ПОСЛЕДНАТА ЦИГАРА
Всеки ден, в късния следобед, от Централната гара София тръгват много влакове. Шумно е. Перонът е пълен с хора щъкащи насам-натам в различни посоки. Едни заминават за провинцията, други пристигат. По радиоуредбата гърми гласът на диспечера.
Минута преди отпътуването на експрес “Тракия” младо семейство с шестгодишно момченце бърза да не изпусне своя влак. В суматохата всички от тази малка, закъснели вече пътници група забързано пресича тълпата и един след друг се устремява към първия изпречил им се вагон. С тях ситни и възрастна жена, вероятно бабата на момченцето. Държи високо, за удобство ръката му над главичката му и внимателно го побутва пред себе си. Те влизат в едно купе, което е полупразно и в него има малко пътници. До прозореца вече седят възрастен господин и младо момиче. Бащата съобразява, че при тях сигурно могат да се настанят.
- Свободно ли е? - пита той.
- Да - казва господинът и спокойно разгръща новия, току-що купен от гаровите павилиони вестник.
Момичето също мълчаливо кимва с глава.
Семейството бързо се настанява и в този момент влакът вече потегля. Неговото дълго тяло на желязна боа потръпва в движение - табелите и стълбовете все по-често и забързано се мяркат през прозореца. Равномерното потракване на колелата подсказва на пътниците, че експресът чувствително набира скорост. Момичето до прозореца отегчено, може би от дългото чакане до началото на пътуването, вади от чантата си пакет цигари и нетърпеливо, и сякаш нервно щраква със запалка.
Лицето й е с нездрав, болезнен вид. Очите хлътнали, раменете - кльощави, ръстът е дребен и момичето сякаш има някакъв вроден недъг. То всмуква от цигарата, дълбоко като страстен пушач и димът бързо изпълва цялото купе.
Бащата с тревога гледа към все повече задимяващия се таван на тясното пространство, в което им предстои да пътуват още дълго и безпокойството му расте. Той строго заявява:
- Не трябва да пушите!
Упрекът уж не е адресиран до никого, но в купето с цигара в ръка е само момичето.
- Защо? - пита озадачено то.
- Тук има дете.
- Купето е за пушачи - отвръща уж небрежно и някак съвсем невинно девойчето.
Казва го спокойно, със самочувствието на убеден в правотата си човек.
- Какво като е за пушачи? - възмущава се бащата. - Не виждате ли, че детето е малко.
Момичето замълчава. Тази малка пауза то прави не защото не знае какво да каже. Просто не иска да засяга или да влиза в пререкания с когото и да било.
- Аз съм с билет за място в купе за пушачи - тихо отвръща все пак то.
- Билет за пушачи! Това нищо не значи - упорства бащата.
- Значи - възразява момичето и си позволява да отправи своя изпълнен с малко законно превъзходство поглед към придирчивия баща. - Платила съм си правото да пуша! - отвръща вече нервно то и гласът му от негодувание или възмущение леко потреперва.
Момичето поглежда цигарата в ръката си, после и към момчето и пак страстно смуква дълбоко дим.
Явно пушенето за него не е само каприз, а някаква лечебна необходимост. Бледото му лице с не особено добър здравословен вид провокира такава мисъл. Подсказва за наличието на някакъв неин сериозен проблем.
- Вашите билети със запазени места ли са? - настоява да знае девойчето.
- Не са - отвръща тихо майката. - Взехме ги в последния момент.
- Ето, виждате ли! Претенциите Ви са неоснователни.
- Неоснователни! - ядоса се бащата. - Тук има дете и вие трябва основателно да се съобразявате с него.
Ако до този момент момичето е разчитало на регламентирания от правилника за пътувания по железниците ред за тютюнопушене, то последните думи на бащата разбива тази илюзия. Родителската загриженост и аргументът в този момент е не само силен. Той е съкрушителен.
- Нека пуши! - примирено казва майката.
