Лъчезар Георгиев

Христан разтвори широко прозорците и стаята се изпълни с прохладния дъх на чукарите, замириса на бор и гнила шума, на прясна боя и цветя. Това са те, Радините зюмбюли, кремове, лалета, зад тях като в шпалир наредени саксиите с мушкато, бегония, циклама, да е жива Милица да види…
Приготви леглото и се зави. Чаршафите бяха сменени, на възглавницата белееше нова калъфка. Дъхът на прано се смеси с аромата на боя от дланите му, стаята се завъртя и се понесе към утрото.
Видя се млад, стои пред къщата, отвред мирише на ново, на вар, на прясна мазилка и одялано дърво, а Милица се върти край него, равни лехите и боде стръкчета здравец. Косите й, дълги и руси, лъщят и под разкопчаната блуза гърдите й се люлеят. Някой влиза в оградения двор и чак тогава Христан откъсва очи от нея. Добре дошъл, Карамфиле, вика той на госта, драго му е, иска на някого да разкаже за голямата си радост. За добро ли е, не зная, мери го в очите Карамфил Карото, някога моряк по търговските кораби, сега мераклия за втори мандат… За твоя синковец съм дошъл да ти река, повлякъл се е с едни хаймани, големи пари вади от джоба си и черпи на поразия, няколко пъти ги сварвам в кръчмата, срама от никого нямат. И викат, и чаши трошат, светът сякаш е техен. Ама и кръчмарят, и вие сте за убиване…
Не съм му давал аз пари, кмете, бърчи чело Христан, да не би пък да е откраднал?… Не е, клати глава Карото, даже ми се видя, че човек от него ще стане; сложи чашата на масата, вади лист и се забрави. Мерак голям имал към четката, разправя учителят му, вчера приказвах с него, само някой трябва да го подхване.
Мерак ли? Христан пали цигара. Друг мерак ще му намеря аз, по-хубав, да ме поменава цял живот. Нависоко сме тук, Каро, видиш ли ги тия чукари, като тях високо трябва да живеем. Бива ли вместо да вардим майсторлъка си и от коляно на коляно да го предаваме, с лека ръка да го крадем от самите нас? Втори Рембранд, братко, няма да се роди, тъй че по-добре един свестен майстор направи, отколкото цапач, комуто да се хилят зад гърба и да го сочат с пръст.
Аз съм виновна, аз, обажда се Милица, хълца и раменете й се тресат. Едничка рожба ни е, Христане…
Добре, само недей, милва косите й той. Да надделеем над борчовете си, сам ще му давам, да видят, че баща му не е стипца и широка душа носи.
Помълчава, забравил за Симо, и дърпа Карото за ръкава - от града дойдохме, Карамфиле, по този край още преди да го направят курорт. Имахме си едно наум и не сглупихме. Вземат ли да прииждат хора, и коли за боядисване ще има, и пари ­ големи, сухи пари…
После изневиделица къщата, Милица и Карамфил Карото изчезват. Стои пред него Рада със спуснати коси, с лице като изписано на икона, с тънка снага и дълги, бели пръсти на ръцете. Да може Христан, ще я нарисува и ще я закачи в лабораторията, при боите, там, където чуждо око до днес не е надничало. Само че от друго тесто е омесен и никога ръката му няма да посегне към онова, което цял живот като с ръждясал гвоздей го е човъркало отвътре. Тъй е наредена тя от памтивека, мерак за голтаци е четката, добре че сам се усети навреме. Живопис, училища, и той беше пощурял на млади години. Нищо, един ден и тоя дявол ще омалее, пък ще спре да го мъчи… Симо ще го кори, че не го прати във факултета по изобразителни изкуства! Нали край Христан изпече и бояджилъка, и китосването, и изчукването, захвана и полека-лека да му разкрива смесването с боите, дето още никой като него не е успял да ги докара. Друг да е, ще се гордее с баща си и на ръце ще го носи, щото Христан днес половин България го знае и от двете страни на чукарите шапка му свалят, и столичните големци не се срамят да го търсят! Нищо не му се опира, мерцедеси, аудита, беемвета и всякакви ударени возила изчуква и прави като нови, още по-искрящи, с перфектен гланц, сякаш сега слизат от поточната линия на завода производител. Кой можа да облече снаха си от обувките до златните обеци, колиетата и пръстените? Нищо, че Рада се дърпаше, пет хиляди пръсна и още пет ще изръси, щом вдигнат сватбата. Нека, пари като вестници. Хубава да е Рада, съвсем като Милица, свят да им се завие на всички, дето идват тук от двете страни на чукарите. Не й ще Христан много. Такава, каквато си е, да остане. Да се покаже на външната врата и като Милица някога да рече с топъл глас: добре дошли, майсторът е в работилницата и ви чака. Пък очите й да се засмеят и пред къщата да светне тъй, както блясва на слънцето гланцът на прясно боядисана кола…
“Що си тъй угрижена? - попита я Христан снощи и тутакси зърна бинтования й крак. Какво, на стъкло ли се сряза?”
