Йордан Петров

Първите слани, в средата на есента, попариха листата на дърветата и рано ги обагриха в огненочервено. Те бързо окапаха и сега вятърът леко ги стелеше по тротоарите на курортното градче. Работниците по чистотата с големи, дълги метли всеки ден ги смитаха, купчеха ги по алеите и ги извозваха с камиони.
А някога тези листа бяха млади, свежи и зелени - пълни с живот. Слънцето наливаше в тях хлорофил, дъждът ги къпеше и вятърът ги галеше нежно. Сега спаружени и силно осланени те тъжно окапваха и ставаха съвсем, съвсем ненужни.
Курортът Банкя и някога, и сега бе един от много посещаваните. Откъде ли само не идваха тук хора. Почиващите щъкаха навсякъде и често посещаваха минералните чешми пред Банята. Едни, колкото да се поразходят, други - да отпият предписаната им от лекаря доза от полезни за здравето глътки минерална вода.
На тези от Балнеосанаториума им се спестяваше и това усилие до лековитата вода, защото болничното заведение разполагаше с чешми и басейни с минерална вода в сградата, и ваните за всякакви процедури бяха вътре, а разходките се правеха направо по алеите на двора.
В Балнеосанаториума смените бяха “въртящи се.” На определена дата едни почиващи идваха, а други си отиваха. И така през цялата година. Колко ли чифта обувки бяха търкали мраморното стълбище на красивата сграда никой не знаеше.
Една сутрин сред новопристигналите се появи висок стар господин с достолепна осанка. Дойде облечен с нов балтон и според сезона - с шапка и ръкавици. Вървеше бавно, сигурно и с изправена глава. Оказа се контактна личност, бързо се приобщи към останалите почиващи и скоро те научиха много неща от неговия, изненадващо за всички, твърде интересен живот. За себе си споменаваше, че е обикновен сондьор, но от това, което говореше, се разбра, че сам е ръководил проучвания на дълбочинни сонди години наред. Макар да не каза, че е инженер, това бе очевидно от познанията, които имаше както за породите скали така, за техническите постижения и култури по света.
На младини кръстосал България. Обиколил добруджанското поле тогава, когато там водата била съвсем кът и издълбал в него много кладенци. Шетал и по арабските страни и дупчил с диамантени “корони” тектоничната гръд на Земята и по други континенти.
Добруджа обаче бе останала завинаги в сърцето му.
- Каква жега ни пържеше тогава! Какъв студ ни тресеше! - разказваше старият човек. - По онова време нямаше за нас фургони. Никакви удобства като сегашните нямахме. Но ние бяхме млади и нищо не ни спираше - даже северняшкият студ, който на талази, на талази нахлуваше по Дунава.
Той с усилие се усмихна и бавно продължи:
- Да ви кажа как оцеляхме? Не е за вярване. В най-лютите студове разпъвахме палатките си на … селските бунища! Да стъпваш на говежда тор е мръсно. Мирише неприятно, но е топло. Някой ще каже - почти като парно. - Парно не беше, но душата се сгряваше, тялото се отпускаше. А стопли ли се човек, после пак може да работи. Това бе най-важното за нас. Само за това мислехме - за работата.
Все за такива неща си спомняше старият инженер и разказваше ли, разказваше - за небивало студените зими и убийствените жеги, за дълбоките добруджански кладенци, които оставали след себе си той и неговите хора. А веднъж спомена, че е бил и сред онези, които открили нефта край Шабла.
Историите му с диамантените свредла и хората, които е срещал бяха много, нямаха край.
По всичко личеше, че не бе случаен човек.
Сутрин се появяваше в безупречен, добре ушит костюм. Винаги с неизменна вратовръзка. Бе с нея дори в трапезарията по време на обяд.
Имаше осанката на човек от висшето общество, сякаш останал тук след посещението на някаква особено важна правителствена делегация. Единствено чехлите, с които всички ходеха в санаториума, му придаваха домашен вид. В салона за хранене обикновено идваше пръв и разговаряше тихо и учтиво с всички. Към жените се обръщаше винаги с: “Уважаема госпожо!” А към мъжете: “Драги ми господине!”
Когато на четвъртия ден сутринта, той не се появи на закуска, всички се обезпокоиха. Съседът му по стая каза, че от снощи нещо не е добре. Може би от реакцията на минералната вода. Старият инженер не се появи и на следващата сутрин. Изглежда положението бе сериозно. Дежурният лекар често влизаше и излизаше в стаята при него.
Сестрата тичаше с инжекциите по коридора и всички си мислеха за най-лошото, което може да последва.
Но старецът внезапно се появи в трапезарията за вечеря.
Както винаги, той бе гладко избръснат, но твърде блед и дясната му ръка трепеше като есенен лист, който вятърът сякаш искаше да откъсне от едно старо, обрулено дърво. Макар да вървеше с усилие, болният не се оплакваше от нищо. Както винаги, бе вежлив и внимателен. Тази вечер той забрави за диамантените корони и стоманени свредла, за кладенците на Добруджа и нефта край Шабла, за странните, но интересни случки в пустинята, за която друг път с умиление си спомняше.