- И ние да дишаме тая гадост?! - ядосва се бащата. - Не, това няма да го бъде!
Момичето е бледо и съсредоточено от усилието да премълчи и не обиди никого. То е в недоумение.
- Какво? Ще ме изхвърлите ли? - пошепва едва-едва и цигарата едва не пада от ръката му.
- Като нищо ще го направя! - категоричен е бащата.
- Недей! - застъпи се и бабата. - Купето наистина е за пушачи.
Момичето мълчаливо слуша семейната разправия и цигарата все така невъзмутимо дими в малките му потрепващи пръсти. Прозорецът не е отворен и в купето става досадно задимено и душно.
- Какво си въобразява тая? - тросва се мъжът. - Ако не спре своето гадно пушене, аз повече няма да се колебая! - Ще изпълня заканата си - мрачно я поглежда той.
Лицето на момичето пребледнява. Пръстите на ръцете му все по-силно потрепват.
- Ей, ти! - крещи бащата. - Угаси скапаната си цигара - и той застрашително се надига.
Бледата фигура с цигара в ръка се стряска.
- Наистина ли искаш да те изхвърля?! - за свое сведение пита бащата.
Момичето не издържа, разплаква се, става и излиза. Когато вратата след нея се затваря и то, останало вече само в коридора, тихо като на себе си казва:
- Винаги е така! Никой не те разбира. И в купе за пушачи да си - все ще се намери някой да ти развали пътуването.
Момичето безпомощно се обляга на прозореца и прилепва мократа си от сълзи буза на стъклото.
Бащата отваря и вратата, и прозореца на купето, проветрява и мълчаливо ги затваря.
- Не биваше да крещиш! - казват в един глас и майката, и бабата. - Нашата спътничка макар да не беше права, може би имаше нужда да пуши. Някаква причина, която да я принуждава да го прави.
В този момент на тях така им е домиляло за момичето. Съжалиха го и заради крехкия му вид, и заради плахия му опит да се защити. И на бабата, и на майката им става много неудобно от това, което последва.
- Ако не бях я заплашил - оправдава се бащата, - тя щеше да продължи да ни трови с този задушлив и отровен за едно невръстно дете цигарен дим - и той поглежда към малкото момче до него. - Дори за миг нямаше да й дойде на ум да излезе от купето.
Старият господин, който досега мълчеше, се размърда неспокойно и се намеси в спора:
- Не бяхте прав!
Гласът му спокоен и равен, без оттенък за неприязън, не предизвика изненада. В него без злоба, а по скоро от загриженост и неудобство се намеси и взе отношение към случващото се.
- Обидихте момичето, а то имаше право!
- Право ли? - подразни се бащата: - Правото да ни опушва с цигарата си?!
После добави:
- Това момиче е глупаво. Сякаш не знае, че цигарите предизвикват рак на белия дроб.
- Не, то сигурно знае! - отвърна все така тихо старият човек. - Но може би има и нещо, което ние не знаем, някаква нейна особена причина да посяга към тях. Може би и затова си е взело билет за купе за пушачи. А сега какво се получи? То е неразбрано, оскърбено и изгонено. А това не е добре.
- Вие, какво? - възмути се бащата. - Защитавате ли я?
- Не. Ни най-малко.
- Да не искате да я оставя да пълни с отровен дим неукрепналите дробове на малкия?
- Не исках да кажа това, но Вие наистина прекалихте.
Бащата го гледа с недоверие.
„Тоя какво?… Роднина ли ще се окаже на девойчето?”
Понеже не срещна възражение, старият човек продължи:
- Бяхте груб. А не изглеждате… простак.
- Простаци са всички пушачи! - отвръща, без да се замисли, с безпощадна категоричност бащата. - Те пет пари не дават за другите. А аз не бях груб, а по-скоро решителен!
- Решителността е необходимо качество - съгласен е старият господин - но трябва да се прилага на друго място и при други обстоятелства. Сега просто не бяхте прав.
