механик. Механотехникума завърших като частен ученик - изключиха ме в първи курс за щуротии. Исках да докажа на съучениците си, въпреки че съм нисък, че мога да върша неща, които те не смеят - да взема от учителската стая дневника и да го изгоря, да намажа стола на математичката с лепило, да открадна футболните топки от физкултурния салон и да ги продам на учениците от съседното училище…, все изцепки на комплексар.

Надигна чашата, отпи и я остави внимателно до пакета с цигари с жеста на пияч, уважаващ еднакво чашата и питието.

- От гарата с жена ми отиваме в сладкарницата на „Тримонциум”, от там в ресторанта, после в бара - продължи да разказва той. - Спя два-три часа и на работа. Казвам ти - щуротии… Един ден диспечерът ми казва да прехвърля стрелките от шести на седми коловоз, с подута от безсъние глава не съобразявам, че там има два вагона за изтегляне и товарен влак влетя в тях. Машинистът - на място. Добре, че беше намалил скоростта и не обърна влака. После адвокати, съдилища… На диспечера дадоха петнадесет години, на мен седем - и се умълча.

И след малко продължи:

- На втората година жена ми поиска развод, дадоха й без да го протакат - размачка фаса в пепелника, отпи жадна глътка и се загледа с кривогледите си очи някъде зад мен. - В затвора работех два дни за три, хванах амнистията за някаква годишнина и след три години се върнах вкъщи. И се почна - комшиите не ме поздравяват, гледат ме накриво, приятелите ме подминават. Отида тук, отида там, никой не сяда на моята маса. Жена ми не ми дава да видя детето, крие се, лъже, че е болна, че то е болно. Майка ми трепери и не знае какво да каже, баща ми ме гледа под вежди и мълчи. Минаха месец-два и вместо да става по-добре, по-лошо става - не мога да намеря работа с характеристика, в която пише „съден”. Един ден баща ми каза: „Заминавай за Родопите! В мините има работа за такива като теб. Горе, в сянката на боровете си търси късмета!” И заминах. В едно горско стопанство се главих дървосекач. Диви бяха Родопите тогава и никой не ти гледа характеристиката. Само да отидеш и трудовата книжка със заповедта за работа са ти в кърпа вързани. Никой не те пита какъв си, що си, откъде идваш, защо бягаш от града.

Отпи и продължи:

- Намерих си квартира в селото при една възрастна жена, синовете й работеха в Смолян. Ставам сутринта и гледам - оставила пред вратата паница с мляко и три мекици. Викам си сигурно такъв им е адетът, за „добре дошъл”. Закусих и заминах на работа. На другата сутрин пак приготвила закуска и я оставила на стол пред вратата и я покрила с кърпа. Всекиден така - месец и нещо. Мисля си - жената иска да спечели някой лев от закуските. Взех първата заплатата и й давам пари за наема и тридесет лева за храната. На ония времена това бяха много пари. Че като се обиди оная ми ти жена! Сви се като ударена и ха-ха да заплаче. „За какво - казва - ми ги даваш тези пари? На теб повече ти трябват. Дошъл си на гурбет по нашия край да спестиш някой лев, а не да харчиш.” „Как така - казвам - всяка сутрин баница, мекици, мляко, това струва пари…” „Какви пари? - ядоса се тя. - Колко му е като меся за мен си да забъркам една шепа брашно и за теб. А пък от овцете - мляко бол.” Като видя, че не знам какво да правя, бутна ми ръката и каза: „И моите синове отидоха на гурбет в Смолян, като теб. Все някой ще им омеси там две мекици и налее паница мляко. Прибери си парите! Събери още и се ожени, че сам не се живее…” С нож ме преряза. На никой не бях казал, че тази работа вече съм я свършил, че и другата - с развода…

Цигарата димеше в ръката му. Смукна, докато огънчето стигна пръстите му, жълто-черни от тютюна, и смачка остатъка от фаса в пепелника. Стана и раздвижи скования си крак.

