ПРЕДЕСЕННО
ПРЕДЕСЕННО
30 градуса през септември
не са 30 през юли.
В нюансите на прохладата прозира
предчувствие за тъга.
Друга песен са излюпили птиците -
обещават си връщане.
Моят септември
все още ухае на лято.
Солено е рамото,
на което заспивам.
И любовта ми е слънчева -
още юлска и знойна…
Знам, тъгата си има запазено място.
Но съм щастлива,
че точно сега
нейният влак ще пристигне
със закъснение.
ЗАЩОТО ТАКА
Обувките на залеза са ми по мярка,
но аз не бързам да се пременя със тях.
Сандалите на късното ми лято са червени
и в алено обагрени са дните,
които си подреждам в ярък пъзел.
Защото знам - не мога да отмина
завоите по утрешните пътища,
забравили на мака цветовете.
И няма как - октомври ще се покатери върху хълма,
ноември ще насъска облачните кучета…
И после цветовете ще се утаят във черно-бяло…
А толкова е нужно да е шарено
поне наоколо, ако душата ти е свита в шала…
Но още е със летните сандали.
И нищо, че обувките на залеза са й по мярка -
те просто са неподходящи за изкачване.
АКВАРЕЛНО
През август, в 8 вечерта,
небето е прозрачен акварел.
Луната е един загатнат гостенин
на лятната трапеза на нощта.
И аз я черпя с първия си грозд
и с еликсира на познала любовта душа.
Преди да е настъпил мракът
вярвам в утрото -
то се зачева в акварелния пейзаж,
наситен с всичките нюанси на оранжево.
ТЕ, ДУМИТЕ
„Какво са думите?
Та те не означават нищо,
сравнени с погледа на мойто куче!”
Антоний Бинчев
Повече от камъни думите тежат.
И както камък
дума може да те повлече към дъното.
Макар от камъните да си правим брод,
чрез който се събират брегове
и са възможни нужните ни срещи,
от думи брод и сбира, и разделя…
Затлачва се от думи-камъни душата -
единственият кладенец,
от който пие се живот.
Ако не можем да смалим грамадата,
поне да помълчим…
ВЪЗРАЖДАНЕ
На М.
Под устните, с които ме обичаш,
под пръстите, с които ме създаваш,
като млада трева избуявам.
Не е късно, нали?
След сушата
възраждащо вали…
ИМА ВРЕМЕ
Моите спомени
са в няколко старомодни албума.
Моите Париж, Виена, Тоскана, Сицилия
са в кутия от френски бисквити
и когато си ида, ще заминат
към контейнерите за смет…
Те са моите спомени
и на другите нищо не казват.
Други неща ще останат след мен…
Думи, и думи, и думи…
Има време за още!
Но всъщност - има ли време!
Никой не знае кога ще отвори вратата
към другия свят, който всички събира.
НА ПРЕДЕЛА
Яростта ми отстъпи. И гневът се оттече.
Та, кого да виня, че е време за залез?
Във хралупата тиха на стаената вечер
скривам глухия стон на смиреното тяло.
В бистротата на утрото всеки лъч ми е скъп,
всяка юлска светулка е сълза за сбогуване.
Щом затворя очи, приласкавам си пътя,
който още е стръмен, но молбите ми чува.
Затова предпазливо и полека пристъпвам -
търся яркото било, към което отивам.
А в косите ми свети малка розова пъпка
и ръката ти бяла мойте пръсти покрива.
ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ
Последната любов възпявам днес.
Последната…
Тя стъпва бавно,
плахо чука на вратата,
залостена отвътре
с раздели и несметно разминаване.
Подрасква като коте с меки лапи -
едва-едва…
Следите по душата са невидими,
но тя успява да ги разпознае
и ги покрие с лек от бяла нежност.
Тя гледа със сърцето и не вижда
гротеските на времето по тялото.
Последната любов…
Не страст, а осъзнаване
на смисъла да бъдеш част от другия.