- Абсолютно съм прав. Цигарата никога, на никого не е донасяла нещо добро.
- Не е вярно! - убедено възразява господинът. - На мен цигарата ми е правила добро.
Бащата не само не е съгласен, той е възмутен. Съвсем не иска да приеме подобно глупаво твърдение. Още по малко е склонен, след като вече е изгонил момичето, да навлиза в този толкова безперспективен, според него, ненужен спор.
- С какво толкова Ви е помогнала? - небрежно, с голяма доза снизходителност подхвърля той.
- Тя ми спаси живота - отвръща убедено с достойнство той.
Аргументът е впечатляващ. Не само е много силен. Би могло да се каже: е неотразим.
Бащата е слисан.
„Глупости! - мисли си той. - Спасила му живота. Какви ги плещи таза стара „таратайка”!”
- Не може да бъде! - възкликна като първа реакция на необикновеното твърдение той.
- Така е - потвърждава убедено старият господин.
- Не вярвам. Цигарата е скъсила живота на толкова много хора.
- Да, - съгласява се старият човек - и това го има. Но при мен се случи друго.
- Какво друго? - недоумява бащата.
- На мен тя ми помогна да се спася…
Той щеше да каже „да се спася в труден момент”, но бе прекъснат от шумно и злъчно възклицание:
- Ауу, тя е запазила вашият живот! Съхранила го е! Това ли искате да ни кажете?
Старият господин кима с глава.
- Точно така!
Твърдението е толкова неочаквано, колкото и неправдоподобно. Върху лицата на всички в купето се изписва съмнение, смесено с любопитство. Много са впечатлени и горят от желание да чуят повече.
- Как стана? - интересува се майката.
- Беше през Отечествената война - неохотно каза старият господин и продължи: - Германците вече отстъпваха.
Старият човек се облегна на седалката и погледна през прозореца, където клоните на дърветата се отместваха назад със шеметна бързина. С такава бързина в този миг шеметно се отместваха в съзнанието му и годините, за да го върнат в онова далечно време от края на Втората световна война, през което се бе случило онова толкова необикновено нещо, което господинът сега до тях така спокойно твърдеше.
- Тогава бях санитар на фронта - каза бавно той: - Изнасяхме ранените и ги превозвахме до полевата болница. Един ден раниха батальонния командир.
Той направи кратка пауза, за да си припомни може би по-добре този тежък ден от фронтовия живот и продължи:
- Спешно трябваше да му се прелее кръв и аз дадох от своята. След кръводаряването от болницата не ме пуснаха веднага. Дал бях повече кръв. Чувствах се замаян и полежах на санитарното легло, докато се свестя и мога сам да вървя. Когато тръгнах да търся нашите, фронтът се бе преместил доста напред. Движех се самотен, като изгубен, из непознати места, през които преди няколко часа се бяха водили боеве. Ранените вече бяха прибрани, но убитите още стояха тук и там - и наши, и немци. Вървях доста дълго. Не срещнах никого. Стигнах до един напоителен канал. Краят му не се виждаше. Колко бе дълбок не знаех, но широк бе четири-пет метра. Да се прескочи - не можеше. Да нагазя във водата - не ми се щеше. Март бе и сутрин по локвите още се образуваше тънка коричка лед. От дадената за преливане кръв ме тресеше и се чувствах отпаднал. По поречието на целия канал - отначало докрай, се разстилаше воал от бяла мъгла. И тази мъгла сякаш също нямаше край. Вървях все така покрай брега и стигнах до малко дървено мостче.
- Провървяло ви е с мостчето - каза съчувствено майката. - Разбира се, че ще се възползвате от него.
Старият човек помълча.
- Тресяло ви е и това е нормално - добави бащата. - Би било много неразумно за всеки, в такъв момент, да нагази в студена вода.