Тази вечер, през цялото време, говори само за дъщеря си. Жена му отдавна се бе поминала, той нямаше други роднини и тя бе единствено му дете. С нескрита гордост разказваше колко е умна, какво образование има и как сега работела в не знам кое си министерство и там била направо “дясната ръка”"на министъра… Пък кой знае - един ден можела и сама да стане министър…Затова, че самият той има сериозен здравословен проблем, че едвам става от своето легло - старият инженер въобще не спомена. Тази вечер говореше с желание единствено за своята дъщеря.
На другия ден старецът пак не се появи. Лекарят каза, че положението му се е влошило и че той обезателно трябва да отиде за допълнително лечение в София.
Болният трябваше да позвъни на дъщеря си по телефона, за да дойде да го вземе. Два дни той ставаше с мъка от леглото и креташе едва-едва, за да отиде до телефонния апарат в канцеларията.
На третия ден той каза, че се е “свързал” с дъщеря си и че тя утре ще дойде.
Отмина един ден, втори, трети… Никой не идваше. Само лекарят, медицинската сестра и чистачките посещаваха стаята на болния.
Една сутрин всички пак видяха стария инженер - избръснат, в прекрасно ушития си костюм и неизменната си вратовръзка. Той едва пристъпяше, но духът му бе бодър, защото през този ден неговата дъщеря щеше да дойде да го вземе и отведе в София, за неотложното му лечение и после да го прибере на спокойствие у дома си.
- Ще постоя малко при нея - казваше тихо, като че ли се оправдаваше той.
Усмихваше се сдържано и гласът му отпаднал и тих нареждаше:
- Докато мине зимата, ще си позволя да остана при нея. После, за да не й съм в тежест, да не се пречкам ненужно на никого в апартамента ще отида на вилата.
Той с охота разказваше в колко голям апартамент живее дъщеря му и колко добре е обзаведен. Намирал се в същата жилищна кооперация, в която на партера, зад големи витрини, се помещава Бюрото за самолетни билети на Авиокомпанията “Български въздушни линии ТАБСО”, почти срещу паметника на Цар Освободител в София.
- Там не е ли Бюрото на “Българска гражданска авиация Балкан”? - попита някой.
- Да - отвърна старият човек. - От две години Бюрото на ТАБСО е вече преименувано на БГА „Балкан”, но ние си го наричаме все още така, както си го знаем от по-рано.
Той дълго разказва за много свои полети до Либия и други арабски страни, където заедно с добре квалифицирани сондьори работил под палещото слънце на пустинята.
- Веднъж в Либия пътувах сам с кола до близкия град. На излизане от едно селище няколко мъже ми махнаха да спра. Попитаха на арабски бих ли ги взел и закарал до града. Изглеждаха добре облечени, държаха се прилично и аз ги качих.
Споменът го разчувства.
- Бяха тихи и спокойни араби. Мълчах и не нарушавах идилията на пътуването и аз. Лицето ми загоряло от пустинното слънце и с мустаци като техните приличах на същински арабин. Само дето не носех чалма.
Той показа как би изглеждал с този арабски атрибут.
- Те също не носеха чалми. Цивилизовани, по всичко личи, араби - добави той и загадъчно се усмихна. - Навлязохме в пустинята.
Кой знае защо старият инженер прибави още един нюанс към своята тиха усмивка. Лицето му доби неочаквана ведрост и от това гласът му като че ли още малко укрепна и се почувства с нова увереност.
- Знаете ли, има една много красива мисъл на Екзюпери за пустинята. В една своя книга френският автор е написал: “И пустинята е хубава с това, че в нея има скрит някъде кладенец.”
Старият човек се замисли.
- Красота! Ако не вярваш в нея, няма да я забележиш.
Той направи пауза и неочаквано каза:
- И при хората е така. Във всеки от нас, като в пустинята, има скрито нещо хубаво. Понякога така добро. Очарованието е в това да го видиш и намериш. Антоан дьо Сент- Екзюпери точно това е искал да ни каже в книгата си. „Малкият принц” е харесвано четиво и за други неща. Авторът е втъкал там много мъдрост и философия и затова книгата е приятна за четене.
Имаше вид на човек, който още миг и ще отгърне следващата страница на „Малкият принц”, но той не го направи, а само дълбоко умъдрено приключи:
- Приканва те към откровение и размисъл.
Старият инженер повдигна глава.
- Интересен е Малкият принц, но в този миг аз си мислех за друго. За множеството кладенци, които пробихме с нашите сонди в пустинята. За арабите, като тези, които возех, водата е най-ценното нещо на света. Мислех си как те след време с благодарност ще ни споменават.
Старият човек пое дълбоко въздух и с желание продължи:
- Не можах външно да определя от кое племе са моите спътници - сунити или шиити и им пуснах по радиото игрива местна музика. Отворих и им предложих пакет американски цигари. Взеха, благодариха учтиво на арабски и пак млъкнаха. Пушеха и мълчаха. Скоро сред ароматния цигарен дим, който се разнесе из купето прозвуча фраза, която ме стресна:
“Видите ли, бе, - чувах аз на чист български език - че и сред тях има културни и интелигентни хора.”