Наведе глава Рада: “Синът ти метна вчера горещата тава от фурната по мене. И синини имам, колкото щеш…”
Чак сега Христан се сеща как двайсетина дни Симо беше друг човек, чаша не помирисваше и все Рада в очите гледаше. Даде им Христан хилядарка, даде им колата си и тръгнаха. Първо на море, в най-луксозния варненски хотел, после доизкараха край някакъв язовир на палатка. И как да не им даде, младост до време, да се порадват, додето не са се пръкнали на бял свят децата, додето не са ги подхванали грижите. Що не се радвам аз, що не се порадва Милица - мисли си той, ами все не ни отърваше; струваше ни се, че докато не построим, да накупим, да обзаведем и да натрупаме за малкия, да е осигурен и да не нагъва като нас, нямаме право друго да искаме. Рада сякаш прочита мислите му - не удържа той, редки са му пръстите, лесен хляб яде. Денем ангел виждам, върне ли се вечер, ще речеш - до бъчва лежа, продънена и изгнила бъчва. Ще остана още някой ден заради тебе, майсторе, а ти помисли какъв живот ще е занапред…
Рече му го, младите карат направо. И Христан захвана да го вижда, вечер подир вечер, сън подир сън - това, дето е било, и онова, което никога не стана…
Нещо откъм гаража изтрополя, цигла се събори, издрънчаха ламарини. Христан сепнато скочи от леглото и хукна към балконската врата. Сънят побягна надалеко, а вместо него в гърдите му влетя страхът. Боите! Някой се беше вмъкнал при боите!
- Ха-ха, видяха ли ти сметката, старо! - смееше се като същински сатана пред вратата на стаята му Симо и се олюляваше напред-назад, преди малко се беше върнал от ресторанта. - Откога, чувам, се гласят да ти опипат и паричките, и мазилата, проклети да са! Да питаш за какъв ли дявол са им притрябвали… За какво ли? За бояджилък, за сухи пари!…
Христан трепна като ударен, но не му посегна. Грабна едно дърво и се втурна към гаража. Две тъмни фигури се прехвърлиха през оградата и потънаха в мрачината.
В лабораторията цареше безпорядък. Бяха влезли през покрива. На дървения таван зееше широка дупка. Липсваха таблиците с пропорциите за смесване на боите, двайсетина кутии с вносни китове, препаратите за гланц. Имаше откраднати и няколко пачки банкноти, които Христан лекомислено бе оставил снощи в стъкления рафт.
Той взе лист и стиснал зъби, започна да възстановява по памет различните пропорции, знаеше ги почти всичките наизуст. Това му отне близо час, забрави дори за Симо. Когато излезе от работилницата, развиделяваше. Крадците иди ги гони, ако си нямаш работа. Кои бяха, тукашни хора, от курортистите или обирът беше обмислен по-надълбоко от някой, който си отмъщаваше за собствените несполуки в алъш-вериша и искаше да надникне отблизо в тайните на Христановия майсторлък?
Дали пък Симо не се беше раздрънкал за стаичката, където баща му не пускаше никого? Трябва още сега да иде в кметството и да повика полиция от града… Ами Симо, дали пък?… И парите не са малко, макар че за два-три месеца работа ще навакса, но поне боите да му върнат.
- Татко! Майсторе…
Христан сепнато вдигна глава и видя Рада. В ръцете си тя държеше малка туристическа чанта. Беше облечена в старите дрехи, с които дойде преди време. На бледото й лице имаше подутина, голяма и синя като къс патладжан.
- Ти… къде? - стъписа се Христан. - Кой, Симо ли те нареди така?
Рада мълчаливо кимна.
- Ще го пребия! - простена Христан и ръцете му затрепераха.
- Остави го, вече няма смисъл. Пък и отдавна спи, утре нищо няма да помни. - Е, аз да тръгвам…
- Чакай, ти наистина ли? - с пресъхнало гърло запита Христан. - Защо си тъй облечена? И сега накъде, като си нямаш никого?…
- Свят голям и пътища много, майсторе - усмихна се горчиво Рада. - Пък да ми е по-леко, ония скъпи дрехи и дрънкулки ги оставих в стаята. Не са за мене те, с друга мая съм замесена. Хайде, сбогом и прощавай…
Тя изскочи на улицата и външната врата зина като разтворена уста. Скоро стъпките й заглъхнаха по безлюдния път. Сред оцъкленото небе звездите мигаха като безброй вперени към къщата очи.
Окрадоха ме, Господи, свърши се, прошепна Христан, захлупи се по очи на тревата и раменете му се затресоха. Не, не! Сам се окрадох аз, но защо не избърза, защо чак сега ме наказваш?…
Вятърът зашушна и разнесе упойващ мирис. Сякаш женска ръка беше оставила край мокрото лице на майстора букет красиви градински цветя.