- Приближих, - сподели старият човек - но нещо не ми хареса. Имаше много трупове наоколо. По брега, във водата, че и на самото мостче. Много убити! И все наши войници. Защо никой още не ги бе изнесъл? Немски нямаше.
Старият човек отново направи пауза.
- Да, тук наистина се бе водил жесток бой, но къде са убитите немци? Да са ги прибрали при отстъплението, а нашите оставили? Не са. Те едва ли са имали време да приберат ранените си.
Разказващият отново замълча. Може би унесен от спомена или, за да успее да възстанови по-добре някои подробности от онова далечно и страшно време през войната.
Другите в купето също мълчаха. Дори малкото шестгодишно момче гледаше с широко отворени очи в очакване да чуе какво ли се е случило на малкото дървено мостче.
“Така-трак, така-трак!” - тракаха отдолу релсите на влака. И сякаш това не бе експресът “Тракия”, а експресът на времето. Той сега шеметно се връщаше назад със спомените на стария господин. - “Така-трак, така-трак!” - гърмяха колелата на влака отвъд хоризонта и сякаш пак някъде гърмеше далечна фронтова линия.
- Бръкнах в джоба си - продължи старецът, - и напипах “кариочката”. Това бе кутия цигари с осем къса. Сега не правят такива. Отворих я - гледам: останали само две. Снижих се в храстите и запалих цигара.
Той бръкна в джоба си, сякаш оттам наистина щеше да извади оная малка кутия “кариочка” с осем цигари в нея, с която така бе свикнал на фронта, и която винаги му е била под ръка.
- Заради вятъра се снижих. На открито трудно щях да прихвана огън, а ниско в храстите - можеше. Пък и така скрит по-сигурно ми се стори.
Старият човек сподели, че на фронта все така ги учели, все им напомняли как по-добре да се прикриват, как да се предпазват.
- Пуша, за да се успокоя от връхлетялата ме тревога и премислям какво може да се е случило тук? - пояснява той. -Забелязвам нещо странно. Труповете на нашите войничета са все отсам брега, във водата, по мостчето и нито един на отсрещния бряг. Като че ли нещо им е попречило да извървят цялото мостче, да минат по него и стигнат отсреща. Малко им е трябвало, а никой не го бе направил. Казах си: Ако тръгна сигурно и аз няма да стигна до края. Снижих се още по-ниско и се врекох: Ще стоя тука, докато изпуша цялата цигара. В ръката ми тя бе стигнала до половината, когато се зададе войниче с навит на макара кабел на гърба си - свързочник. Не размотава, а само носи кабела нанякъде. Свирнах му да дойде и казвам:
“Там на мостчето има някаква загадка. Убитите са все наши! Немци няма. Случилото се е нещо много тайнствено и мисля, че е и тревожно опасно.”
Той се огледа, не видя нищо и рече:
“Сторило ти се е. Нищо няма!” - и хукна напред.
- Не искал да стои напразно тук, чакали го на предната линия. Връзката там им била много важна, а тук макарата му тежала.
Войничето стъпи на моста, направи две крачки и тресна изстрел. То се подпря на мостовия парапет, коленичи и се строполи върху дървените греди.
- Макарата го повлече към водата и тялото му грозно и шумно цопна в нея и след малко, заедно с тежестта на гърба си бавно потъна. Аз дълго се взирах в отсрещния бряг, но не виждах нищо. Чух изстрелът, но не можах да разбера откъде дойде. Цигарата вече изгаряше пръстите ми. Захвърлих фаса и си казах:
“Тази цигара ми спаси живота!”
В купето пътниците мълчаха. Вън в коридора момичето още пушеше и гледаше все така тъжно през прозореца.
- Ами, спасила ти живота! - каза бащата: - Не цигарата, а твоята съобразителност, настойчива наблюдателност те е спасила! Ето какво.
Старият господин замислено каза:
- Може и така да е! Но аз тогава бях благодарен на цигарата. Какво щеше да стане, ако не бях пушач. Или в този момент нямах цигари. Вместо да пуша в храстите, щях да тръгна по мостчето.
