Златимир Коларов

На жените, които са ме обичали и които съм обичал

Вратата се отвори с трясък и в кръчмата влезе продавачът на стъклените статуетки. Познах го по черните очила и широката лента на челото. Държеше сгънати брезентовата маса и брезентовия стол. На гърба си носеше раница с цвета на масата и стола.

Пресече залата, свали раницата си и я остави на земята. Съдържанието й прозвъня със звука на стъклени камбанки. До раницата остави масата и стола и, без да пита дали мястото е свободно, седна срещу мен. Поръча си ракия, сервитьорът я донесе, той отпи, свали очилата и се загледа в изпотената си чаша. Очите му бяха сиви, лицето му бе изпито, със загар от стоенето на крайбрежната алея и две светли петна под веждите от слънчевите очила. Раменете му се бяха смъкнали.

- Знаеш ли как се казва тази кръчма? - попита той, без да ме поглежда.

- Не - отговорих аз.

- Аз изписах табелката „Жената със стъклени очи”. Вятърът и влагата орониха боята и остана „Жената със…”. И аз не знам какви са й сега очите… - замисли се и попита: - Виждал ли си жена със стъклени очи?

- С всякакви очи съм виждал, но не и стъклени - отговорих аз.

- Има такива жени - поклати той глава: - Нежни като пеперуди, със сърца от порцелан. Ще ги познаеш по това, че очите им са от стъкло. Искаш да ги имаш и се боиш да ги докоснеш. Не знаеш защо, но се боиш. Сигурно да не се опариш от леда. Или да не те смрази студът в стъклените им очи. Мислиш си, че ако ги докоснеш, ще се разпадат на песъчинки от стъкло и лед, след тях и ти. Въпреки това протягаш ръка, докосваш ги и разбираш, че и сърцето им е от порцелан - студено и чупливо. Но е късно - вече си поел студа на стъклените им очи, душата ти е изстинала и сърцето ти се е превърнало в бучка лед.

- Като че ли си срещал жена със стъклени очи? - попитах.

Вместо да ми отговори, той си поръча още една ракия. Сервитьорът я бе приготвил и оставил на бара до празните чаши с бира и я донесе. Той отпи и разказа:

- Като студент през лятото работех като спасител да изкарам някой лев. Учех в Художествената академия дизайн. Тренирах плуване, бях в отлична форма. Вадех давещи се чехи, поляци, немци, деца, млади, стари, всякакви удавници. Един ден духаше вятър, морето беше бурно, флагът - черен. Пясък, водорасли и морска вода се омесваха в тъмно-кафяво-зелена бучаща маса. Няколко метрови вълни връхлитаха брега, отнасяха пясъка, образуваха подводни рифове, за секунди на мястото им зейваха дънни ями - и дъното вреше като водата. Никой не смееше да доближи, камо ли да влезе в разбесувалите се вълни, в „мъртвака”, както го наричат старите рибари. Почиващите играеха карти, четяха книги, печаха се и изгаряха от слънцето и вятъра, мажеха себе си и децата с плажно масло, с една дума скучаеха и чакаха времето да мине. Цял ден обикалях или оглеждах от вишката района някой да не влезе в морето. Сменяхме се с другия спасител - когато той ходеше по брега, аз гледах от вишката и обратно. Бе един от онези кофти дни, когато съжаляваш, че си решил да изкараш някой лев като спасител - слънцето прежуря, кожата изпръхва и се напуква, вятърът хвърля пясък в очите и те заслепява, не можеш да отидеш за половин час да обядваш или да изпиеш едно кафе, докато колегата те замества, а трябва да стоиш до шест часа, ако Главният спасител не удължи работното време до седем, осем, че и после… Изведнъж жените се разпищяха и посочиха вълните, мъжете се изправиха и затичаха, но спряха пред разлива - не смееха да доближат водата. Морето бучеше, вълната теглеше навътре, образуваше водовъртежи като фуния. Заслоних очи и видях женска глава и една ръка да потъват и изплуват в нагънатото като хълмове море. Не видяхме с другия спасител кога жената бе влязла в морето, имах чувството, че изплува от дълбините като русалка. Скочих от вишката, закачих въжето на колана си, сграбчих буя, осъзнах, че няма да помогне в бучащата вода и го захвърлих, затичах се и влязох във водата. Колегата сграбчи края на въжето и запъна крак в пясъка да ме удържа и издърпа. До него се наредиха и други мъже. Вълната ме обръщаше като мидена черупка, виждах само тъмно-зелено-черна бучаща маса, в която се блъсках като в скала, коланът ми прежули кръста, нагълтах водорасли, вода и пясък, изплюх ги и продължих да плувам, без да виждам къде отивам. Усещах, че давещата е някъде там, напред. По някое време я видях на метър от мен - бледа, посиняла, притворила очи. Посегнах да я хвана, но фунията на водовъртежа ме завлече към дъното, едвам изплувах. Увлече я и нея. По чудо и тя изплува. Отново посегнах да я хвана и отново потънах във водовъртежа. На третия път я хванах за кръста с дясната си ръка и я притиснах силно към гърдите си. Едвам дишах, сърцето ми щеше да се пръсне. И, какво нещо е човекът - вярваш ли, въпреки страха, който изцеждаше силите ми заедно с бурното море, въпреки борбата за глътка въздух и бесния ритъм на сърцето, когато гърдите й се докоснаха до моите, дълбоко някъде в мен потрепна нещо. Бяха сочни, твърди, обли - отчетох го в момента. Усещах стегнатото й хладно тяло, което се гънеше в ръцете ми като змиорка и я пожелах, брат ми, там, в бурята, във фунията на водовъртежа - да сграбча гърдите й, да я обладая. Не го мислех, чувствах го. И си помислих - каква е тази висша сила, която може да надвие страха и ужаса? И си отговорих - любовта! Всъщност отговорих си по-късно, когато тя си тръгна.