- Подскочих от изумление. Обърнах се спонтанно към тях и неистово извиках:
“А бе, момчета, да бяхте казали, че сте българи, бе.”
Сега удивлението беше изписано и на техните физиономии. Беше от ония приятни промени, които рядко съм виждал върху човешки лица. Взаимно се бяхме заблудили в преценките си кой какъв е. Смяхме се дълго, - припомни си старият човек - и докато прекосявахме еднообразния пясъчен пейзаж на жарката пустиня жадно слушах свежите новини от останалата ни далече родина. От мен пък те научиха много интересни и важни подробности за пустинния бит по арабския свят и ония порядки, с които щеше да им се наложи да се съобразяват през целия им престой на чужда земя. Пътувахме дълго, но ни бе приятно, защото си говорихме за толкова много взаимно полезни неща.
После старият господин отново спомена своята дъщеря.
С голямо умиление сподели колко невероятно добра домакиня била тя, а каква голяма вила имало семейството й в “Бояна” - кажи-речи до вилата на самия министър-председател. В нея се канеше да се приюти след предстоящото спешно лечение.
На обяд дъщеря му наистина дойде. Бе млада, дребна жена с доста скромен вид. С нея бе и съпругът й. Бяха учтиви и доброжелателни към всички.
- Казваше, че дъщеря му работи в министерство, а кара толкова стара кола - забеляза някой от излезлите да го изпратят.
- Това няма значение - бързо го защитиха тези, които бяха най-близо. - Важното е, че го уважават и в такъв труден за него момент идват да го вземат.
Старият инженер вървеше бавно. Дъщеря му и зет му го подкрепяха отстрани и носеха багажа.
Те го настаниха в чакащата отвън кола и потеглиха.
От уважение към стария човек, който често бе най-интересния и приятен събеседник в раздумките им тук, много от почиващите искрено му пожелаха бързо оздравяване. Бяха обаче сигурни, че щеше да им липсва - нямаше вече да могат да слушат за интересните му спомени за Добруджа, за Либия и десетките дълбоки кладенци издълбани от него в либийските пясъци, за Малкият принц, за когото и „пустинята е хубава с това, че в нея има скрит някъде кладенец”.
Старият инженер по човешки им разкодира, какво може да значи тази мъдра фраза. Чрез неговото сладкодумие сигурно и от Екзюпери щяха да научат още чудатости за пустинята. Малкият принц не бе единствения му интересен и загадъчен герой в неговите разкази.
Някои от по-наивните, в миг на „прозорливост” дори се сетиха, че стария човек, който с такава любов им говори за пустинята и толкова добре познава Малкия принц и дори го смята за интересен, не може да не го е „срещал”. Нали много е ходил и дълго обикалял по горещите пясъци. Пропуснал бе да им го разкаже, не му е стигнало време да го сподели и те искрено съжаляваха, че вече нямаше да го чуят, защото той си заминаваше.
Старият инженер им помаха с ръка от прозореца на потеглящата кола и остана така, докато тя се смали и скри зад завоя.
На следващия ден неочаквано пристигна добре облечена стройна млада жена и с малко нервен тон попита за стария инженер. Бе облечена в костюм на “Версаче” и с обувки, които блестяха ослепително.
- Вчера той си замина - отговориха почиващите.
- Как така “замина”? - тросна се младата жена. - Нали беше болен?
- Дъщеря му го взе и отведе в София - й обясниха спокойно с много внимание почиващите.
Настъпи кратка пауза.
- Аз съм дъщеря му! - обидено каза младата дама.
- Но, госпожо - обади се една не добре осведомена жена, която само наивно предположи: - Това може би е била сестра Ви?
- Аз нямам сестра! - неохотно рече дъщерята на инженера и ядосано вирна глава.
Някои от почиващите вече озадачено се питаха:
„А кой тогава отведе през вчерашния ден болния инженер? Коя беше тази, която прояви толкова загриженост и затрогващо внимание към него? Не позволи на времето да го отвее и да го отрони от клона на живота, като есенно листо.
Новодошлата нервно оправи яката на новия си костюм „Версаче” и под нея блеснаха скъпи бижута. Неохотно, но с много злоба тя обяви:
- Нямам нито сестра, нито брат!
Настъпи неловка тишина, нарушавана само от тихото бръмчене на сребристото БМВ, с което си тръгна единствената дъщеря на стария инженер.
Тя натисна газта на колата и потегли, а широките черни гуми изсвистяха по асфалта. След нея се изви лека вихрушка от червено-жълти, спаружени от сланата есенни листа.
Сега те бяха изкаляни и грозни, никому ненужни. Бяха станали съвсем, съвсем излишни.
А някога те зеленееха, бяха много красиви - слънцето ги пълнеше с хлорофил, дъждът ги миеше и вятърът ги галеше нежно.
Но сега бе отчаяно и пълно безветрие…