Той се замисли.
- Сигурно така щях да направя, ако нямах цигари. Ама имах. Запалих тогава цигара и пуших, докато не се появи онова войниче! Ако не бе тази цигара, тогава и на мен като на него щеше да ми се случи същото, щеше да ме постигне същата участ - да ме прострелят и убият до онова нищо и никакво дървено мостче.
- Съдба - каза бащата. - Може би сте роден под щастлива звезда.
- За звездата не знам, не съм сигурен - каза старият господин. - Но съдбата, може да се каже, че ми се усмихна през този ден, някъде от мъглата, там оттатък канала.
- Какво стана после? - заинтересуваха се другите в купето.
- После ли? Аз извадих кутията с цигари и тъкмо се канех да запаля и последната, когато се зададоха десетина наши войници. Водеше ги снажен поручик. Били разузнавачи, бързаха за някъде и отиваха право към мостчето. Свирнах и на тях. Дойдоха. Разказах им всичко. Показах им къде простреляха свързочника с макарата. Те мълчат, премислят. Огледаха се и поручикът кимна на двама от своите - същински родопски канари. Така, както бяха приклекнали, те стърчаха цяла глава над другите. Поручикът им каза нещо и те се върнаха назад и някъде далеч от моста, после разказваха, прецапали канала до гърди във водата. Мъглата вече се бе вдигнала и ги видяхме на прибежки да приближават на отсрещния бряг. Всичко ставаше пред очите ни.
Старият човек извърна глава, взря се в прозореца сякаш през него искаше пак да види онези внимателно притичващи, мокри до кости, опитни разузнавачи.
- По-добре мокри, отколкото мъртви - съобрази бащата.
- И те го знаеха, - отвърна старият господин - защото сигурно не им беше за първи път да изпълняват бойна задача в такива условия. Като стигнаха отсреща, близо до мостчето се спряха, посъветваха се нещо и се разделиха. Запълзяха бавно, много бавно от две посоки към едно самотно храстче, израснало до малко, почти незабележимо възвишение. Какво ти възвишение - голяма купчина сухи листа и до нея храстчето. Към него пълзяха като тиха мъгла, като тази, която до този момент се бе стелила покрай двамата разузнавачи.
- После? - нетърпеливо попита бащата.
- После - продължи старият човек - те споделиха, че видели как от сухите листа едва-едва се подавало едно черно дуло. Към него тръгнали от двете страни на храстчето. Когато стигнаха на метър и половина, ние ги видяхме как се надигнаха и едновременно скочиха върху купчината. Разбрахме, че там са открили враг и сега очаквахме да има бой, борба, дори стрелба и ние да се притечем, да помогнем, но не стана нужда. Всичко трая само миг. Разузнавачите на поручика останали на отсамния бряг, прикривайки се ниско, на прибежки, стремително преминаха по моста. След тях и аз. “Родопските канари” тъкмо изправяха войник в немска униформа - едър колкото тях. Здраво го бяха завързали с въже още в кратката борба сред шумата. Дръзки и опитни, за секунди се справиха, но като го пуснаха, той се строполи на земята. Тогава видяхме, че е ранен. Единият му крачол бе разпран и мястото над коляното бе дебело омотано в бинтове. Костта под коляното бе така потрошена, че стърчеше грозно и страшно извън превръзките и всички потръпнахме.
- Добре са го подредили - каза бащата, който до този момент, както и останалите в купето така се бе захласнал по разказа на стария господин, че дори не смееше да мигне.
- Не ние, а войната го бе подредила така. Аз се бях съсредоточил не върху травмата на крака на немеца, извадила го трайно от строя. Като санитар бях виждал всякакви рани и знаех как най-добре и бързо да ги обработя. От пръв поглед се виждаше, че немските ми колеги не са се постарали в медицинската част, но във военната бяха вложили много, бяха направили всичко, което в тази момент се прилага от тази наука, за да ни се противопоставят.