Непознатият замълча. Изпи на екс остатъка от ракията и поръча още една. Сервитьорът веднага я донесе - явно познаваше навиците на случайния ми събеседник.

- Колегата ни издърпа, аз се проснах на пясъка, усещах тялото й върху себе си - отпуснато, натежало, хладно. Поех си дъх, обърнах я по гръб и се надвесих над нея. Лицето й беше синьо, имаше дълги, вити мигли. Извих я настрани, ударих я няколко пъти по гърба, тя изхълца и повърна вода и водорасли и започнах да я обдишвам „уста в уста”. Дъхът й, солен, кисел и едновременно с това ефирен, нежен, ме опари. Докато аз я обдишвах, колегата правеше сърдечен масаж в ритъм едно към четири - едно вдишване, четири тласъка върху сърцето. По някое време тя продиша, устните й порозовяха, клепачите й потрепнаха, отвори очи и ме погледна. Очите й бяха застинали, безстрастни, искрящи, от стъкло. Прониза ме със стъклените си очи като с кама от лед. Потръпнах, стори ми се, че се усмихна, но само с устните, не и с очите - бяха все така бежизнени, студени. Изправи се, отупа пясъка от бедрата си, затича се и, преди да успеем с колегата да я спрем, влезе в морето. Гърбът й изписа дъга като делфин и се изгуби под водата. Изплува и с красив бътерфлай отплува сред вълните…

Непознатият отново замълча. Чашата му беше празна. Сервитьорът донесе следващата ракия. Той надигна чашата и жадно пи.

- С колегата се чудехме - каква бе тя? Удавница, плувкиня, авантюристка, как се озова в морето, какво търсеше сред вълните - смърт, наказание или адреналин?… Ако търсеше смърт - защо, ако търсеше наказание - какъв бе грехът й, а адреналина, стягащ душата и сърцето, можеше да почувства и с по-безопасно приключение на по-безопасно място… И колегата бе видял очите й и попита: „Защо очите й са от стъкло?” А аз се питах: „Защо не я спрях, защо?…” - бях погълнал вече стъклената отрова от студа на стъкленото й сърце… - замълча, допи ракията и продължи: - Сетих се, че бе Илинден, денят в който вълната се обръща, превръща се в „мъртвак” и морето взема най-много жертви. Пощади живота ми, но ми взе душата - всеки път като погледнех някоя жена, виждах стъклените й очи - студени, искрящи, властни, безразлични, магнетични. Привличаха ме, плашеха ме и отнемаха силите ми да се съпротивлявам. Стъклените й очи се превърнаха в моя орисия. Омагьоса ме тя с тях. Започнах да я вая от стъкло. Притварях очи и си я представях в различни пози - седнала на пейка в парка, легнала под чадър на плажа, на кон като амазонка, с рибешка опашка на русалка… Последната май е най-точна - русалката, която омайва моряка и го завлича в дълбините… И продължавам да се питам - коя бе тя? Моята младост или зрялост? Неизживяното? Мечтата да надникна отблизо в стъклените й очи? Или надеждата отново да я срещна, да я имам? Съзнавам - това няма да се случи: да я срещна, да надникна в стъклените й очи отново, да я имам и светът опустява отведнъж…

Побутна чашата настрани и замълча. Очите му бяха потъмнели. Сервитьорът понечи да донесе още една ракия, той го спря с ръка.