- Кракът ми изтръпва като стоя дълго седнал - каза той и седна. Запали нова цигара и продължи да разказва: - Такива хора живеят в Родопите - на която и къща да почукаш ще те посрещнат без да питат какъв си, що си, откъде идваш, какво работиш. Ще те нахранят, ще ти постелят да спиш и ще те изпратят с благословия. А ако речеш да платиш, се обиждат. Роден съм и съм израснал в Пловдив, друг тип хора бях срещал дотогава и в началото ми беше неудобно от гостоприемството на родопчани, после свикнах. В бригадата - все работари. Те работеха за пари, аз - да избягам от себе си. Все жената и детето ми пред очите. По десет часа на ден сечахме борове, ели, кастрехме клоните и товарехме трупите на камиони. Тогава нямаше бензинови дърворезачки. Всичко правехме с брадви и бичкии, на ръка. На местата на отсечените женска бригада садеше млади ели и борчета. Връщам се вкъщи и заспивам на мига. През деня гледам да се изморя, че да не сънувам детето и жената, майка ми и баща ми, приятелите, Пловдив. На другия ден ставам рано и пеша до горското. А около мен тишина, въздух, завива ти се свят. И забравяш всичко, което е зад теб. Остава само гората, тишината и шума от стъпките ти. Струва ти се, че цял живот си живял в тази планина, сред тези борове и с този въздух, че никога няма да отидеш да живееш на друго място.

Потупа запалката и пакета с цигари, но не запали. Очите му се рееха някъде зад мен. И продължи:

- В събота момчетата от бригадата отиваха в читалището на вечеринка. Един свири с акордеон в центъра на залата, младите танцуват около него сковани, изчервени, старите стоят прави до стената и гледат някой ерген да не се притисне до някое момиче или, не дай Боже, да я пипне по гърдите. За такава волност виновникът изяждаше няколко тояги или юмрука от разгневения брат или баща. За момичето това означаваше половин година да не излезе от двора. Канеха и мен, аз отказвах - къде ще ходя да танцувам с един затвор и един развод зад гърба, пък и грозен при това! Веднъж настояха и отидох. Свих се в един ъгъл и запалих цигара. Около мен младите танцуват, старите ги одумват, акордеонистът зачервен и съсредоточен свири без да спира. Аз ги гледам и се чудя защо им е толкова весело. Акордеонистът се измори, седна в ъгъла и запали цигара. И присъстващите запяха - малки и големи, мъже и жени, млади и стари, на групи и сами, всички. Пеят на един глас, на два, на три. Гласовете им се оплитат, преплитат и разплитат, вървят по равно, пропаднат, карат в ниското, въздигат се, стигат небето, докосват Бога и продължават да летят - волни и безгрижни, чувствени и страстни, натежали от горест, пропити от печал, изпълнени с надежда, с копнеж, пъстроцветни и различни и едновремено с това еднакви с плътността, с ритъма, с чувството, с думите и смисъла, като везана шевица. Стените треперят, гредите се пукат от оная ми ти песен - ширнала се като Родопите до небето и края на света. За първи път чувах родопчани да пеят. После ги слушах да пеят на нивата, като нижат тютюн вкъщи, на вечеринки, на сватби и седенки, като са сами, като им е тъжно, като им е весело и все песента им стига Бога и края на света… Вечерта като си легнах - в ушите ми музиката от вечеринката - ту тангата, ту „Бела съм бела, юначе”. И едни сънища, брат ми - жени с голи гърди, обли бедра и бели задници… Тежко е на тридесет години да работиш като луд и като се върнеш да си легнеш сам. Ще ти се да натиснеш някоя жена, ако ще да е грозна, стара, само жена да е. Имаш чувството, че можеш да я галиш и да й се радваш цяла нощ и сутринта да се събудиш щастлив и лек, все едно че си спал с най-красивата жена. Ще ти се жена, само жена и нищо друго. И в затвора така беше - всички крещят като луди за жени и секс и ти става неприятно от мръсни приказки, после свикваш и ревваш с тях и се заканваш на всички жени да ги побъркаш като излезеш. И като излезеш какво - стоиш в ъгъла и пушиш, докато другите танцуват…

Махна с ръка и продължи:

- Започнах всяка събота да ходя с момчетата в читалището. Не танцувах, но ми бе приятно да гледам хора около себе си, да чувам гласове, смях, закачки и старите танга на акордеониста, който бе слухар, но с опит по селски забави и вечеринки. Една вечер, нещо много ми се беше насъбрало, нещо пулсираше в гърдите ми като цирей, щях да се пръсна. Ей, бога ми, страшно ми се искаше и аз да бъда като хората край мен дори само за това, че танцуваха и се веселяха, макар и за миг да забравя миналото. Станах и поканих едно ниско, слабичко момиче, с издължено лице и замислени очи. Седеше в другия ъгъл на салона и не танцуваше. Казваше се Мария, продаваше в магазина всичко, нужно за едно планинско село - от хранителни продукти, гумени галоши, кирки и лопати до конци и игли за шиене. Понечи да откаже, аз настоях, казвам ти беше ми причерняло от самота и спомени, пред очите ми беше паднало перде - нито виждах, нито чувах хората в залата. Исках да танцувам и да забравя всичко от скапания си и пропилян живот. Тя стана и затанцува непохватно, с наведени очи. Трепереше, бъркаше такта, стъпваше настрани да не ме настъпи, задъха се, лицето й се зачерви - явно танцуваше за първи път. Аз, който бях отраснал, както се казва в „Тримонциум”, я водех със замах в ритъма на тангото и тържествувах. Танцувах! С жена! Наслаждавах се на себе си и я водех без да се съобразявам с неудобство от скования й танц. Тя залитна и ме погледна с молба и страх в очите. Огледах се. Шумът в залата бе утихнал. Осъзнах, че другите бяха спрели да танцуват и ни гледат. Отрезнях на мига. Стана ми и гадно, и срам, и противно от мен си. С какво право карах това свито момиче, тази чиста душица да се черви и страда заради мен! И дни наред да я одумват съседите й, които я познаваха от дете. Наругах се на ум, напсувах се на майка, нарекох се с най-обидните обръщения от затвора, с които наричахме всички скапаняци и отрепки като мен, заведох я до мястото й в ъгъла и си тръгнах побелял от неудобство. Това беше. Като я срещнех по улиците не смеех да я погледна. И тя извръщаше глава. Сърди се - мислех си - и права беше. Никоя жена, ако ще да е и от най-затънтеното село не може да прости подобна дебелащина. И тогава започнах да мисля за нея. Дебнех да я зърна в магазина, връщах се по-рано от работа да я пресрещна на улицата като се връщаше вкъщи. Такива сме мъжете - бъркаме, после мислим за последствията и се мъчим да поправим грешката. И още повече я объркваме. Защото и в първия случай, и във втория не мислим за другия, а за себе си, какво ни е на душата, как ще ни е по-добре. Не можем да чакаме нещата да се развиват по естествения си път, насилваме ги и бързаме да изпреварим събитията, всъщност да изпреварим себе си, мерака си. А жената може да чака - месеци и години, тихо и кротко, претръпнало, незабележимо, с риска нищо да не получи… Нейсе! Започнах да я задирям, без да мисля трябва ли или не трябва. Причаквах я в някоя тиха улица и й говорех глупости разни, че искам да я видя, че ми харесва, че не мога без нея. Тя ме подминаваше с извърната глава и съвсем откачих. И в работата станах немарлив. Сечах клоните на дърветата, а мислех за нея. От край време съм бил щур, а сега като че ли най-много. Мислех, че обичам за първи път, съвсем бях забравил жена си и детето. Сега си мисля, че това не беше любов, а си бе амбиция - и замълча, този път за дълго.

И пиянките около нас се бяха умълчали - чакаха да чуят края на историята преди алкохолът да обвие мозъка в пелена и душата да притихне. Той запали цигара, въздъхна и продължи да разказва:

- В края на лятото, сечахме в едно сечище под връх Модър. Около нас само скали, пропасти, черен планински път. И гъста гора по склоновете на върха. От вятъра стеблата на боровете бяха станали яки, жилави, като желязо. Цял ден блъскахме, за да повалим няколко дървета. Преваляше пладне, не бяхме преполовили нормата, а исках да сляза по-рано в селото, за да видя Мария като се връща от магазина. Блъсках с брадвата по стеблото като луд и не слушах бригадира, че борът се крепи само на кората си. Момчетата се развикаха. Докато погледна нагоре и борът се сгромоляса. Отскочих, но стъблото му се удари в земята, подскочи и ме перна в коляното. Причерня ми и се строполих. Момчетата зарязаха работата, свалиха ме на ръце до селото и ме внесоха вкъщи. Нямаше тогава добри пътища, линейки, Смолян беше на три часа път с джип по черен път. Коляното ми се бе подуло. Спомен ми е оттогава - посочи вдървения си крак. - Вързаха крака ми за една права дъска и ме оставиха да лежа в стаята, хазяйката помагаше да ме превържат. Вечерта на вратата се почука. Помислих, че е тя или някое от момчетата и викнах да влезе. Вратата се открехна и Мария влезе. Втрещих се и забравих болката в коляното. Носеше печено пиле, сирене и пита хляб, завити в бяла бохча. Нареди ги на стола до главата ми и излезе, без да ме погледне и да продума. Гледах я като сащисан, докато излизаше, нямах сили да я спра, да й кажа да се върне. На следващия ден по обяд пак дойде. Казах й да седне. Остави бохчата в краката си и седна на стола с наведена глава и скръстени ръце на скута - слабичка, изпита. Опитах се да я заприказвам, тя мълчеше и ме гледаше със сивите си очи - плахи, замислени, тъжни, едновременно с това решителни и твърди. Чувстваш, че нищо не можеш да скриеш от тези нейни сиви, проницателни очи, които не питат, само гледат, но разравят всяко кътче в душата. Идваше през обедната почивка и след работа, по два пъти всеки ден. Постепенно се отпусна и започна да отговаря на въпросите ми с по една-две думи. Изчакваше да се нахраня, прибираше празните съдове и сядаше отново на стола до главата ми. Цял ден бях сам, душата ми бе затлачена от самота, пръскаше се от тишината на тясната ми стая - през деня хазяйката бе на нивата, момчетата по сечищата, селото пустееше през деня. Няма радио, няма телевизия, няма книги. Само деца играеха по улиците, кучета и котки прескачаха селските огради, нямаше никой покрай мен и чаках с нетърпение да дойде. За кратко време й разказах живота си - от изключването от гимназията до пристигането в селото. Мария слушаше, привела глава, загледана в шарената черга на земята. Не видях очите й да си сменят изражението, дори като й говорех за затвора, за жена си, за развода. Вечер си тръгваше по тъмно. Понякога идваше бледа, твърдостта в очите й се бе сгъстила. Досещах се какво става и й казах да не идва, хората ще започнат да говорят. Тя нищо не каза, вечерта пак дойде. Страшно беше жена да влезе сама в стаята на мъж. За такава неща ножове се вадеха и кръв се лееше. Мария ми разказа за себе си - учила до осми клас в града, после се върнала в селото. Това беше всичко. Бях щастлив и й напълних главата с щуротии за чувства и любов. Бях искрен, вярвах си. Не мислех за бъдещето, исках да й кажа какво чувствам. Не съзнавах какъв огън паля в душата й. А и по нищо не личеше, очите й оставаха все същите - сиви, втренчени, спокойни. И я свършихме онази работа, аз с болния крак, тя закрила лицето си с ръце. По-късно разбрах, че първият мъж за жените от Родопите е до край, до гроб. Бях ненаситен и щастлив. Тя, както обикновено - тиха, мълчалива. Кракът ми заздравяваше, но ми се щеше да съм още болен и да се грижи тя за мен. За първи път усещах радостта от женска ласка, от женска грижа и тревога. Струваше ми се, че двете години живот с жена ми са били лъжа между двама чужди и непознати хора, които са се любили само защото са спели в едно легло. Един ден хазяйката ми каза: „Не трябва да го лъжеш момичето. Или го вземай, или…” и излезе. Втрещих се. Работата отдавна се бе разчула и трябваше да решавам - с Мария или без нея. Замислих се и отрезнях: Къде бях тръгнал? Какво исках от това доверчиво същество, аз, човекът с развод, с дете и три години затвор зад гърба? Кого лъжех - нея или себе си? Млада беше, щеше да устрои живота си по-добре без мен. А мен, кучета ме яли - бях се отписал още онази вечер на Пловдивската гара, когато локомотивът влетя с трясък в двата вагона на седми коловоз… Такива ги мислих, цяла нощ. Като дойде Мария на следващия ден й казах, че заминавам и й го наговорих едни - още ме е срам като си спомня: Че така е по-добре за нея, че аз съм сакат човек, едно с крака, другото в душата, слаб съм, нисък, грозен, кривоглед, осъзнал съм, че съм се залъгвал, че я обичам… Нали знаеш какви гадости говори човек, за да излъже съвестта си, да оправдае подлостта си. Тя ме слушаше както обикновено - навела глава, загледана в чергата на пода. Очаквах увещания да не я оставям, клетви и сълзи. Очите й останаха сухи. Стана ми по-леко като гледах колко спокойно прие думите ми, без да трепне нито една жилчица по лицето й. Стана, каза, че иска да се разделим на другия ден преди залез слънце на нивата на баща й до гората. Не разбрах защо иска да се разделим точно там, но се съгласих, за да си тръгне по-бързо - чувствах, че ако остане още малко ще ревна, ще падна в краката й и ще я моля да ми прости. Тя си тръгна и тежък товар падна от душата ми. Лошо, лошо - викам си, - но всичко минава и се забравя. Аз един развод и един затвор забравих, че тя ли, която е десет години по-млада и животът й сега започва…