- Там те наистина са били майстори - показа разбиране бащата.
- Не може да им се отрече - съгласи се старецът.
- Дълго са се готвили за война.
- Дълго. Тези, с които ни се налагаше да се сблъскаме, които ни се изправяха срещу нас с цялото си въоръжение и опит в края на войната при идването на Хитлер на власт са били едва осем, десетгодишни. За десет, дванадесет години през неговото нацистко време са били възпитавани, обучавани и превърнати в … - старият човек се затрудни да намери точната дума, за враговете, с които е воювал.
- Злодеи ли искате да ги наречете? - попита бащата.
- Не, по скоро роботи, машини за убиване. Гледах към труповете на нашите войничета и сърцето ми се пълнеше с мъка. Всички бяха млади. Ненавършили двадесет години. Аз също щях да съм един от тях. Също ненавършил тези години.
Старият господин въздъхна дълбоко.
- Моите двадесет години навърших няколко месеца след края на войната. А можеше и да не ги навърша.
Споменът му не бе от добрите.
- Толкова млади живота бе погубил, жестоко унищожил този, който и сега, и дори тогава, когато е стрелял, не е можел вече да стои прав. Убивал ги е безмилостно, безжалостно с един изстрел. В главата, в гърдите - все смърт.
- Бил е достатъчно опитен.
- Не се е колебал, не е трепнал нито за миг, преди да натисне спусъка на страшното си оръжие. Гледах десетките трупове на наши войничета - продължи старецът - застинали в последната си смъртна агония и ми се щеше да му извикам:
„Хей, ти, мигар от вчера си в човешкия род?”
- Не е било нужно да го правите - каза бащата. - Снишилият се в храстите освен, че е бил враг се е оказал и много далеч от понятието човешко същество.
- Лицето на немеца, загубило много кръв, бе съвсем бледо - отдаде се на спомена старият господин. - Като фронтови разузнавач поручикът, който несъмнено отиваше на нова бойна задача, знаеше немски. Посочи труповете на българските войничета по моста и рязко запита:
- Ти ли ги уби?
Раненият вдигна глава, огледа труповете на убитите български войници и някак много високо и гордо, дори ни се стори патетично и наперено, обяви:
- Аз.
- Защо?
- Защото съм тевтонец - високомерно отвърна немецът, без да извърне глава. През всичкото време ни гледаше свирепо и дръзко. Той извиси още повече глас и заяви:
- И като тевтонец ще умра.
- Ще видим - многозначително отвърна поручикът.
Онзи патетично продължи:
- Аз съм тевтонец и се бих като тевтонски рицар!
Поручикът го изгледа с презрение.
- Рицар ли? - гневно отвърна той. - Така ли се бият истинските рицари? Подло, от засада, заврени като в миша дупка, за да избиват един по един врага си?
Той размаха пръст пред лицето на пленения.
- Не-е-е, рицарите не постъпват така. Те се бият открито, на турнири, храбро пред всички, а ти си се заврял като куц плъх в листата. - Поручикът се ядоса: - Ти дори не си куц плъх, ти си долен, гаден, мръсен фашистки мишок! Ето какво си.
- Не, аз съм тевтонски рицар! - упорито твърдеше пленникът. - Рицар съм и знам за какво се бия, а вие за какво се биете?
- За Родината се бием! - отвърна някой.
- Това не е вярно - каза немецът. - Лъжете! Тук е Унгария, а вашата родина е далече.
- Вашата Германия също не е близо - напомни му поручикът.
- Сега наша родина е цяла Европа! - отвърна немецът.
- Съмнявам се - каза нашият офицер. - Едва ли цяла Европа ви приема такива.
- Тя ни приема и оценява, но такива като вас все не го разбирате - упорстваше раненият.
- Именно защото ви оцени и разбра - каза поручикът - сега ви гони. А това, което ти си направил, не е по рицарски.