- Времето мина, образът й бледнее в паметта ми и като гледам статуетките се чудя дали това е тя или това са нещата, които са в душата ми, родени от кристалната й крехкост, от кристалния й дух - споменът и мечтите, свързани с нея… - продължи разказа си той. - Затова ти казах, докато разглеждаше статуетките, че това не е тя, че това съм аз. И затова седнах на твоята маса, без да те питам - да ти разкажа историята на жената със стъклени очи, която прободе сърцето ми със стъклена кама. Това е - надигна се, постави очилата в джоба на протритото си яке, остави на масата смачкана банкнота, нарами раницата със статуетките, те отново прозвъняха, този път ми прозвучаха като ледени камбанки, взе стола и масата и, без да се сбогува, с широка крачка излезе от кръчмата. Вратата след него се затвори с трясък.

Сервитьорът ми донесе втора водка.

- На всички я разказва тази история - кимна той към вратата, където изчезна непознатият.

- Какъв е той? - попитах.

- Стъклар, скулптор, нещо такова. Всяко лято идва, продава стъклени статуетки по алеята, вечер пие три-четири ракии и се прибира, не знам къде. Тръгва си късно есента, напролет идва пак с нова серия статуетки на същата жена със стъклени очи - отговори сервитьорът, докато забърсваше масата с парцал.

Късно следобеда на следващия ден на път за ресторантите на брега минах покрай моя познат от вчера - беше се сврял в сянката на дърветата покрай алеята зад тясната си платнена маса, отрупана със стъклените статуетки.

- Здрасти, друже! - подаде ми той ръка, явно ме позна.

- Здрасти - стиснах протегнатата длан. Ръката му бе напукана, корава, ръка на човек, който познава физическия труд.

- Вчера не ти казах най-важното - кога една жена се превръща в жена със стъклено сърце и стъклени очи - погледна ме той през черните стъкла на черните си очила и замълча.

- Не знам - казах аз.

- Изоставената, излъганата и разочарована жена се превръщат в жена със стъклени очи и сърцето й се превръща в стъкло. Така си мисля… - свали кърпата от главата, избърса потта от врата и лицето си, стръска я и отново я върза на челото си.

- Сигурно - промърморих аз.

- Търсиш я и ще я срещнеш… - поклати той глава. - Не я превръщай в жена със стъклени очи! Такива като теб - чувствителни, самотни, тъжни, са най-опасни за жените. Те превръщат всяка жена в жена със стъклени очи и стъклено сърце. Тъгата ти ги подлудява, страховете ти събуждат майчинските им инстинкти да те измъкнат от сивотата, да ти върнат светлината, да ти помогнат да изплуваш, мълчанието ти развихря въображението им до самозабрава кои са те, кой си ти, какво печелят и какво губят с такива като теб - самотни егоисти, обрулени от време и преживяно. Захвърлят в канавката живота си и всичко градено дотогава и тръгват като заслепени пеперуди към подобните на теб, за да се сблъскат със заблудата като с прожектор, с кратко съскане да изгорят и от душата им да остане пепел. И като се събудят, виждат в огледалото очите им да искрят със стъклени отблясъци и осъзнават, че сърцето им е изстинало и се е превърнало в стъкло, неспособно да обича и да се надява…

- Късно е да я срещна - промърморих аз.

- Ще я срещнеш!… - поклати той глава.

- Дай, Боже! - казах аз, без да вярвам.

- Избери си една, подарък - посочи той статуетките на масата.

Бе изваял една и съща жена в различни пози - седнала на пейка в парка, легнала под чадър на плажа, на кон като амазонка, с рибешка опашка на русалка… На всички статуетки лицето й бе красиво, нежно, едновременно с това безстрастно, застинало като театрална маска, едно и също. Статуетката в десния ъгъл на масата показваше жената права, с развени от вятъра коси и протегната ръка, като че ли иска да спре някой, който я напуска. По лицето й проблясваха ситни като мъниста стъклени сълзи.

Избрах последната статуетка, той я уви в хартия, пъхна я в картонена кутия с памук и ми я подаде. Стиснах коравата му длан и тръгнах да търся свободно място в кръчмите по брега.