В кръчмата бе станало още по-тихо. Не смеех да мръдна да не го прекъсна.

- Тръгнах към нивата късно следобеда, както поиска тя - продължи той след малко. - Слънцето клонеше към върха на планината, сянката на гората пълзеше бавно по поляната. Мария ме чакаше права на нивата с бохча в ръка. Седнахме. Постла на земята бяла покривка, нареди сирене, пиле, шарена сол. Бе опекла пита. Извади две чаши, бутилка вино. Отля, чукнахме се и ми посочи хляба. Седеше срещу мен, стиснала ръце в скута. Очите й тъмнееха в сумрака попил между дърветата зад нея, не ги сваляше от лицето ми, от моите очи. Гърлото ми бе пресъхнало, залъците ми пресядаха, задушавах се, но нямах сили да стана и да отида да я искам от баща й. Мария не вкуси храната. Като хапнах и изпих бутилката, за да удавя съвестта си, тя стана. Очите й бяха сухи, потъмнели от мрака, изплувал от гората. Каза да тръгна с гръб към края на нивата, с лице към нея. Да се обърна като престана да я виждам. Помислих, че е някакъв родопски ритуал за сбогуване, но не можах да помръдна. Тя ме оттласна и остана права в сянката на боровете - очите му се навлажниха. Прокашля се и продължи: - Вървях бавно с гръб към селото. Отначало виждах лицето и очите й, после гърдите, накрая я видях цялата. Мракът се беше сгъстил, сенките на боровете се бяха разлели по поляната като вода - черна и дълбока. Мария се смаляваше, разтапяше и чезнеше в мрака. Накрая остана бледо петно върху черната сянка на гората. Разбрах, защо ме накара да вървя с гръб към селото и с лице към нея - да ми запомни лицето, а не гърба, когато си отивах и я оставях сама в сянката на боровете, в тишината и мрака, изпълзял отвсякъде… На другия ден рано сутринта заминах за Мадан, без да се обадя на никого…

Изчаках и попитах:

- Знаете ли, какво е станало после с нея?

Той запали нова цигара, ръцете му трепереха. Изкашля се и продължи:

- В Мадан изкарах три години и се върнах в Пловдив. Беше се забравило за моята присъда, намерих нови приятели, завърших вечерен техникум по икономика - със счупения крак не можех да работя като механик, станах счетоводител, ожених се втори път, през година ми се родиха дъщеря и син… Животът потръгна, но ми липсваха сивите Мариини очи. Изглежда и жена ми го усети и животът ни се развали. Не се решавах да отида до селото и да попитам къде е Мария, как живее. След години срещнах един от бригадата, с който сечахме боровете из гората. Пихме по два коняка и го попитах. Каза - след като съм заминал, Мария изчезнала от селото. После се разчуло, че родила в Смолян, оставила детето в Майчин дом накърмено и повито, с червено мънисто против уроки върху пелената и напуснала болницата, без да се обади на лекарите и акушерките. След седмица я намерили върху скалите на някакво дере. Не открили следи от насилие по тялото й. Следователите решили, че се е подхлъзнала и паднала по склона… - гласът му потрепери.

Изчаках да му мине и попитах:

- И какво стана после?

- Жена ми усети, че душата ми бяга към гората, залюби се с друг, близките й свидетелстваха против мен, да не нараня сина и дъщерята, не казах на адвоката, че живее с друг и не аз, а тя изневерява, присъдиха апартамента на нея и децата, те пораснаха и заминаха за чужбина, първата жена и първият ми син изчезнаха от Пловдив и ей ме на - тук, на улицата, без дом, класически клошар - изгаси фаса в пепелника. - Всичко се връща на този свят, да знаеш - погледна ме той в очите. - Доброто - по-рядко, лошото - винаги… - и изпи остатъка ментата на екс.