Немецът сигурно не бе съгласен, но може би от болката в крака стисна устни и не каза нищо.
- То е отвратително и подло! - заяви поручикът.
Немецът се раздвижи. Искаше да каже нещо важно, нещо много важно за него, но силите му го напускаха. Напрегна се и с голямо усилие произнесе:
- Вие доскоро бяхте наши съюзници.
Той направи кратка пауза.
- Ние ви въоръжихме, поддържахме и обучавахме. А сега с наше оръжие и наши умения, които ви дадохме, се биете срещу нас. Това също е подло.
Никой не му отговори. Немецът сигурно имаше някакво право.
- Пуши ми се! - каза той.
Когато поручикът преведе какво иска раненият няколко кутии с цигари се протегнаха към него. Той не можеше да стои прав и безпомощно седеше на земята. Окървавеният му крак и костта все така грозно стърчаха през бинтовете. Аз също подадох своята “кариочка” с останалата само една цигара в нея. Немецът посегна и взе точно нея.
“Diе lezte!…”* - каза немецът и ме погледна.
Сините му очи гледаха студено и тъжно.
“… Dankeschon!”*
Каза и още нещо на своя език. Поручикът преведе, че за немеца тази цигара ще бъде последната в живота му и той ми благодари за това, че му я давам…
- Какво стана с ранения после? Убихте ли го?
- Не. Въпреки, че заслужаваше. Имаше изрична заповед да пазим пленниците. Направихме носилка от клони и с преметнато през тях платнище го пренесохме вече съвсем по тъмно до Полевата болница.
Старият човек се замисли над нещо свое.
- Но едва ли е оживял. Там не можеха да му помогнат кой знае колко. Раненият бе изгубил много кръв, а тя така и не достигаше за нашите войници… Но за мен той бе въплъщение на немския фашизъм. Вече умираше, но продължаваше да убива. Затова и трудно ги победихме тогава.
- Значи е бил прав - като е казал, че онази цигара ще да му е била последна?
- Последна е била! Не си е правил никакви илюзии. Знаел е, че краят е близо. Те, немците, затова са го оставили под шумата. Нямал е никакви шансове да оцелее нито при тях, нито при нас. Знаели са го и са го оставили поне да навреди колкото може повече на врага. Значи на нас.
- После нищо ли не научи за този немец? - попита бащата.
- Нищо! Фронтът се движеше неудържимо напред. Негова съдба всъщност бе съдбата на цяла хитлеристка Германия. Фашизмът трябваше да си отиде, да умре. И умря, както очаквахме.
В купето настъпи тишина. Старият господин бавно продължи:
- Това, което се случи тогава до това обикновено мостче над канал за напояване земеделска земя на унгарската пуста, имаше ги и често ги срещахме като войници на фронта, бе много съдбоносно за мен. Този ден го помня и отбелязвам като втори рожден и много старателно броя отминалите години. Ако не бях се спрял да пуша и наивно бях продължил, щях да си остана завинаги, ненавършил още и двадесет години, там, до това нищо и никакво мостче. Отдавна ги броя и мога да кажа, че оттогава изминаха вече два пъти по двадесет.
- Много! - каза бащата. - Ето, това прави понякога войната, кара те да броиш всички години след нея.
- Ако не бях пушач, сигурно нямаше да има кой да ги брои - отвърна старият човек и гласът му постепенно стана тъжен.
После се изправи, въздъхна дълбоко и излезе в коридора. Поиска цигара от момичето до прозореца - първата след толкова години и запуши. Закашля се, димът се застели над главата му, както се разстилала и онази бяла мъгла по канала край малкото дървено мостче някъде в далечна Унгария, пред което той се бе спрял тогава само за малко. Така колкото да изпуши оная цигара, която бе спасила някога живота му.
—————
*”Diе lezte… Dankeschon!” - Последната… Благодаря! (немски)
